Бил е вокалист на група “Контрол”
Калин Сърменов е директор на Сатиричния театър, играе на сцената му в изключително смешната пиеса “Вечеря за тъпаци” и репетира в новата постановка “Терапевти”.
В кината може да го видите като циганин със странна прическа във филма “Извън пътя” на Николай Волев.
Къде обаче щеше да бъде актьорът сега, ако не бяха ония “7 часа разлика” - телевизионният сериал, в който Сърменов изигра по неподражаем начин ролята на силовия бизнесмен Михаил Михайлов-Милото и стана изключително популярен за широката публика?
Предлагам ви пълните самопризнания на актьора и директора, дадени специално за “24 часа”:
- Проявата ми в “Седем часа разлика” беше логичен резултат от усилията, които съм полагал дотогава. Не се отнася само за мен - това е формула. Когато ти непрекъснато работиш и се развиваш, трябва да знаеш, че един ден моментът ще дойде и трябва да си готов да го уловиш. И да покажеш какво си направил до този момент. Ние в България започваме да се мобилизираме чак когато моментът дойде. Не! Въпрос на мобилизация е целият ти живот.
“7 часа разлика” беше точно това нещо. Казаха ми - ето ти възможност да тичаш на стадиона. Ти извън него може да си страшен спринтьор, но никой не ти измерва времето. Времето ти го мерят, когато си на стадиона. Но пък за да излезеш на стадиона, отвън него трябва много работа. Много подготовка, много усилия, нерви и пот.
Може и никога да не те поканят. Може никога да не влезеш в стадиона. Но това не значи, че не трябва да си постоянно мотивиран. На това ние не ги учим младите. Не им даваме този стимул. Ние им обясняваме - като те извикат, и тогава вече започваш работа. Не е вярно! Ти трябва да си много готов във всеки един момент.
И да знаеш, че може и да не се случи. При мен се случи. Въпрос е сигурно и на късмет. Но аз вярвам, че човек предизвиква собствения си късмет...
Калин Сърменов
е роден на пъпа
на София
- ул. “Хан Крум” №4, вх. А. Расте в интелектуално семейство. Дядото е диригент. Бащата Николай Сърменов е един от най-големите виолисти в България и в света. Прави огромна преподавателска школа в Америка, един от основателите на “Софийски солисти”.
И съвсем логично е Калин да започне да свири на цигулка. Но още от малък няма усещането, че музиката е нещото, много важно за него. Пали се по баскетбола, тренира при бащата на известния Георги Младенов. Сърменов приема музиката като много индивидуално изживяване, докато в спорта има отборност, има надиграване с противника, има емоции, демонстрация на мускули...
Калин и рисува - баба му е художничка.
Така минават
дните - в рисуване
и баскетбол
После го замества с волейбола и започва да играе в “Славия”. Но рисуването му става втора природа.
Първата година обаче не го приемат в Художествената гимназия. Главната причина е, че семейството му е “неблагонадеждно” - прадядото и прабабата на Калин са убити в Белене. Приемат 16 кандидати.
Сърменов е на 17-о място - първото след чертата, въпреки че резултатите му са по-добри от резултатите на момчето над чертата. Юношата тежко приема тази несправедливост, но пък научава един от най-важните си житейски уроци.
Продължение
на самопризнанията
на Сърменов
- Започнах уроци при Пенка Попова - най-добрата за онова време учитека, основателка на художествената гимназия. Тя ми отвори очите за тънкостите на перспективата, композицията и цветовете, на логиката на изграждането на двуизмерното пространство... Рисувах по осем часа на ден, така бях амбициран!
И на следващата година се представих толкова добре на изпитите за гимназията, че ме приеха въпреки неблагодеждността на семейството ми.
Обаче забелязах, че някои от учениците, влезли предната година, бяха далече под нивото на нас, четиримата нови. И почти година не пипнах молива. Не рисувах нищо. Стигна се дотам, че учителят по живопис и учителката по рисуване започнаха да ме молят да започна да рисувам, иначе можело да стане беля. Защото рисуването не е като каране на колело, трябва да се развиваш.
В Художествената гимназия имахме щастието да ни преподават млади художници, които бяха отхвърлени от статуквото и за да не са безработни, станали преподаватели - като Александър Поплилов, Христо Кирчев и др. Те ни учеха не само да рисуваме, но и да мислим. Разказваха ни неща, които не бяха по вкуса на официалната идеология. Комунистическата пропаганда твърдеше, че човек - това звучи гордо, а те ни казваха, че човекът е най-долното същество на планетата. И го доказваха, което си беше сериозен пробив в мисленето ни. Показваха ни нови емоционални пътеки и звездни пространства...
