Режисьорът Иван Пантелеев: Не съм нито българин, нито немец, а европеец!

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6707893 www.24chasa.bg
Режисьорът Иван Пантелеев има световна кариера.

Той работи в Германия и по света от 20 г., но бе изкушен от директора на Народния театър Мариус Донкин да се завърне

Получи пълна свобода на избора на пиеса на първата ни сцена

Пантлеев избра Горки

Подбра звездни актьори

Вече започнаха репетициите на маса с избраните актьори в постановката "Неодачници".

Иван Пантелеев завършва театрална режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. През 1998 г. става стипендиант на академия “Шлос Солитюд” в Щутгарт и остава да работи в Германия. Поставя в театрите в Щутгарт, Цюрих, Люцерн. В Берлин режисира на двете престижни сцени - Дойчес театер и “Фолксбюне”.

Режисьорът е идвал от Германия, гледал е наши постановки и така е подбрал актьорите.

Автор и режисьор е на документалния филм “Хомо луденс” за Димитър Гочев. От 2010 г. е гост преподавател по режисура в театралната академия “Ернст Буш” в Берлин.

"С него се работи невероятно, той е интуитивен, напомня ни времето на Крикор Азарян и Леон Даниел", казват актьори.

През 2016 г. Иван Пантелеев показа в София спектакъла си “В очакване на Годо” от Бекет, реализиран в Дойчес театер. Сега той репетира в Народния театър пиесата на Горки “Дачници” под заглавието “Nеодачници”. Заглавието се ражда в процеса на репетициите. Търси се вариант, защото “дачници” нищо не говори на младите зрители ( означава виладжии - б.а.).

А вариантът “Nеодачници” предлага интересна игра на думи - хем неудачници, хем нови виладжии - асоциация с новозабогателите руснаци.

Избраните актьори са Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Иван Юруков, Теодора Духовникова, Николай Урумов, Радена Вълканова, Александра Василева, Стефания Колева, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Христо Петков, Рашко Младенов.

Иван Пантелеев е женен за германка, имат син.

За читателите на “24 часа” ще отбележим, че Пантелеев много рядко дава интервюта. Дори никога! Това е специално за вестника, благодарение на колегата Димитър Стайков, приятел с неговия баща - режисьора Пантелей Пантелеев, известен с вкуса си към модерната драматургия

- Иване, директорът на Народния театър Мариус Донкин ти даде картбланш - постави какво ти си пожелаеш, само ела на наша сцена. Защо предложи Горки?

- Защото има много общо с днешните хора. Търсех пиеса с по-голямо разпределение, исках да работя с колкото се може повече хора. И да е пиеса, която има общо с днешното в България. Да не е текст, който винаги съм искал да направя, а да е специално избран за сегашната ми среща с тези актьори и

да е за ситуацията тук,

както аз я усещам

Вярно е, че Чехов ми е по-близък като чувствителност, като език. Но при Горки ми харесват тази недовършеност на конфликтите, ръбатост на героите. Чехов е по-изящен, използва по-култивиран език. Горки се занимава със среда, която очевидно не познава добре.

Някои съвременни руски анализатори смятат, че Горки е предчувствал, че ще бъде убит от Сталин, и е правил компромиси в пиесите си, не е стигал до острота, оставал е важни мотиви недовършени.

Аз довършвам тези мотиви. Защото имам впечатление от града и хората, които живеят тук. През изминалите 20 г. идвах няколко пъти. Напоследък не съм идвал 4-5 г. и виждам, че много неща са се променили.

- Наистина ли? На лошо ли?

- Не само на лошо. Хората имат самочувствие. Станали са по-нахалнички, но това също е признак на самочувствие. Стават умни, когато имат какво да кажат. Това ми е симпатично. Няма да поучавам,

иска ми се да направя

портрет на това

общество,

което виждам

Но портрет се прави в живописта. В театъра работиш с актьорите. Казвам им да внимават, защото сигурно има неща, които са се променили, тръгнали са в друга посока, вече е минал етап. И аз трябва да коригирам.

- Ама работиш с най-добрите актьори. Много са добри!

