Поетесата Мирела Иванова: Седем красиви актриси ще рецитират стихове от новата ми книга "Седем"

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6903838 www.24chasa.bg

Прекосих булеварда и от битовото Вазово място отидох в символното

Мирела Иванова е родена в София. Завършва немската гимназия в столицата и българска филология в Пловдив. Първите си стихотворения публикува през 1977 г. в сп. “Родна реч”.

Оттогава до днес неизменно е на българската литературна сцена. Пише стихове, разкази, литературна критика, публицистика, киносценарии и пиеси. Един от създателите на поетичното общество “Петък 13”. Издала е седем поетични книги.

През 2002 г. получава в Мюнхен наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа. Има авторски рецитали в Берлин, Щутгарт, Хамбург, Хайделберг, Лондон, Оксфорд, Брюксел, Виена, Залцбург Инсбрук, Будапеща и др.

Дългогодишен уредник на къщата музей “Иван Вазов” в София. Сега е драматург в Народния театър. Тази вечер от 18,30 ч там ще бъде представена най-новата й книга “Седем”.

- Мирела, за поезия ли е днешното време?

- Нямам обяснение откъде се поражда и защо витае този въпрос, но често ми го задават. Поезията е всемогъща стихия, неназовим словесен и духовен необят и просто си съществува във всяко време и извън времето. Случва се да обземе някого, да преобърне живота на другиго, да се яви като небесен полъх, като гръм от ясно небе или трагическа дамга върху челото и духа - забележителното в появата на поезията е съдбовната внезапност, тя е пронизващ знак и свобода, невъзможно е да я ограничаваме, да я предпоставяме, да я сместваме между другото.

Да, и днешното време се домогва до насъщното й високо присъствие. Чета стихотворенията на младите, на съвсем младите и виждам каква могъща тяга ги дърпа, движи и мами да се самоизразят,

да създадат своите

си светове от думи

- Случайно ли е библейското число 7 в заглавието на най-новата ти книга?

- За числото 7 са изписани трактати, то е божествено и свещено не само в християнството, но и в други религии, свръхестествено, от духовен порядък, с ореол и хиляда смисъла, значения, символи - магическо число, белязано със свръхсила в нумерологичните тълкувания.

Как да го избера случайно при толкова струпан върху му свръхбагаж от познание и мистика? Дори да бях искала, дългата му сянка щеше да ме застигне, защото и числото на моя живот е 7... Но изборът ми на заглавие е много личен, заключен е в последния цикъл на книгата, който събира седемте ми кратки поеми с дълги заглавия на едно място.

Друг сложен и дълбок отговор на вашия въпрос се съдържа и в послеслова на Митко Новков.

- Защо тези ваши стихотворения са с биографии? Стиховете от предишните ви книги без биографии ли бяха?

- Стихотворения с биографии е опит за “жанровоопределяща” игра, подобни игри ме привличат от началото на 90-те, когато от езика паднаха всички окови, той се изтръгна от клишетата и преживя свое си автентично, опияняващо буйство, отвори се, разкрепости се и се изпълни с многообразие, с чувствителност и чувственост, с кураж да прегазва норми и догми.

Разбира се, моята игра съдържа в себе си огромна почтителност - прилича на закачка, на намигане. Подзаглавието на “Разглобяване на играчките” през 1995 г. гласеше “поезии и прози”, после избрах да нарека една от поетичните си книги “Еклектики” като далечен, по-скоро фонетичен отглас на Вергилиевите “Буколики” и “Георгики”, публицистичните ми текстове в “Площад България” са жанрово обозначени с “високи патоси и всекидневни притчи”. Всъщност това са невидимите и красиви тайни в общуването с думите, сияйни радостчици в самотата на посвещението.

Защо “стихотворения с биографии”? Защото стиховете - също като хората - са самостойни субекти и прави ли ви впечатление колко някакви никакви човечета, батки, кифли, показвачки и прочее безтегловности, без бекграунд, каквъвто е модният израз, без нищо зад гърба си, без присъствие и без биографии се бутат непрекъснато да са постоянен, досадлив, епидермален обществен фокус?

Да кажем, че е разцвет на телесността, глупостта, провинциализма, криворазбраната светкост, че е дребната шарка на свръхинформираността в Мрежата... Но същата тенденция замърсява и високото пространство на Словото, иде ми да я нарека “нов инфантилизъм” - лековати хрумки, невежество, безцеремонна злоупотреба на думите, тройнопреварени претенции и

най-банални глупости

се представят

като стихове,

легитимират се като модерност, издават се в книги. Не говоря за графоманията, тя е неизбежна, а за мимикриращите думи, за леснината на писането, за евтиното джиджи-биджи на суетността.

Е, за повече прегледност в голямата ценностна мърлявина, аз уточнявам, че моите стихотворения са с биографии. Дълъг отговор стана, но пък ясен.