Бях много впечатлен и повлиян от всичко това, въпреки че в семейството ми непрекъснато се говореше за изкуство. Но съвсем друго е, когато излезеш от семейната среда, където има и някакъв вид назидателност и възпитание, и попаднеш в равностойната битка.
И виждаш ония хора, които те приемат като равен. Това ме изгради много, щастлив съм, че попаднах там.
Завърших Художествената гимназия и тръгнах да ставам голям художник. Но имаше един човек, който хич не ме харесваше, а беше на високо равнище в йерархията на системата на художниците.
Той казваше: “Докато съм жив, ти няма да видиш своя картина в изложба?” . Не искам да споменавам имена, човекът е още жив. Но години след онази закана имах картина в една изложба и той беше там. И на всеослушание казах за заканата му. Но какво нещо е животът - продължих - той е жив, а аз имам картина в изложба, и то в криптата на “Александър Невски”.
Когато онзи човек ми каза това за картината, си мислехме, че комунизмът е вечен, че Тодор Живков не може да умре. Всички се изненадахме, че Брежнев, се спомина и тогава даже имаше повишена бойна готовност, не знаехме какво ще се случи.
Започнах да се питам какво да правя.
И реших да
стана артист
Помня как в един дъждовен ден си стоя вкъщи и гледам някакъв полски филм. Гледам и си казвам, че съм по-добър от тоя артист там във филма. Дъждът вали, аз застанах до френския прозорец на къщата ни и си викам: “Не, аз ще стана артист...”
Ходих да гледам Марин Янев, да е жив и здрав, в едно негово представление в “Сълза и смях”. Помня, че на сцената имаше една пейка. А в програмата за спектакъла беше публикуван монолог на героя на Марин от пиесата. И аз го научих наизуст, толкова много ми хареса. И често започнах да си го повтарям този монолог.
Актьорът Петър Гюров беше първият човек, който чу монолога. Ние бяхме много близки със сина му Ивайло. И ми каза: “Абе, знаеш ли, че в тебе има хляб...” Извика и съпругата си Людмила Чешмеджиева: “Ела да видиш, Калин май че става...”
Започнах да се подготвям сериозно и работата потръгна. Приеха ме от втория път в класа на проф. Гриша Островски, с когото сме родени на една и съща дата - 25 май.
В края на следването във ВИТИЗ беше
авантюрата ми
като рокпевец
“Обадиха ми се от “Контрол”, че им трябва вокалист. Всичко започна като на майтап, но се запалих и повече от десет години продължи всичко това. Пеех, пишех текстове и музика.
Бяхме пънкари, защото пънкът е някаква критика към времето. Затова и толкова харесвам сатирата. Всички наши песни тогава са едно преживяване на времето, на това, което се случва. Ние не пеем за любов.
А новият проет на “Контрол” се казваше “Чувал чувал”. В един момент решихме, че много дълго време сме подвластни на траша, и решихме да сменим малко в посока към мелъди тонове и усещания.
Песента “Най-щастливият ден” показа, че това е вярната посока. Но понеже публиката ни възприемаше като траш момчета, като пънкарчета, ние се скрихме зад едни маски.
Искахме първо да харесат новото ни звучене, след това да махнем маските: “Ние сме, пичове!”. Това беше идеята, маркетинговият ход. Затова кръстихме групата “Чувал чувал” - чували сте ни и пак ни чувате.
Но тогава бяха тежки времена и за България, и за културата. Беднотия зверска, криза след криза, никакви авторски права, никакви правила, всеки краде и прави каквото си иска...
Смятам, че за да е толкова мощна чалгата днес, сме виновни и ние тогава. Не можахме да се обединим - но това е една друга дълга и болезнена тема. Не успяхме и всичко свърши през 1998 г. Разбърка се работата, но да не влизам в конкретики. И аз се отдръпнах, защото прекалено много от себе си давах.
Когато завърших ВИТИЗ, бях абсолютно убеден, че трябва да отида в провинцията... Оня ден ми се обажда една млада актриса, която сега завършва, и казва, че иска да играе в Сатиричния театър. Викам й как така? Това е все едно да завършиш програмистика и да постъпиш веднага в “Майкрософт”. Не, трябва да се докажеш някъде другаде, пък после в “Майкрософт”.