- Добри са наистина. И работят с доверие. Аз съм си изработил един начин на работа, при който казвам нещата директно и колкото се може по-конкретно. Да не се говори общо. Първата репетиция беше мълчалива, но на втората и следващите усещам, че са готови на този вид работа. И не само готови, но имат какво да кажат. Противоречат, не се плашат. Аз съм благодарен за този тип работа. Това означава доверие, че другият може да разбере, което ти мислиш и казваш.

- Какъв режисьор се чувстваш? Стана ли немец?

- Не, станах европеец с абсолютното съзнание за единствената граница, която бих поставил - Европа. Не съм нито българин, нито немец, а европеец. В Германия също има подобни настроения, както тук - къде отива немското? Имаше една статия в “Шпигел” от Бото Щраус, когото много уважавам. Той написа за самотата си в тази държава - неговата Германия я нямало вече. Да, няма я, но това е хубаво!

В неговата Германия

имаше и много лъжа,

много неща се премълчаваха, нямаше съзнание за тях. Сега има съзнание, че искаме да бъдем световна общност. Не искаме да бъдем лошите немци, които направиха две войни. Сега искаме да бъдем нови и това може да стане само ако сме заедно. Трябва да се поемат отговорности и това съзнание, че не си сам, не си уникат в един град, където над половината жители не са немци, ме вдъхновява. Или родителите им са дошли отнякъде, или самите те са дошли отнякъде. Като чужденец се чувстваш на мястото си. Затова не положих никакви усилия да стана немец, но никой не го иска от мен.

Вкарвам в спектакъла текстове, които коментират театъра като социален феномен. Театърът остана последното място, където обществото има възможността да се мисли заедно, да се дискутира заедно. Това “заедно” е много важно. В първите дни разказвах на актьорите първите ми впечатления от немския театър. Тогава усещах, че хората не си разказват анекдоти, не кокетничат, а се опитват “ние горе” и “вие долу” заедно да измислим новия живот. Разбира се, след промените в Германия това беше благодатна почва. Цялата източна част намираше своята идентичност, превръщайки се в нуждаещ се в собствената страна, в собственото жилище. Намериха се хора, които успяха да регулират тази енергия, за да кажат: “Ние не сме жертви!” Намираме се на прехода от едно в друго общество, където думата “солидарност” ще изчезне. Тя няма нищо общо с някоя партия, тя идва от хуманизма, а не от политиката. Тя е свързана със съзнанието, че живееш сред други като теб. И тогава западната половина на града се ослуша – “Аха, солидарност! Чувство за отговорност! Съзнание, за да попиташ: “Този до мен ял ли е? Има ли къде да спи? Какво става?”

- Не е ли християнското усещане за любов?

- В Северна Германия са повече протестанти. Милосърдието на католицизма им е непонятно. Вярно, че Маркс идва от Южна Германия, но марксистите по-скоро реагират прагматично - материята трябва да се обгрижва, да се движи. Чувствата са нещо чудесно, но най-напред да се погрижим за материята. Напоследък аз все повече се зачитам в древните гърци. Платон, Аристотел, драматиците, митовете.

- Разбираш, че всичко е открито от тях.

- Да, всичко е открито. Но всичко е по-простичко и ясно. Човекът не се опитва да бъде като боговете, те са друг свят. Хората мислят много материално, още го няма морала, всичко е в математически уравнения. Идоменей преживява бурята, молейки се на боговете да пощадят живота му. Те го пощадяват, той слиза на брега и си казва: “Имам отворена сметка там горе. Трябва да я платя!” И убива първия войн, когото среща. Не може да убие селянин, трябва да убие някого, който е равностоен на него. Взетото трябва да се върне, но не по-малко достойно. И убива сина си. Но не знае, че му е син. И цялата тази история не отива в морала, остава в математиката, в материята.

Взетото трябва да се

върне точно толкова!

Това е хубаво, защото опростява нещата. Моралът е за политиката. Изкуството няма нужда от морал, неговата роля е да принуждава човек да мисли, да го тревожи, да го обърква.

- Изкуството може да разглежда морала, но не и да си служи с него.

- Давам си сметка по време на работа, ако си помисля: “О, тя има малко текст, няма да режа от нейните реплики!” Това е етично съображение. Но е грешно, само пречи в работата. Напротив, каквото е излишно, трябва да се маха.

