24 години в "24 часа"

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6804786 www.24chasa.bg

Истории от едно стажуване, продължило четвърт век

1994-а бе паметна година. Навсякъде по света се случваха невероятни неща. Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка, а България стигна до полуфиналите на световното по футбол в САЩ. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на студената война. Американците се изнасяха от Сомалия, където понасяха първите големи военни жертви след Виетнам. Кадафи пък се изтегли от ивицата Аузу, оставяйки я на Чад след дългогодишни военни действия, известни като пустинната “Война на тойотите”. Същата година се появи първата версия на браузъра “Нетскейп Навигатор”. Арафат, Перес и Рабин взеха заедно “Нобел” за мир, а Силвио Берлускони спечели изборите в Италия. Животът изглеждаше прекрасен.

Вероятно с идеята да пиша за всичко това (по възможност на първа страница) прекрачих редакционния праг на най-големия по това време вестник на Балканския полуостров. “24 часа” търсеше стажанти, както впрочем и сега, четвърт век по-късно. Всъщност през всичките тези години младите хора винаги са били добре дошли. Бяхме заедно с колежка от университета, още неизкарали и първи курс във Факултета по журналистика, когато ни представиха на една жена на име Венелина Гочева, заместник главен редактор. Тя изглеждаше твърде заета за дълги разговори, както впрочем и сега, четвърт век по-късно (някои неща не се променят), но пък много окуражаващо ни каза: Идвайте и почвайте. Сякаш точно нас чакаха. И така започна моят стаж в “24 часа”, който продължава вече 24 години. Заради тази символична годишнина и покрай празненствата за рождения ден на любимия вестник си припомням малка част от емоциите, с които това “стажуване” бе свързано.

ПЪРВИ СТЪПКИ

Между Батето и Катето

Първата ми задача, след като бях разпределен в отдел “Политика” бе да отразя някакави парашутни скокове, организирани от Министерството на отбраната, на летището в Божурище. Помня, че настоявах да скоча и аз, за да напиша по-въздействащ репортаж от първо лице, толкова бях вдъхновен. Добре че не ми разрешиха. Завърнах се с голям материал, пълен с важни според мен подробности. На другия ден видях, че трудът ми е публикуван във вестника. Беше в значителния обем от един ред и половина под една снимка. Тъй като отдел “Политика” винаги е бил доминиран от редактори жени, и до днес си мисля, че едно по-голямо уважение към парашутните скокове и темите, които вълнуват мъжете по принцип, не би било излишно.

През годините работата в “24 часа” щеше да ме срещне с всевъзможни интересни личности, но още в самото начало случих на двама добри орисници. За такива смятам Батето и Катето. Всъщност това не са кои да е бате и Кате, а легендите Иван Славков и Катерина Евро. Късмет имах, случих на хора. Ето как стана всичко.

За да не седя без работа в редакцията, ми зачислиха ресор, който да следя - дейността на една цяла партия. Вероятно никой друг от щатните репортери не желаеше да се занимава с това, защото партията беше нова, всички я възприемаха на майтап и все не оставаше място по страниците на вестника за новини около нея. А се оказа, че да “отразяваш” работата на тази партия, изисква много отдаденост и време, включително и през нощта. Макар в повечето случаи нищо да не биваше публикувано. Става дума за “Напред България” на незабравимия Иван Славков - Батето, който по примера на Берлускони и неговата “Форца Италия” бе решил да влезе в парламента. Партийните събития бяха тежки, понякога прерастваха в 24-часови маратони. За разлика от другите политически организации при Батето събитията почваха късно и продължаваха до рано. Имаше социална дейност с балерини във фамозния бар “София”, срещи в боулинга на НДК с младежката организация (бившата млада художественотворческа интелигенция) с отговорник Пламен Тимев-Ганди, разбор на дейността (към 5 часа сутринта) с шкембе чорба в една кръчма до църквата “Св. Никола”... И така, докато стане време за преглед на новините с Джовани - един зевзек от обкръжението на Батето, който неуморно разсмиваше всички. Когато в 10 ч сутринта партийното ядро отваряше втора бутилка уиски в дома на председателя на бул. “Левски”, младият стажант-репортер на “24 часа” си намираше извинение, че трябва да пише дописка във вестника, и отиваше да спи. Батето не обичаше някой да си тръгва преди него от “събитие” и затова невинаги успявах да се измъкна. Когато се опитвах да му обясня, че ако продължавам така, вероятно ще ме изгонят от работа, той казваше, че не трябва да се притеснявам, защото като спечелел изборите, щял да ме направи министър на информацията и съм щял да имам работа, колкото искам.

