Колко страшно може да бъде лицето на смъртта?

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6726369 www.24chasa.bg

Хитовият автор на трилъри Коуди Макфейдън се завръща с втора книга от поредицата за агент Смоуки Барет. Романът „Лицето на смъртта” (ИК „Сиела”) е по-кървав от „Човекът сянка”, а агент Барет е готова на всичко, за да защити близките си!

Един от най-добрите световни трилър автори – Коуди Макфейдън, ни е подготвил нова, изпълнена с кръв и напрежение среща с агент Смоуки Барет. Във втория роман от поредицата – „Лицето на смъртта”, опитната и хладнокръвна Смоуки си има работа с поредния маниакален убиец, чиято жертва този път е дете, което извергът преследва в продължение на години, за да му отнеме всичко.

Докато Барет се опитва да подреди живота си и да заживее нормално с осиновената си дъщеря Бони, жертва на чудовището от предната книга, шестнадесетгодишната Сара Кингсли е опряла пистолет в главата си и съобщава, че иска да говори лично с агент Смоуки Барет. Девойката я очаква на втория етаж в къщата на ужасите – приемното ѝ семейство е ликвидирано по особено жесток начин. Момичето твърди, че извратен убиец я преследва от години и убива всеки, когото тя обича, а той е виновен и за смъртта новите й родители. Досега никой не е вярвал на думите на Сара, но истината вече не може да бъде скрита.

Добре познатата ни Смоуки Барет и нейният екип имат броени дни да решат случая, но всеки от героите на Макфейдън се бори с личните си демони, които се намесват в разследването.

Втората книга от поредицата за агент Смоуки Барет е наситенокървав трилър за най-черното в човешките души.

Преводът от английски език и на тази книга на Макфейдън е на Коста Сивов, а корицата е на Живко Петров.

Коуди Макфейдън е сред най-популярните имена в остросюжетната литература. Автор е на 6 романа, в 5 от които главното действащо лице е агент Смоуки Барет. „Лицето на смъртта” е втората му книга, която излиза на български език, а поредицата за Смоуки Барет е продала изумителните 3,5 млн. копия само в Германия.

*

„Онова, което много хора не знаят, е, че болката може да накара човек да мисли. Тя може да оформи един човек, да го моделира, да го направи такъв, какъвто е.”

Коуди Макфейдън, из „Лицето на смъртта”

Откъс

Събуждам се и се чувствам страхотно. Наистина отпочинала. Не съм имала подобно удоволствие от доста дълго време.

Сънят ме е пречистил. Нежно ме е изтъркал.

Чувствам се спокойна, отпусната и лека. Нямам за какво да се тревожа, което е странно. Притеснението е като невидим крайник за мен. Имам чувството, че съм в балон, в невидима утроба. Отпускам се в нея и за известно време просто се нося, докато слушам собствения си бял шум. Днес е събота и мога да си позволя да не правя нищо.

Поглеждам към мястото на Бони на леглото и намирам единствено намачкани чаршафи. Заслушвам се и чувам тихите й стъпки. Тя ходи из къщата. Да имаш десетгодишна дъщеря е като да живееш с фея. Истинско вълшебство.

Протягам се. Чувството е прекрасно. Липсва само едно нещо, за да бъде утрото перфектно. Самата мисъл за него ме кара да сбърча нос.

Кафе.

Ставам от леглото и тръгвам като сомнамбул към кухнята на долния етаж. Осъзнавам, че не нося нищо друго освен стара тениска, „бабешките си гащи“ и чифт нелепо пухкави пантофи във формата на слончета, но не ми пука. Косата ми прилича на нападната от ураган. Занемареният ми външен вид не е отзначение, защото е събота и няма никой у дома освен нас, момичетата.

Бони ме посреща на стълбите и ми подава чаша с кафе.

– Благодаря, дребосък. – Отпивам глътка. – Перфектно – отвръщам и кимам доволна. Наистина е такова.

Сядам на масата за хранене и си пия кафето. Бони се задоволява с чаша мляко. Двете стоим и се гледаме. Тишината е много, много приятна. Засмивам се.

– Чудесно утро, нали?

Дъщеря ми се ухилва в отговор и усмивката й кара сърцето ми да затрепти от щастие, нищо ново под слънцето, след което кима.

Бони продължава да не говори. Мълчанието й не е в резултат на някакъв физически дефект. Причината е, че майка й беше убита пред очите й, а убиецът я върза за мъртвото й тяло, лице в лице, и я остави да прекара така три дни. Оттогава не е отронила и дума.

Ани – майка й – беше най-доб рата ми приятелка. Убиецът й я уби, за да ме нарани. Понякога си мисля, че Ани умря, защото беше моя приятелка. През по-голямата част от времето не съм сигурна дали наистина е така. Преструвам се, че не е там, онова нещо, което е прекалено огромно, мрачно и смазващо, което е като сянка с размерите на кит. Ако постоянно научавам само истината, това ще ме пречупи.

Веднъж, когато бях на шест, се ядосах на майка ми поради някаква причина. Дори не си спомням каква беше. Имах котенце, което бях кръстила Ръкавичко. То дойде при мен с онази съпричастност, с която животните бяха добре известни. Знаеше, че съм разстроена. Ръкавичко ме дари с безусловната си любов, а аз го сритах.