- Древните гърци са обичали театъра, обичали са да гледат представление на цели компании. И дори Перикъл издал закон на театър да се пускат бедните без билет.

- Интересно е колко остро са чувствали нуждата да бъдат заедно, за да знаят едни и същи неща. Проблемите, които сега излизат с малцинствата в Европа, са причинени от липсата на внимание от страна на държавата към тях, да са образовани колкото и останалите граждани, да получат работа както и останалите. Защото изведнъж тези слоеве на обществото се отдалечават прекомерно много един от друг. Тази яма няма как да се запълни, тя е резултат от практика от преди 70-80 години. Не можеш да я запълниш за една седмица. Или например разликата между Европа и Африка - не можеш да я запълниш с един разговор. Досега европейците си мислеха: “А, Африка не ме интересува!” Да, ама Африка идва! В Германия дискусията по този проблем е много изострена. Ние много си обичаме нашия континент и сме горди, че живеем в него, но не си даваме сметка, че той се е развил върху гърба на другите континенти. Цялата колониална политика представлява изсмукване на ресурси от едно чуждо място и вкарване на християнство там, където хората нищо не могат да постигнат с него. Сега непрекъснато гонят папата да разреши на африканците да използват кондоми. Африка е континент, който загива от една болест, а църквата не може да каже да се пазят да не раждат деца сред болести.

- Тези ли са темите, които те интересуват в театъра?

- Опитвам се във всяка работа да се занимавам с комплекс от теми. Те остават в лоното на общочовешкото. Например

интересуват ме

измяната,

предателството

Не ми е толкова интересен героизмът. Обичам строителни площадки, не обичам паметници. Интересно ми е там, където хората се опитват да свършат нещо. Като героите на Андрей Платонов, който е документирал опита да се промени светът. Тази наивност, чистота в намеренията ми е по-интересна от резултатите. Той желае да обърне природата на човека, а това ме вълнува. Неговите герои не мрънкат, а действат. Има една жена, която се събужда през нощта и се кара: “Саша, Саша, защо плачеш? Има толкова много работа за вършене!” Такива места ме разплакват! Една вечер Митко Гочев ми се обади по телефона и попита: “Плачеш ли? Какво има?” Отговарям: “Нищо ми няма, не съм тъжен.” “А какво правиш?” “Ами рева!” “Ама защо, какво се е случило?” “Чета Платонов!”

И той: “Ей, как ти завиждам!” Когато научих немски, първото, което направих, беше да изчета от кора до кора Клайст и Бюхнер. Исках да видя дали това, което знам, е така. Спомням си, че Митко Гочев дойде у дома - той беше идвал два-три пъти, и видя на масата томовете на Клайст и Бюхнер. Аз по това време нямах още работа и четях като луд. Той се учуди и попита дали ще работя някъде Клайст. Отговорих му, че проверявам себе си чрез Клайст и Бюхнер. Видях, че очите му се насълзиха. Припомни си какво е искал навремето и какво е станало с него. Каза: “Ти изживяваш нов пубертет!” Когато учех немски, се впечатлявах, че съществуват няколко думи за едно и също значение, и всяка отива още по-дълбоко в значението. Наистина изживявах нов пубертет.

- Имал си благословено време. А от Платонов няма интерес в нашия театър. Преди години Иван Станев режисира негов текст в “Сфумато” - “Изкопни материали”, но той беше студентски проект. И нищо не предизвика. Ти какво режисира напоследък?

- През декември направихме в “Дойчес театер” “Слугините” на Жьоне със Санчо Финци, Волфрам Кох и Берд Щемрел. Поради това, че разпределих пиесата с мъже, изкарахме политическото в текста - съзнанието на тези долу, че в опита да имитират онези горе, загубват самоличността си. Разбират, че не могат да станат като тях. Но вече са загубили и онова, което са били. И остават в междинното, нито риба, нито рак. Става дума за слоеве в обществото. В Германия има голям интерес към този вид дискурс. Има сцена, в която Соланж пита господарката си: “Тези гърди от слонова кост ли са? Тези крака от злато ли са?” И мигновено виждаш картата на света, Африка, Персия, чак до Китай. Зрителите разбират, че не става дума за бижута, а за колониалната карта на света.

- Този хитрец Жьоне! Пак изплува на повърхността.

