Ирина Купенска: Хората имат нужда да виждат, че мечтите се сбъдват

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6929269 www.24chasa.bg

Когато преди десетина години кулинарните блогове бележат бум, Ирина Купенска е все още сред начинаещите кулинари. И тя, като повечето от тях, е без професионално образование за готвач или сладкар. Просто обича да готви, има открит афинитет към десертите и се справя страхотно и с тяхното приготвяне, и с красивото им презентиране, и със заснемането. Блогът й Sunshine's Kitchen бързо става притегателен адрес и за тези, които търсят кулинарно вдъхновение, и за най-обикновени чревоугодници.

Повечето кулинарни блогове съществуват до днес, постоянно се явяват и нови. Качеството на рецептите неспирно расте, като част от блогърите успяха да постигнат визия и оригиналност, идентични с най-големите в този занаят, при това извън България. Те натрупаха толкова последователи и верни фенове, че някои попизпълнители, минаващи за звезди, сигурно много им завиждат.

Една от тях обаче надскочи сцената на кулинарните блогъри у нас и превърна хобито си в професия, която днес практикува на световно ниво. Ирина Купенска заминава за Лондон през 2012-а, за да учи в прочутата академия Le Cordon Blue. Успехът сякаш е създаден по нейната кройка - след обучението си тя започва работа в престижния хотел "Савой", а скоро след това е назначена за шеф на сладкарницата му. Сред клиените й са Стивън Хокинг, Джони Деп, Майкъл Бубле, Никълъс Кейдж и т.н.

Въпреки че Ирина от 6 години не живее в България, феновете й следят всяка нейна професионална стъпка и очакват доверчиво следващата глава на нейната приказна история. За всички тях е важно, защото тя е живото доказателство, че мечтите се сбъдват. Че колкото и невъзможно да изглежда, в бъдещето на смелите има винаги по една златна парa в десерта.

- Ирина, вашият професионален път е вдъхновение за много хора. Нека ви върна към началото - каква мислехте, че ще станете, преди да решите да учите сладкарство?

- Макар и често да съм разказвала за това как реших да уча сладкарство, не съм отделяла особено внимание на годините преди това. Когато през 2007 година завърших Великотърновската природоматематическата гимназия, знаех че със сестра ми ще заминем да учим и живеем в София. Въпросът къде и какво никога не е бил категоричен и може би това е бил скрит сигнал, че не съм се насочила към правилното място. Отне ми 4 години, учейки публична администрация в Нов български университет, за да разбера, че трябва да променя дестинацията си.

- В онези години създадохте кулинарния си блог, нали? Представяхте ли си, че един ден той, както и уменията ви, ще бъдат на високо професионално ниво?

- Създадох блога през есента на 2008 година и мисълта, че някога ще превърна хобито си в професия, не е минавала през съзнанието ми дори за секунда. Тогава дори представите ми за сладкарството бяха съвсем други - сладки, торти, мъфини. Чак по-късно открих любовта си към френските макарони. Първите 2-3 години прекарах в трескаво търсене и приготвяне на рецепти, следях предимно американски блогове и правех модерните за тогава десерти с основна целева група - любителите сладкари, които да могат безпроблемно да приготвят рецептите ми вкъщи. Сега нещата изглеждат по съвсем различен начин.

- Le Cordon Blue е легендарно място за всеки, изкушен от кулинарията. Защо е така?

- Le Cordon Blue е мечтаното училище за всеки, който иска да се занимава професионално с кулинария. Самата Джулия Чайлд е била възпитаник, както и невероятно талантливият шеф Емил Минев, който стартира професионалния си път там, а днес е директор на Лондонския филиал. Това е огромно лично постижение за него, а за нас като българи - чест и гордост. Само съжалявам, че е започнал работа там след моето завършване и че не съм имала възможността да се запозная с него лично.

Самата академия като институция е изключително добре организирана и за относително краткото време от 9 месеца получаваш всички базови знания, с които да стартираш в професионалния свят. Професионалното оборудване е съобразено с всички най-нови стандарти, а учебната програма се мени често, за да бъде в крак с модните тенденции в кулинарията.

- Как заминахте да учите там?

