Кой е първият български соцфилм - "Калин Орелът" или "Тревога"

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6924735 www.24chasa.bg
Иван Димов в кадър от "Калин Орелът"

Вълко Червенков еднолично решава съдбата на всяка кинотворба

През 1948 г. тогавашната фондация “Българско дело” е национализирана и се създава Държавно предприятие “Българска кинематография”. Ако не беше рухнала Берлинската стена, сега щяхме тържествено да честваме 70 години социалистическо кино.

Но, първо, социализмът беше обявен за “недоносче” от Тодор Живков, после самият той беше катурнат от властта и заедно с него си отиде и социалистическото кино. Почти без публика минаха премиерите на филмите, снимани през 1989-а и 1990 г., защото хората зарязаха киносалоните и отидоха на митинги и протести по площадите.

После започна “преходът към демокрация”. Няколко години бяха нещо като нулеви - нямаше пари за кино и то изпадна в клинична смърт. Снимаха се по един-два филма на година. Лека-полека киното започна да надига глава и след няколкото силни филма през последните години вече говорим за възраждане на българското кинопроизводство.

Но периода на прехода и неговите филми ще оставим на друг летописец на родното кино. Ние ще се опитаме да хроникираме най-важните киносъбития, случили се от 1948 до знаковата за България 1989 г.

И така - кой е първият филм, заснет от българската социалистическа кинематография?

Ако трябва да бъдем пунктуално точни, това е “Калин Орелът”, чиято премиера е на 20 март 1950 г. в кинотеатър “Република”, където днес е Военният театър.

Но по думите на Анжел Вагенщайн

този филм

е “разкрачен

между две епохи”

Между несполучливия опит на трима продуценти да го снимат с частни капитали през 1946-1947 г. и финансирането от държавата и заснемането му през 1949 г.

В този смисъл първият изцяло социалистически филм е “Тревога”, чиято премиера е на 19 февруари 1951 г. Нека да проследим раждането на тези две кинотворби.

Когато създава “Българска кинематография”, комунистическата власт възлага на Борис Борозанов да направи “Калин Орелът”. Той е режисьор и на частния вариант на филма, провален заради липсата на пари.

Борозанов започва съвсем отначало - използва само няколко общи кадри от първия вариант. От всички актьори остава само Иван Димов, който е в ролята на Калин Орела. Специлно кани другия колос на българския театър - Константин Кисимов, за ролята на дядо Стоян и Петрана (Петя) Ламбринова, която пресъздава образа на Едит.

Сценарист е Орлин Василев, един от най-известните писатели на първите години след 1944-а. Той използва мотиви от пиесата на Никола Икономов, но смело дописва сюжетната линия с герои тесни социалисти като “естествени приемници” на поборника от Априлското въстание Калин, наричан Орела.

15 години след края на въстанието Калин продължава да е каторжник на Черния остров. С помощта на Едит, дъщеря на френския посланик в Цариград Анри дьо Монталамбер, успява да избяга от острова и се връща в родината си. Тук обаче е дълбоко разочарован от капиталистическия живот и се сближава със социалистите.

Междувременно става ясно, че Едит всъщност е дъщеря на Калин Орела. Придружена от посланика, неин осиновител, тя идва в родината си и намира истинския си баща на смъртен одър.

Той умира от раните,

нанесени му

от наемен убиец

До него малкият Петърчо рецитира баладата за Хаджи Димитър “Жив е той, жив е...”

И точно тук държавата показва, че освен щедър продуцент на киното ще има и последната дума за готовия филм. Всъщност това за продуцентите е валидно за целия свят, дори и в Холивуд. Но там намесата на хората, които дават парите, е повече по комерсиални съображения. Докато у нас цензурата винаги е била предимно идеологическа.

По нареждане “от горе” от финала са изрязани кадрите, на които се вижда френският амбасадор, защото не може да се показва как един национален герой, при това вече социалист, умира пред погледа на посланик на “буржоазно-капиталистическа държава”, и то в Турция. В ролята на Петърчо е 11-годишният Петър Димов. Той е син на Иван Димов. Един ден баща му го води на пробни снимки и веднага го вземат.

Снимат филма през 1949 г. в Копривщица, Жеравна и край Несебър. Малкият актьор не се смущава от Константин Кисимов, с когото снима най-често, а и от другите актьори, защото покрай баща си познава всичките. Но вместо в партньора си гледа непрекъснато в камерата, защото тя бръмчи като трактор.