Иван Славков не спечели изборите, а аз бях преместен в отдел “Оживление” на вестник “24 часа”, защото очевидно светските дела ми се отдаваха повече, отколкото вътрешнополитическият живот в страната. Така ми се отвори шанс да се запозная с Катето Евро, която тогава (още не беше станала баба) бе в центъра на столичния светски живот. В отчайващо търсене на интересни новини бях написал, че Катето Евро ще скача с бънджи.  Но тя самата още не знаеше. И тъй като бе време, в което истината бе важна, обадих й се и я помолих да скочи, за да не излезе, че съм излъгал читателите. И тя се съгласи. Скочи заради мен! Или поне аз така го изтълкувах и оттогава не съм спрял да се възхищавам на тази самоотвержена жена. После минах и през отдел “Култура”, за да се завърна там, откъдето тръгнах - любимата “Политика”, където следващите 15 години следях работата на българските външни министри. 

В ИМЕТО НА ПРОФЕСИЯТА

Под прикритие в публичен дом

Дължа на “24 часа” много, включително и първото в живота ми посещение на публичен дом. Някъде в средата на 90-те във вестника трябваше да бъде направена голяма и сериозна разработка за проституцията в България. В този очерк освен всички оперативни данни, разследвания и интервюта бе отредено важно място и за рубриката “Впечатления на клиента”. Първоначално на въпроса кой иска под прикритие да иде на проститутка и после да опише всичко в детайли, имаше гора от ръце на желаещи. Но когато дойде моментът да се свърши тази работа, се оказа, че повечето мъже са женени или сериозно обвързани, и така се отвори добра възможност стажантът да свърши някаква полезна работа. Помня, че един час струваше 4000 лв. (на онези пари), а половин час - 3000 лв. Естествено, дадоха ми по-малката сума с инструкциите да не се залисвам много, защото после ме чака писане. Оттогава съм твърдо убеден, че не трябва да се пестят пари за хубави репортажи, но ръководството винаги е било на мнение, че добрият журналист може да се справи и с по-малко средства. Така или иначе вероятно оставам единственият репортер в историята на “24 часа”, на когото вестникът е платил за проститутка.

РЕПОРТЕРСКИ УДАР

Костов като фараон и спасяването на Левон

Парите на редакцията трябва да се харчат за добри дела. Винаги съм следвал този девиз не само из бордеите на София, но и когато са ме пращали на отговорни командировки в чужбина.

През 2000 г. бях в Кайро заради срещата на премиера Иван Костов с египетския президент Хосни Мубарак, от когото очаквахме посредничество по въпроса с медицинските сестри, арестувани от Кадафи в Либия. След срещата бе предвидено посещение в Хеопсовата пирамида. Бях си наумил, че трябва на всяка цена да снимам българския министър-председател в погребалната камера на фараона с идеята, че подобен кадър ще има непреходно символно значение с оглед на политическото бъдеще на Иван Костов. На място обаче се оказа доста трудно. Костов бе в завидна физическа кондиция, свикнал да катери всеки ден от Драгалевци до Черни връх и така се юрна из лабиринтите на пирамидата, че едвам го догонвах. Точно преди да се наведа, за да вляза и пропълзя през ниския тунел, който водеше към камерата със саркофага, отвътре се подаде окървавена глава. Под съсиреците и шуртящата кръв едвам разпознах Левон Хампарцумян - по онова време зам.-министър на икономиката. Беше станал жертва на древното фараонско проклятие и си бе разцепил главата в остър камък. 

Добре, че предната вечер зверският климатик в хотел “Семирамис” ме бе разсополивил, та си носех комплект носни кърпички, които наложих върху главата на пострадалия в опит да спра кръвотечението. Костов водеше лекар със себе си, но никой не знаеше къде из тунелите е медицинското лице. Викаха го от уста на уста и по системата на разваления телефон на входа на пирамидата вече бяха разбрали, че вътре има двама мъртви. Аз бях толкова омазан с кръвта на Хампарцумян, че когато лекарката се появи, й трябваше време да разбере кой от нас двамата е по-пострадал. Аз обаче нямах повече време да се занимавам с артериалното разкъсване на Левон, оставих го в професионални ръце и окървавен, се шмугнах в тунела да търся Костов. Все пак ме бяха командировали да отразявам премиера, а не да спасявам човешки животи. И както си пълзя към погребалната камера, гледам срещу мен почти на четири крака се тътри... не, не мумията на Хеопс, а самият Иван Костов. Мисля, че никой друг освен мен няма снимка на този вездесъщ паметник на консерватизма в тъй деликатно и неловко положение. Този кадър е репортерският ми удар в началото на новото хиляделотие. 