- През 2011-а бях последна година в НБУ, работех почасово в едно магазинче за подправки на ул. "Иван Асен" в София, а блогът отнемаше останалото ми свободно време. Тогава знаех, че публичната администрация няма да бъде сферата, в която искам да се развивам, но и в същото време нямах смелостта да мечтая за повече. Майка ми беше човекът, който един ден седна до мен и каза, че ако искам да замина да уча сладкарство в чужбина, имам пълното им съгласие и подкрепа. Не ми отне дълго време, за да намеря правилното училище и се спрях на Le Cordon Bleu – Лондон, най-вече заради английския, макар че днес бих посъветвала бъдещите сладкари да не се страхуват от езиковата бариера и да изберат Париж като дестинация.

- Трудно ли ви беше? Какви бяха най-големите препятствия по време на обучението ви?

- Първите два семестъра бяха като утвърждаване на знанията ми, но нещата започнаха да стават по-сериозни в края на втория и през целия трети семестър. Тогава се работи усилено с шоколад и захар за създаването на артистични скулптури. Спомням си, че дори при някой по-лесен десерт, за който съм била убедена, че е изпълнен добре, учителите ми са имали забележки, защото там се търси перфекционизъм във всеки детайл.

- Какви хора учат в готварската академия?

- Лондон е изключително колоритно място и е разбираемо Le Cordon Bleu да изобилства от хора от различни държави, религии и култури. Групите, в които са разделени студентите, са само от десетина човека и бързо се сприятеляваш с онези от тях, с които намирате общ език. Поддържам връзка с немалка част от хората, които срещнах там и благодарение на социалните мрежи и интернет знам какво се случва с тях и кой към каква сфера на сладкарството се е насочил. Едно момиче от Индия отвори изключително успешен бутик за сладоледи в Бомбай, а друго - от Бразилия, направи семейна сладкарница. Много близка моя приятелка, с която се видях преди няколко месеца, тъкмо отвори сладкарница в покрайнините на Лондон, друга - от Бахрейн, прави обучения за начинаещи. А най-голямата изненада дойде, когато бях в Сидни миналата година. Получих съобщение от първото момиче, с което се запознах в Лондон - родом от Индонезия, което от години живее в Австралия и работи в сладкарница за веган десерти. Бяха минали 5 години от последния път, в който се видяхме.

- Какви са преподавателите в Le Cordon Bleu, колко големи професионалисти са?

- Всеки от тях е абсолютен професионалист и с изразен талант към отделни сфери на сладкарството. Двама от френските ми учители дори участваха в световната купа по сладкарство през 2013 и 2015 година в Лион. Един от тях се премести да преподава в Тайван и с интерес следя работата му. Миналата година шеф Джули Уолш, която е директор на екипа от сладкари, заедно със студенти и преподаватели направи римейк на сватбената торта на кралица Елизабет и принц Филип за документалния филм A Very Royal Wedding.

- Много скоро след като завършвате получавате място в престижна сладкарница в Лондон, при това начело на екипа. Звучи като приказка. Как стана възможно?

- Всъщност аз започнах работа в хотел "Савой" и след година и половина шефът ми дойде при мен и ми предложи да застана начело на екипа, който ще приготвя десертите за новооткритата сладкарница. За мен беше изключителна чест да приема предложението, макар и да знаех, че работата ще бъде изключително отговорна и трудоемка.

- Какви качества са необходими за кариера като вашата в Европа?

- Най-важното, което човек трябва да притежава в нашата среда, е страст и любов към това, което прави. Работата на сладкаря и готвача не е за онези, които искат 8-часов работен ден и почивни дни всяка събота и неделя. Много често ставаш призори и се прибираш в малките часове на нощта. Работиш на крак, под стрес и много често получаваш задачи, които трябва да се изпълнят на секундата. Но ако в края на деня изпиташ чувство на удовлетворение независимо от умората, значи си на правилния път.

- Какво ви коства преследването на тази мечта?

- Това, което ми костваше най-много работата ми в Лондон, беше отношенията ми с близки за мен хора.

Наивно вярвах, че всеки би разбрал този луд кариеризъм,

към който се стремях и че би уважил решението ми да преследвам мечтите си. Тогава, в един много труден и преходен период за мен, една приятелка ми каза, че нещата, които си отиват, когато ние се развиваме, е, защото не успяват да се развият с нашето темпо. И че това, че си отиват, е за добро, за да оставят място на други, нови и по-хубави неща, които да са в баланс с нуждите, мечтите и възможностите ни.