Борис Борозанов се опитва да го режисира. Каже му две-три думи и се обърне към баща му: “Абе, Ванчо, ти си знаеш. Я кажи на детето как да го направи.” И Иван Димов казва с най-кроткия си глас: “Пете, погледни ме в очите и си кажи думичките!”

Работата върви трудно. Заради допотопната техника се съобразяват дори с появата на всяко облаче. Не снимат много дубли, за да пестят лента, но за сметка на това правят много репетиции. Артистите не роптаят срещу бавното снимане, защото след като изминат осем часа, вече започва да се брои нов снимачен ден и съответно нова надница. Петър Димов взима 24 хиляди лева хонорар, които били немалко пари за времето си.

Финалната сцена, за която стана дума по-горе, снимат три дни и нощи в студиото на кинематографията, което тогава се помещава в бивш тютюнев склад на ул. “Любен Каравелов”. На нея Петърчо трябва да плаче със сълзи и да рецитира Ботевото стихотворение.

Цял роман може да се напише за начините, по които режисьорите или хора от екипа им разплакват децата актьори, когато те не искат или не могат и когато не помага дори глицеринът.

Олег Ковачев например още го заболява, когато се сети как в “Рицар без броня” една от гримьорките така жестоко го ощипва, че сякаш откъсва парче кожа от дупето му.

В “Калин Орелът” също опитват какви ли не начини, но Петърчо така и не се разплаква. Тогава баща му го дърпа настрани и без да повишава глас, казва: “Пете, всички сме много уморени. И всички хора тук чакат теб да се разплачеш, а ти не искаш. Не те ли е срам?..” Докача го на чест и малкият ревва с пълна сила. Операторът Васил Холиолчев бързо включва камерата. Става сцена за чудо и приказ, но точно тя е отрязана заради присъствието на френския посланик - в ролята е актьорът Борис Ганчев.

На премиерата присъства лично Вълко Червенков, вече премиер и генерален секретар на БКП. Червенков поздравява Петър Димов за изпълнението му, а на Петърчо кимва с глава: “Голям артист си, много хубаво рецитираш”. Режисьорът Борис Борозанов умира от инсулт година и половина след премиерата на “Калин Орелът”. Вълко Червенков праща собственоръчно написана съболезнователна телеграма до семейството му.

По-късно по подобие на своя кумир Сталин Червенков започва да гледа всички български филми преди официалната им премиера и еднолично да решава съдбата им.

Той демонстрира това

още при следващия

соцфилм - “Тревога”

В основата на тази творба “ляга” едноимената театрална пиеса на Орлин Василев. Всичко се прави под личното ръководство на първия генерален директор на кинематографията Страшимир Рашев. В движение към екипа е включен и Анжел Вагенщайн, наричан от всички Джеки. Но не като галено от Анжел, а от Джеки Куган, малкия пакостник в “Хлапето” на Чарли Чаплин.

Вагенщайн е студент първокурсник във ВГИК - Москва. “Бях като прикачен файл”, коментира с присъщия си хумор Джеки , защото той е основният автор на сценария. “Орлин Василев не взе пряко участие при филмовата реализация на пиесата си”, документира Анжел в биографичната си книга “Преди края на света. Драскулки от неолита”.

Режисьор на “Тревога” е Захари Жандов, един самоук кинаджия, когото съдбата или Бог изпраща по българските земи точно когато киното прави първите си стъпки. По професия банков чиновник, той е известен бохем и бонвиван, който свири на китара и пее руски романси. Има и 8-милиметрова камера, с която снима съвсем любителски.

В един момент обаче се сдобива с професионален германски “Арифлекс” и животът му се преобръща с хастара навън. Първата му професионална проява е документален филм за живота на родопските българи със заглавие “Един забулен свят”.

Със своя “Арифлекс” Захари

Жандов снима

и погребението

на цар Борис III,

но след 1944 г. го скрива в някакво мазе и може би е треперел някой “приятел да не го натопи за този “грях”. Филмът излезе от скривалището си и беше прожектиран след 1989 г.

И точно на Захари Жандов дават да заснеме филма “Тревога”. Идеята на филма е, че във време на драматични и съдбоносни исторически времена никой не може да остане неутрален и да се скрие у дома си. Така както се опитва да направи бившият агроном и дребен буржоа Витан Лазаров в своето стопанство, наречено “Земен рай”.

Конфликтите се навързват между сина му, който е жандармерийски офицер, зет му инж. Сава Величков, който е комунист и отива при партизаните, неговата съпруга, която го подкрепя и е арестувана от полицията, германските войници, които гостуват в имението, и самия Витан Лазаров, който потресен научава, че наричат сина му Черния капитан заради извършени от него кървави разпити и разстрели на нелегални.