- През последните години осъществихте няколко успешни “експеримента” и направихте ярки пътувания в други жанрове. Не се чувствахте достатъчно уютно в разказите и публицистиката ли, та се връщате отново към поезията?

- Уютът не е моето състояние...Макар и да не ми личи, съм напрегнат, невротичен, действен, разтърсен от идеи и въображение “атом”. Издадох две книги с разкази, тъй като насъбралите се у мен, споделени, видени или чути човешки истории вече щяха да ме взривят отвътре.

Писането

на проза

е друг

ритуал,

“бягане в друга дисциплина”, изисква различна мисловна и сетивна нагласа, отстранение от себе си. Позволява ти множественост от превъплъщения и ти дава несравнимото усещане да бъдеш “воден за носа” от герои, които сам си съчинил. Публицистичните ми текстове пък години наред ми предоставяха безценната възможност да осъществявам мислещия, страстен гражданин у мен - много се вълнувам от ставащото в България, още повече - от неставащото...

- Стихосбирката още не се е запознала истински с българските ви почитатели, а вече част от стихотворенията й са преведени на немски и публикувани в най-авторитетното и старо немско списание “Зин унд Форм”. С какви “връзки” успяхте да постигнете това?

- Вече споменах, че стихотворенията, а най-вече книгите, са самостойни субекти и водят независим от автора си живот. Та преди време в Берлин се срещнах отново с Румяна Еберт, пристрастна към литературата, разпъната между двата езика и много всеотдайна в работата си жена. Та тя се обзе от идеята мои разкази, преведени от Габи Тиман, да бъдат публикувани в списание Sinn und Form, оттам обаче предпочетоха първо да отпечатат цикъл стихотворения, защото с двете си поетични книги в Германия съм по-известна като поет. И ето как се случи - публикацията в това несъмнено най-авторитетно литературно списание почти съвпадна с излизането на книгата, просто малко я изпревари.

- Сега сте драматург в Народния театър. Как помирявате двете музи - поетичната и театралната? Не си ли завиждат чисто по български те? Не си ли пречат?

- Народният театър е много специално място за всекиго, дори само да зърнеш сградата отдалеч, да си припомниш величествените артистични сенки, вградени в историята на първата ни сцена е предостатъчно, за да се вълнуваш дълбоко, същностно.

Много съм благодарна на Мариус Донкин, че ме покани на работа в театъра и така предизвика отново енергията ми за работа, за различно проявления на натрупания ми във времето писателски и донейде артистичен опит.

Прекосих булеварда и от битовото Вазово място отидох в символното, и как музите да си съперничат и да си завиждат? Немислимо би било, истинските музи изобщо не са глупави. А отвъд шегата: времето ми в театъра е и преизпълнено, и вдъхновяващо - ще видим за какво още ще ми стигнат силите, как ще се отдължа за този подарък...

- Вярно ли е, че на премиерата на книгата ви в Народния театър на 11 юни ще участват 7 от най-обичаните актриси? Кои са те?

- Да, вярно е. Познавам актрисите, които поканих, но по-скоро с яркото им и одухотворено присъствие на сцената, по-скоро отдалеч... Интуицията ми подсказваше, че тъкмо те ще приемат поканата ми да четат от тази нелека книга, вече изяснихме, че стихотворенията в нея са с биографии,

а не някакви си

джиджи-биджита

Трябва да изрека на глас изумлението си от прекрасните (по азбучен ред! ) Александра Василева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Мила Люцканова, Радина Боршош и София Бобчева, защото ги натоварих с трагическите думи на “Седем”, с обгарящ опит и достатъчно болка, които младосттта им сигурно не заслужава...

Не сме общували надълго и широко, не сме фамилиарничили помежду си, получи се едно интересно, неназовимо сцепление помежду актрисите и стихотворенията, писахме си кратички и вълнуващи имейли, довършвахме разговорите си по вайбър, срещата ни се случваше в някакво друго измерение и за мен това е най-важното, най-същностното, за което от сърце благодаря на актрисите...

 

 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Министерски съвет е най-доброто място за вдъхновение за карикатуриста Чавдар Николов. Майсторът на рисуваната сатира бе изловен от топпапараците на "България Днес" да обикаля около властовите сгради на бул. "Дондуков", нарамил торбичка с най-ценното си - материали за шаржове. Николов очевидно е готов, щом види някой управник,

Мая Манолова дъх не може да си поеме от работа. Омбудсманът проведе сериозен разговор по телефона, след което забърза крачка явно за важна делова среща. Макар динамичното си всекидневие, Мановола поддържа стилен външен вид, като се започне от фризурата й, минава през бутикова чанта и завършва с обувките й.

Късо съединение в електрически стълб в столицата на бул. България предизвика временно блокиране на движението в посока центъра. В отстраняването на аварията се включиха екипи на енергото и