- Той е голям хитрец, но го заслужава, изстрада си го. Имаше едно интервю с него на германския журналист Фихте, който го пита: “Вие се ангажирате с “Черните пантери” в Америка, помагате с изявите си на френските профсъюзи. А какво искате да се промени в света?” Жьоне отговаря: “Нищо! Искам светът да си остане точно толкова лош и гаден, защото иначе аз няма какво да работя!” И наистина след писмото на Сартър и Кокто, което го освобождава от доживотната присъда и той излиза от затвора, написва много малко неща.

- Какви са ти впечатленията от немския театър? Работи ли добре системата на общинските театри?

- Като всяка система, тя има и добри, и слаби страни. Но средствата, които се отделят за театрите в Германия, наистина са неповторими в цял свят. Толкова пари за театъра не се харчат никъде.

- А французите?

- Във Франция работят върху гастроли, те нямат щатни трупи с изключение на “Комеди франсез”. В Германия също гастролираме в различни театри, но трупите са постоянни и като отиваме в друг театър, все едно отиваме при познато семейство. Познаваме актьорите, атмосферата и можем да мислим върху най-доброто решение. Видяли сме някой актьор с надежда за развитие и го очакваме. Така човек може да стигне много далеч в работата си.

- Ти къде се чувстваш най-комфортно?

- Във всеки театър. Когато пристигна в нов театър, в началото съм притеснен, но още на първата репетиция се отпускам. Намирам онова, кото съм очаквал. Даже, като телефонирам на жена ми, тя усеща, че съм се успокоил. Като видя, че сцената е широка, каквато беше, таваните - високи, каквито бяха, актьорите са възбудени и любопитни, аз съм си вкъщи.

- На щат ли си в някой театър?

- Не, много малко режисьори са на щат. Щатни са помощник-режисьорите, които са важни фигури в театрите. Репертоарът се подготвя в началото на сезона и се изпълнява точно. Премиерите се знаят предварително. Публиката се информира за репертоара и знае какво да очаква. Немците гледат много театър и зрителите не искат само да се развличат, а и да мислят. Театърът става защитено място за мислене - нека да е погрешно, нека да е безотговорно, нека да е такова, каквото не е в реалния живот.

ДИМИТЪР СТАЙКОВ

От 20 г. работи в Германия, но бе

изкушен от директора

на Народния театър

Мариус Донкин

да се завърне

на родна сцена

“Невероятна емоция е да се работи с този режисьор”, споделят актьорите, избрани за пиесата на

Горки, която Иван Пантелеев поставя в Народния театър.

СНИМКИ: АРХИВ НА ТЕАТЪРА

Режисьорът с 20-годишна кариера в Европа се довери на актьорите да изберат името на постановката - и то е “Neoдачници”. На снимките - кадри от репетициите на маса.

Изборът на Иван Пантелеев падна на звезди на театъра - участват Александра Василева, Владимир Карамазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Иван Юруков, Николай Урумов, Радена Вълканова, Рашко Младенов, Стефания Колева, Теодора Духовникова, Христо Петков, Юлиан Вергов.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Бившата порнозвезда Фара Абрахам се замеси в грандиозен скандал. Тя отказа благотворителния боксов мач с Никол Алекзандър. Абрахам първоначално каза "да" на битка с бившата на Шакил О'Нийл, но в последния момент размисли. Като причина агентът й изтъкна отказа на промоутърите да платят самолетния й билет и хотелската й стая.

Нападателят на "Ювентус" Пауло Дибала и Антонела Кавалери не са заедно вече няколко месеца. Въпреки това бившата футболна половинка продължава да тъжи за загубeната любов. Тя се чувства предадена от играча на "Старата госпожа". "Популярността и момичетата, които го наобиколиха, разрушиха нашата връзка - изплака болката си аржентинката.

Не помня нищо такова, категорична е дуетната половинка Катя Борислав РАДОСЛАВОВ "Дует "Ритон" ми дължат 100 000 лв.! Ако ги платят, ще дам по 10 000 лв. на Преслава, Джино и Станимир Гъмов като свидетели". Това сподели пред "България Днес" Люси Иларионов. Режисьорът печели солидната сума след бас между него и ритонците по време на съвместното