Рада Москова: Тупнах веднъж сина си Теди със сабо по твърдата глава. Твърдите глави обаче вървят по пътя си

Рада Москова е родена на 3 май 1933 г. в Габрово.

През 1960 г. завършва Висшия медицински институт. Започва трудовия си стаж като лекар в родния си град.

От 1962 до 1980 г. е драматург в Централния куклен театър и в Народния театър за младежта.

Автор е на куклени пиеси (“Разсърдените букви”, “Бръмчилото” и др., както и на книгите “Пеперудка” (стихове за деца), “Хей, конче!” (приказки), “Парчета от време” (стихове).

Рада Москова е сценарист на филмите “Куче в чекмедже”, “Горе на черешата”, “Тони”, “Здравей, бабо!” “Разговор с птици”, “Госпожа Динозавър” и др.

Майка е на известния режисьор Стефан (Теди) Москов.

Винаги съм

гледала живота

от долу на горе.

Така се вижда

повече

- Как се чувствате в сатурновата дупка на вашите 85 години, г-жо Москова?

- Сатурновата дупка е плитка дупчица, прескача се лесно, сравнена с ямата, издълбана от годините.

- Кои габровски черти у вас не се промениха през годините?

- Бодрото любопитство към света, създало първата електрическа крушка и голямата индустрия на Габрово.

- Съпругът ви Стефан Москов е племенник на големия социалдемократ Атанас Москов. Защо след 1989 г. не се изкушихте да влезете в политиката? Само с фамилията си двамата със съпруга ви щяхте да сте безспорни авторитети в БСДП.

- Чичо Таню (за нас) много искаше мъжът ми да поеме някаква ръководна функция в БСДП, но партиите не са за хора, които се интересуват от собственото си развитие. А днешните социалисти освен част от името нямат нищо общо с някогашната социалдемокрация. Фалшиви са не само новините.

- Вие сте завършили медицина. Как лекарят у вас се прероди в писател, сценарист и драматург?

- Тези професии не са толкова различни. И двете се опитват да лекуват болестите на човека. Като гледаме какво става по света, може да се каже и болестта човек.

- Разкажете за скандалите около първата ви стихосбирка “Между минутите”...

- Скандалът се превърна в мълчание. Заради положителната оценка на Петър Увалиев, излъчена по Би Би Си, забраниха да ме печатат, уволниха и двамата редактори от издателство “Народна младеж”.

Втората ми книга

излезе след 26 г.

- през 1995-а

Не се оплаквам. Продължавах да се уча. Винаги съм гледала живота от долу на горе. Така се вижда повече. Бързото време днес отнесе по-голямата част от това, което самоласкателно наричаха творчество.

- Автор сте на десетина куклени пиеси, с които са израснали поколения български деца. Как мислите - посланията в тези пиеси ще могат ли да стигнат до днешните “компютърни деца”, облъчени от стотиците видеоигри?

- Днешните деца живеят във виртуален свят - там са игрите и откритията им. Там е забавата. Не съм сигурна дали двете ми правнучки ще гледат старите ни филми.

- Вие сте най-известна с филмите са, а дебютната ви творба “Куче в чекмедже” веднага се превърна в хит, гледа се с интерес и до ден днешен. Как ви хрумна идеята за тази история? И може ли да се каже, че синът ви Теди в някаква степен е прототип на малкия Миташки?

- Едва ли само Теди. Винаги и днес съм се вслушвала в децата.

- Чия е идеята ролята на цигуларя в “Горе на черешата” да изиграе самият Минчо Минчев?

- В моето, а и в детството и на Теди се разминавах с деца с цигулки под мишница, (сега някои носят китари). Събарянето на онази прекрасна стара къща във филма, където Минчо свиреше, в “Горе на черешата”, а децата се събираха, за да го слушат, е

метафора на

изчезващия свят

на детството,

с него се губи и звукът от онази цигулка. Освен това М. М. е габровец.

- През 1998 г. филмът ви “Разговор с птици” печели наградата “Лив Улман” от кинофестивал в Чикаго, САЩ. Какво представлява тази награда?

- Тази награда дойде от големия Чикагски фестивал за детско кино. Заслуга има режисьорката на филма Румяна Петкова. Повече не зная.

- С вашите връзки ли синът ви Теди Москов влезе в специалността “Кукли” във ВИТИЗ? Все пак дълги години сте била драматург в Централния куклен театър и в Младежкия театър...

- Вероятно е имало значение, че там ме знаят, но той влезе в първия клас по режисура на Юлия Огнянова, която знаеше за мене толкова, колкото аз знаех за нея - изобщо не се познавахме.

- Какво дете беше Теди? Колко пъти го възпитавахте по макаренковски? Известно е, че този прословут съветски педагог не е отричал съвсем боя...

- Майка ми казваше “Битите деца си личат” и със сестра ми често ни пошляпваше. Трябваше да се научим да слушаме.

Но Теди е свободен човек и на такива ограничения не е подлаган. Само веднъж в спор за една задача по математика го тупнах със сабото си по твърдата глава. Твърдите глави обаче вървят по пътя си.

- Какви са израженията на вечния конфликт “свекърва-снаха” с вашата снаха Мая Новоселска.

- И Мая, и аз сме твърде заети, за да влезем в тези класически роли. Мая е човек, който не изпитва неприязън към никое същество на този свят. От нея съм получавала само добро.

- Доволна ли сте, че внукът ви Иван тръгна по семейния творчески път, а не избра друга професия?

- За мене е важен пътят му на баща - пое отговорността да има второ дете. И то момиченце.

- Колко лева ви е пенсията и стига ли ви?

- Пенсията ми е 300 лева, но още получавам оттук-оттам авторски права. Свикнала съм да броя парите.

- Правилно ли е да се дават специални пенсии на заслужили творци? Какви трябва да са критериите за техния избор?

- Разбира се, стига да са наистина заслужили. Това трябва да решават хора с необременено съзнание, от следващото поколение.

- Понякога чувствате ли се самотна и как гоните самотата?

- Старостта е като

занаят - учи се бавно

и търпеливо:

как да ставаш, как да сядаш, как да ходиш, как да се изправяш и т.н. Самотата е част от нея.

Нашият личен свят видимо намалява - губим близки, губим памет, губим сила. Компанията “Здрав дух в здраво тяло” се нарушава, но ако тялото се предава и боли, остава духът - неговите болки могат да се контролират!

Има пролет, има усмихнати деца, кучета и котки, има непрочетени книги, несрещани хора, има спомени, има свят от всекидневни събития - онова бодро любопитство - да ни държи будни.

Да приемем остатъка от живота си. “Старостта е единственият начин да бъдеш още жив.” (Монтен).