Тито към Кремъл: Не искам пари, а Пиринска Македония, за да върна Югославия в Източния блок. Заради разрива с Белград БКП отново разрешава забранени книги за българския произход на македонците
През есента на 1944 г. българите в Пиринския край и Вардарска Македония са подложени на нечувани репресии и гонения. Целта е да бъдат приобщени към признатата от Москва "македонска нация".
След провала на идеята за балканска федерация заради неразбирателството между Сталин и Тито истински поврат в политиката по отношение на Македония у нас извършва не друг, а Тодор Живков. Вероятно това е единственият въпрос, по който се осмелява да има собствено мнение, различно от позицията на Москва.
Нещо повече - той се гордее с него. За това свидетелстват документи от личния архив на бившия Първи.
През цялото управление на Живков отношенията ни с Югославия са много сложни и направо лоши. И логично българският партиен и държавен ръководител се оплаква от тях на Леонид Брежнев. А от разговорите между двамата става ясно, че Живков е имал огромни разочарования от западните ни съседи още от времето, когато е бил дясна ръка на Вълко Червенков.
Още при първото си посещение в Белград през 50-те години Живков осъзнава, че никой от югославските комунисти не иска да разговаря с него. Всъщност ръководителите на СР Македония Лазо Колишевски и Кръсте Цървенковски направо му поставят ултиматум да признае македонска нация и да се откаже от Пиринския край.
Години по-късно той разказва на Брежнев за следващата си среща с тях. "Какво лично мене ме разтревожи? На път от Берлин за София след конгреса на ГЕСП през 1963 г. Влахович, който водеше тяхната делегация, ме срещна в Прага и ме помоли да се отбия в Белград. Аз му казах, че бих могъл да направя това само ако бъда поканен лично от Тито.
Такава покана дойде и аз се отбих в Белград. Но какво се получи там? Тито мълчи. Даде думата на Цървенковски, който започна надълго и нашироко да ме занимава с македонския въпрос. Беше написал цял доклад, който четеше. Аз бях принуден да го прекъсна:
"- Вие затова ли ме поканихте, - казах аз, обръщайки се към Цървенковски, - за да слушам
вашите фалшификации на историята,
вашите изопачавания на съвременните факти." Между другото аз заявих на тази среща на Цървенковски пред Тито:
"Дори 50 пъти да ме обесят, няма да се откажа от българското революционно движение, от историята на България..." Така заявих, като подчертах, че съм дошэл в Белград, за да разговаряме като равноправни, и то в конструктивен дух, в дух на укрепване на дружбата и сътрудничеството между нашите две страни и народи. Трябва да кажа, че Тито запази спокойствие и се опита да заглади инцидента с Цървенковски. После обядвахме и при раздялата се целунахме."
Но това отношение на държавния глава е измамно. Впоследствие през септември 1956 г. Живков се връща в югославската столица начело на българска парламентарна делегация, която според предварителната договореност трябва да се срещне с Йосип Броз.
"С мен обаче Тито не разговаряше. Направено бе всичко възможно и най-демонстративно ми бе показано, че не желаят да разговарят с мен. Тито и другите разговаряха само с Георги Чанков, мъчеха се да влияят върху него... Аз обаче се държах достойно. Дадох на Тито да разбере, че по този начин
доникъде няма
да се стигне,
че не това е пътят за подобряване на отношенията между България и Югославия. По това време те говореха, че с Тодор Живков не могат да се водят преговори", изповядва тъжно Тато пред Брежнев за тази среща. Всъщност още оттогава Живков рязко сменя курса и започва негласно да се противопоставя на югославските претенции.