Та мислех аз да отида в провинцията, но тогавашният ректор проф. Енчо Халачев каза, че в института правят следдипломна квалификация и тримата най-добри остават на заплата. Останах, работих с Леон Даниел и с други режисьори... Обаче ние взимаме главните роли на хората от випуска след нас. Викам си - това не е честно, защото те завършват, а нямат с какво да се покажат.
Всички видяха, че тази система на следдипломната квалификация не работи, и се отказаха от нея. Един ден ме видя на улицата Николай Ламбрев и ме покани в Пазарджик. Подписах на капака на една паркирана кола.
Изкарах един сезон там и се върнах
в София, за да
уча режисура
Започнахме при проф. Людмил Стайков, но той се отказа по здравословни причини, и завършихме при Мариана Евстатиева- Биолчева.
Мен частната инициатива започна да ме влече още от началото на 90-те години. Заедно с няколко момчета направихме театър “Алтернатива". Бързо се убедих, че не само идеята е важна, но и хората, които я правят. От моите родители знам, а и практиката го потвърди: не е важно какво правиш, а как го правиш.
После Пламен Марков ме покани в Сатиричния театър и вече 28 години съм в него.
Сега за втори път съм директор на театъра. И миналия път, и сегашния имам една и съща мотивация. Нашето общество страда от една ужасна болест - инжектирана и отглеждана от БКП през годините. Благодарение на тази болест те прокарват всичките си неща и контролират това общество. Болестта се нарича липса на критерий! Създаването на среда без критерий е много благодатна почва за изграждане на послушни, демотивирани, озлобени хорица. Това е психология, която работи, и е зверско оръжие.
Младият човек в България има нужда от ясни и точни критерии, създадени на базата не на личностни пристрастия, а на базата на професионализма. И когато ти му изградиш такива критерии, тогава той започва да се развива. Вижда, че има смисъл, че трудът му е оценен - дали с “да”, или “не”, но е оценен ясно!
Само заради това се върнах - защото смятам, че аз по-известен от това, което съм, какво да стана в България? Да изиграя друга подобна роля като Милото? Глупости! Ние сме малка държава, една шепа народ. Аз свърших тази работа. Оттук нататък имам да дам на младите, на тези, които са след нас. Да им създам усещане, че има смисъл да останат в България, а не всички да си отидат. Защото тук има много талантливи хора.
Мразя думата “промяна”. Ние винаги и всичко променяме. В България сме царе на това. Не. Трябва да видим каква е ситуацията, да стъпим на нея и стъпка по стъпка да развиваме. Обичам думата развитие. Надграждане - стъпка по стъпка. Ама ние не - да променяме и все да започваме отначало.
Преди пет години направих “Кукерикон” - наградите на Сатиричния театър. След мен не го продължиха. Само защото аз съм го направил. Ама аз съм го направил за самочувствието, достойнството и идеите на Сатиричния театър. За екипа му. Сега го възстановихме. Имаме екип, хора, които гледат представленията, за да номинираме най-добрите.
Много ми е важен
“Кукериконът” заради
усещането
за самочувствие
в Сатирата. Ние смятаме, че хуморът и сатирата се правят трудно. Светът е оцелял, защото се е смял, и продължава да оцелява. И това е нашата битка. Ние продължаваме да се борим за достойнството на хората, които работят в тази сфера. Награждаваме хора и представления, които работят в тази насока - хумора и сатирата.
Започваме голям ремонт в салона, ще увеличим разстоянието между седалките, самите тях ще обновим. Целият салон ще бъде съвсем различен. Защото през 2018 г. ти плащаш една немалка сума да дойдеш на театър и в същото време да не ти е удобно, е глупаво.
От Министерството на културата ми обещаха повече пари, сега дават по-малко. Търся спонсори, ще се оправяме и със собствени средства. Обновихме фасадата, сменихме огражденията. Направихме нова визия на това пространство.
Сами асфалтирахме улицата отпред - платихме на фирма. Дупките бяха огромни, водата от тях пръскаше хората. Сега чакам да ме глобят. Имаше едни топки, те стесняваха улицата. Едната топка беше счупена и щеше да падне върху краката на дете, което майка му беше довела на театър. Махнахме ги и от общината заявиха, че това е нарушаване на не знам си какво си. Но аз съм действен човек и ще продължа ремонтите.
Режисьорът Леон Даниел казваше, че театърът започва от улицата...
СНИМКИ: Румяна Тонева, личен архив и архив на Сатиричния театър