Не го нараних, не и сериозно. Дори малко не беше. Но Ръкавичко престана да бъде котенце. Винаги, когато някой се наведеше да го погали, той се стряскаше. До ден днешен се чувствам виновна, когато се сетя за този случай. Изпитвам огромна вина, истинско отвращение, което наранява душата ми. Постъпих лошо. Нанесох трайна вреда на едно невинно същество. Никога не споделих с никого какво бях сторила на Ръкавичко. Това е тайна, която смятам да отнеса в гроба, грях, за който предпочитам да отида в ада, отколкото да го разкрия.

Когато мисля за Ани, се чувствам така, все едно съм ритала до смърт Ръкавичко. Затова ми е по-добре да не знам дали аз съм причината за ужасната й смърт.

Ани ми остави Бони. Тя е моето покаяние. Не е честно, защото Бони е магия, чудеса и слънчеви дни. Безмълвие, нощни писъци и всичко това. Покаянието трябва да е изпълнено със страдание. Бони ми носи само усмивки.

Сещам се за всичко това само като я погледна. Мисълта ми тече бързо.

– Какво ще кажеш да помързелуваме няколко часа, след което да излезем на пазар?

Бони обмисля предложението ми известно време. Това е една от чертите на характера й. Никога не отговаря просто ей така. Обмисля добре въпросите и винаги дава смислени отговори. Не знам дали това е причинено от преживяното, или просто така си е била родена. Тя ми отговаря с усмивка и кимане.

– Суперско. Искаш ли закуска?

Този въпрос не изисква обмисляне, храната е съществено изключение от принципа й. Потвърждението е мигновено и ентусиазирано.

Туткам се напред-назад, приготвям бекон, яйца, препечени филийки. Докато ядем, решавам, че искам да прекарам следващите няколко дни с нея.

– Казах ти, че си взех няколко седмици отпуска, нали?

Бони кима.

– Направих го поради много причини, но една от тях е най-важна. Исках да поговорим, защото... е, ще е хубаво, но може също така да е малко болезнено. За мен имам предвид.

Детето се навежда над масата и ме гледа спокойно и търпеливо.

Отпивам от кафето си.

– Реших, че е време да изхвърля някои неща. Като дрехите на Мат, тоалетните му принадлежности. Някои от играчките на Алекса. Без снимките и другите спомени. Не искам да ги изтривам изцяло от живота си. Просто... – опитвам се да намеряправилните думи. Успявам и с тях сформирам следващото из-

речение: – Просто двамата вече не живеят тук.

Сбито, опростено, но изпълнено с целия смисъл, страх, любов, надежда и отчаяние на света. Способна съм да изрека това, след като съм прекосила цяла пустиня от мрак.

Аз съм шефката на отдела за жестоки престъпления в Лос Анджелис. Добра съм в работата си – наистина съм добра. Отделът ми се състои от още трима души, всичките избрани от

мен, всичките истински пример за подражание. Предполагам, че мога да бъда по-скромна, но така просто ще излъжа. Истината е, че наисти на не желаете да сте психопатът, когото моят екип преследва. Преди година бяхме по петите на мъж на име Джоузеф Сандс. Приятен тип за съседите си, любящ баща на две деца, който имаше само един недостатък – беше кух отвътре. Със сигурност той нямаше проблем с това за разлика от младите жени, които измъчваше и убиваше.

Дишахме му във врата – или казано с други думи, бяхме на ръба да разберем, че е той, – когато промени целия ми свят.

Една вечер нахлу в дома ми и като използва само въже и ловен нож, сложи край на вселената, в която живеех. Уби съпруга ми Мат пред очите ми. Изнасили ме и ме обезобрази. Използва дъщеря ми Алекса като човешки щит, за да се предпази от куршума, който изстрелях срещу него.

Върнах му услугата, като изпразних цял пълнител в тялото му, след което презаредих, за да го сторя отново. След това прекарах шест месеца в размисъл дали да продължа да живея, или да си пръсна мозъка.

Тогава Ани беше убита и се появи Бони. Някъде по пътя животът отново ме стисна здраво за гърлото.

Повечето хора не могат да разберат, че е възможно да се стигне до момент, в който смъртта е за предпочитане пред живота. Животът е силен. Той те държи в хватката си по много начини – от ударите на сърцето ти, през слънцето върху лицето ти до усещането за почва под краката ти. Той те стиска.

Неговата хватка върху мен беше слаба като тънък конец.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Софиянец изхвърли книги до кофи за боклук и предизвика възмущението на потребителите в социалните мрежи. Вместо да ги запази и съхрани столичанинът явно е решил да освободи място за нещо по важно в жилището си от художествените

Навряха ми маркуч в за*ника! Скандалната изповед направи известната разложка кримка Сергей Шопов, по прякор Тони Измамата, пред шокираните погледи на магистратите от Софийския апелативен съд, видя "България Днес". Кримигероят от гърменското село Дъбница отдавна е напълнил полицейските сводки в района на Гоце Делчев и Разлог с палитра от

Фолклегендата Руси Русев стана учител! Изпълнителят на вселенския хит "На бургаската гара" преподава на деца в училище "Христо Ботев" в бургаския кв. Долно Езерово. "Започнах втора учебна година като вокален педагог. Музикалната ми кариера продължава - имам участия и концерти, опитват се да правя нови песни, но и искам да уча деца.