В главните роли са Стефан Савов, Надя Станиславска, Ганчо Ганчев, Димитър Гачев и Каролина Ганчева. В епизодите са актьори, които ще станат известни след години: Стефан Пейчев, Кунка Баева, Асен Миланов, Петко Карлуковски, Георги Раданов и др. В ролята на партизанина Бойко се снима съвсем младият Рангел Вълчанов, който е и в режисьорския екип на Захари Жандов.

Филмът е заснет “със съдействието на Народната войска” в Берковица и близкото до града село Бързия, чиито жители участват в масовите сцени.

“Тревога” получава първата международна награда за българската кинематография - на кинофестивала в Карлови Вари, Чехословакия, през 1951 г. филмът е отличен с приза “Борба за свобода”.

Ако, разбира се, не броим почетния диплом, с който е отличен “Калин Орелът” през 1950 г. на международния кинофестивал в Марианске лазне, пак в Чехословакия.

А в родината си и двата филма получават Димитровска награда - най-висшето отличие за онова време.

Премиерата на “Тревога” е насрочена в тогавашния елитен софийски кинотеатър “Роял”. До всички посолства и военни мисии са изпратени специални покани - Българската кинематография е щастлива да се похвали с новата си творба.

Но както вече стана дума, филмът най-напред трябва да бъде видян от вожда Червенков и “неговото най-близко обкръжение”. Този термин ще се появи чак след свалянето на Тодор Живков, но е напълно подходящ и за управлението в онова време.

“Виртуалното

дефлориране

на филма

- пише неподражаемият Вагенщайн, - първата неофициална, но решаваща съдбата му премиера е в малката кинозала на бившия царски дворец “Врана”. На нея присъстват шефът на кинематографията Страшимир Рашев, режисьорът Захари Жандов, сценаристът Анжел Вагенщай и композиторът Любомир Пипков, всепризнат не само като голям музикален, но и политически авторитет. Той е антифашист и много популярен с музиката на известната партизанска песен “Шумете, дебри и балкани”.

Показват “Тревога” на Вожда и след прожекцията в залата настъпва тотална тишина. “Е, какво мислите?” - пита Червенков. Тишината става абсолютна. Дори и муха не смее да бръмне, както нищо не смее да каже обкръжението, след като не знае какво мисли другарят Червенков. Някои се осмеляват да питат къде е сниман филмът, други се интересуват как се казва главната актриса.

Червенков оглежда залата и хората в нея и тежко произнася присъдата си: “За нас филмът е неприемлив и в такъв вид не може да бъде показан!”

Тишината в залата трябва вече да е станала космическа. И единствен, който се осмелява да се обади, е композиторът Любомир Пипков: “Защо, другарю Червенков? Какво му има на филма?” “Какво му има ли? - повишава глас Вожда, - има това, Пипков, че

липсва решаващата

роля на

Съветската армия!”

Сякаш съветските танкове е трябвало да минат през хола на Витан Лазаров или през имението му “Земен рай”, та и слепите да видят “решаващата роля” на Съветската армия...

Но освен че са изпратени покани до посолствата и до целия апарат на Съюзническата контролна комисия, и целият град е облепен с афиши за премиерата на филма, а билетите за нея са разпродадени.

Макар и с неохота, Червенков разрешава “Тревога” да има една-единствена прожекция, макар и в този “неприемлив вид”.

После филмът е свален и в края му са монтирани документални кадри от навлизането на “славната Съветска армия” по българските земи...

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Краят на традиционният есенния фестивал в Китай предизвика огромно задръстване от автомобили в близост до Тол-станция на магистралата в Женгжу, провинция Хенан, Китай. Снимка: REUTERS /

Бизнесменът Тодор Хаджижеков, станал известен с прякора си Тотко Поршето, който бе погнат за нелегална фабрика за цигари край Костинброд, е оправдан тихомълком! След шумната акция през декември 2012 г. по разбиване на тайния цех Хаджижеков е оневинен окончателно, а сега с юристи подготвя иск срещу прокуратурата за 100 хиляди лева,

Със здрав банкет и кючеци на Азис загря отборът на "Атлетик" (Куклен) за мача с "Левски". Днес храбрият аматьорски тим ще посрещне "сините" в двубой от турнира за Купата на България. За отбора от малкото градче, разположено в полите на Родопите, това ще бъде най-големият мач в цялата му история. Срещата ще се играе в Пловдив,