ОЧИ В ОЧИ

Абсурдно интервю с Кадафи и  други интересни събеседници

Някъде в първите дни на 2006 г. в центъра на суданската столица Хартум след една среща на Африканския съюз с прибежки и припълзявания се бях добрал до либийския лидер Муамар Кадафи. Хвърлих се към него с репортерски диктофон, когато един от гардовете му директно ме улови за гушата.

Кадафи се втренчи в мен, явно изненадан, че някакъв бял, рус човек се мотае по трасето му в Судан. Погледите ни се срещнаха и тогава, хриптейки и почти задушавайки се в ръцете на охраната, но затова пък с отрепетиран либийски акцент, успях да промълвя: “Братко вожд!” Знаех, че обичаше неговите хора да го наричат така. Това проработи и най-изненадващо за личната си охрана той реши да си говори с мен. Горилата му ме пусна и даже като че ли поизтупа някакви въображаеми прашинки от рамото ми, изтиквайки ме точно пред вожда. Така ненадейно се озовах очи в очи с либийския лидер полк. Муамар Кадафи. Човекът, който вече 4 десетилетия управляваше Либия и който в този момент бе единственият, от когото зависеше животът и съдбата на пет български медицински сестри.

Въпросите ми към него бяха именно за българските медицински сестри и това определено не му хареса, а антуражът му винаги разбираше кога вождът не е на кеф. Братовчед му Ахмед Кадаф ал Дам, който го придружаваше, се приближи до мен и започна целенасочено и методично да ме ръга с палец в ребрата, давайки ми знак, че интервюто трябва да приключва.

Това вероятно е най-абсурдното интервю, което някога съм правил. Или поне единственото, след което имах синини в областта на ребрата. Но най-опасното, което съм взимал, бе в Газа през 2011 г. от шейх Абу Ибрахим - лидера на бригадите “Насър Салахедин” и Комитетите за народна съпротива. Тази организация бе отвлякла израелския войник Гилад Шалит и го бе държала 5 години в плен, след което го размени срещу повече от 1000 палестински затворници в Израел. Мястото и часът на срещата не бяха известни до последния момент. Ходех с разни посредници тук и там, докато в офис на някаква фондация не се появи човек, който носеше традиционни дрехи и найлоново пликче с някакви покупки. Никой не би му обърнал никакво внимание на улицата.   Интервюто бе опасно не защото се страхувах, че хората на шейха могат да ме отвлекат или да ми сторят нещо по-лошо, а защото израелците дебнеха Абу Ибрахим, за да го ликвидират в първия момент, щом се появи някъде. Аз щях да съм просто странична жертва. Но явно не го бяха открили и аз напуснах Газа по живо, по здраво. Интервюто бе публикувано в “24 часа” на 10 януари 2012 г., а точно два месеца по-късно, на 9 март, Абу Ибрахим бе убит с израелска ракета, докато се придвижвал с един син, очукан и небиещ на очи опел в западната част на Газа.

 Правил съм интервюта с Шимон Перес, докато беше президент на Израел, с Ердоган, още като премиер на Турция и с всякакви важни и интересни хора, но Кадафи си остава любимият ми персонаж. Въпреки че съм взимал две големи интервюта от сина му Сейф ал Ислам, който някой ден може и да оглави държавата на баща си, срещата ми с г-н Джамахирия в Судан си остава любим момент в кариерата ми. Както и едно интервю с Тодор Живков от 1997 г., в което той ми разказваше спомени за нелегалния си живот, след като в пресата се бяха появили извадки от старото му полицейско досие, според които никакъв антифашист не е бил. 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Нелепо припознаване става причина за смъртта на сириеца Локман Ибрахим. Според криминалисти наемникът, изпратен от хора на ВИС-2, е трябвало да убие брат му Бахзад, сочат от МВР за един от босовете на контрабандните канали у нас. Самата екзекуция е извършена късно вечерта на 19 юли 2004 г. Куршумите застигат 37-годишния сириец с български паспорт

Богдан и Янко с обща кръвоносна система, единият е добре, другият - в кома Борислав РАДОСЛАВОВ Сиамските близнаци са под ключ в социален дом в Бургас. До тях не се допуска никой друг освен семейството и всякаква информация за състоянието им е забранена. Това показа проверка на "България Днес". Богдан и Янко се родиха през август 2016 г.

Нова серия финансови проблеми и дела заплашват богатството на Ветко Арабаджиев, показа проверка на "България Днес". След обвиненията за пране на пари и последвалия запор на част от богатството му за олигарха са се присетили от НАП и руският гражданин Семьор Данилюк. Заради неплатени дългове и данъчни задължения приходната агенция и чужденецът са