Не знам дали съм й казвала, че дори тогава да не й вярвах, днес знам колко е била права.

- Все още ли работите в Швейцария?

- Да, все още работя в Швейцария - четири месеца през лятото и четири месеца през зимата, а останалите два месеца през пролетта и два месеца през есента прекарвам със семейството си или в пътешествия.

Работата в Швейцария е коренно различна от тази в Лондон. Хотелът, в който съм, е малък и бутиков, продукцията не е мащабна, но за сметка на това приготвяме абсолютно всичко на място - от лакомствата, които всеки гост получава в началото на престоя си, до закуската, селекцията от десерти за обедното меню, а ла карт менюто за вечеря, сладоледите и кутията с шоколадови бонбони за финал на вечерта. Всяка неделя в ресторанта на хотела приготвяме огромен брънч с над 20 вида десерти, подредени върху пищен бюфет.

- Макар отдавна да не сте в България, тук има много момичета и жени, които не само помнят името ви, но следят къде живеете, къде работите, как сте. Нека оставим скромността настрана и да си поговорим за това с какво според вас заразявате най-силно хората.

- Хората имат нужда да виждат, че мечтите се сбъдват. Искат доказателство от плът и кръв, а когато са следяли някого от самото начало и виждат развитието му през годините, тогава сякаш реализираната мечта е още по-осезаема. Знаеш ли, аз получавам немалко писма от млади момичета и момчета, които са се насочили към сладкарството и които ме питат за мнения и съвети. Питат ме за живота в Лондон и Швейцария, за това дали трудно се намира работа, дали могат да живеят с ниската в началото заплата. Опитвам се да им давам обективен отговор, макар и всяка история да е различна и не всеки професионален път се развива по един и същ и начин. Не знам дали в мое лице те виждат себе си след години, но искрено се надявам да поемат по правилния за тях път. И нека не забравяме, че всичко започва от тази първа и най-важна стъпка.

- Кога си повярвахте най-много? Помните ли кога беше този момент, когато си казахте: "Ирина, няма невъзможни неща!"

- Мисля, че когато получих третото си повишение в "Савой" след само година и половина. Тогава си казах, че явно моите шефове виждат в мен човек, на когото могат да разчитат, човек, който да бъде начело на цял екип от други сладкари. Тогава си дадох сметка, че явно всичко, което правя, работата, която показвам всекидневно и отношението ми към останалите, дават резултат.

В края на март месец бях в Лондон за няколко дни и се срещнах с част от бившите ми колеги, включително и с главния сладкар на "Савой", който си остава човекът, от когото съм научила най-много досега. Та той ме попита дали не искам да се върна в Лондон и да работя рамо до рамо с него, без дори да има нужда от предварителни интервюта. Самата идея, че дори 3 години след напускането ми той ми предлага толкова висока позиция, за мен означава много.

- Има ли горна граница стремежът ви за развитие и усъвършенстване?

- Не мисля. В нашата сфера развитието е непрестанно, а стремежът за усъвършенстване не е константна величина.

Дори и да си мислиш, че си стигнал тавана, откриваш, че има цяло съзвездие над него

- В какво всъщност се изразява успехът за вас?

- За мен успехът е пряко свързан с удовлетворението. Независимо дали бих работила в малък хотел, при световноизвестен сладкар или имам собствена сладкарница. Щом се чувствам щастлива и удовлетворена от работата си, значи съм постигнала успех към този етап от живота си.

- Какво бихте казала на всички онези млади хора, които се притесняват, че когато излязат от страната ни, ще бъдат третирани като недостатъчно европейци, като недостойни да се развиват и да успяват наравно с всички останали?

- Живяла съм в три държави извън България и никога не съм се чувствала като недостойна или недостатъчна. Смятам, че човек трябва да бъде с високо вдигната глава и да отстоява правото си да бъде това, което заслужава. На кулинарната сцена, особено когато говорим за голям град като Лондон, никой не обръща внимание на националност, култура, цвят на кожата. Ако може да докажеш себе си като равностоен, трудолюбив и упорит човек, който умее да работи в екип и да уважава останалите, нищо и никой не може да спре развитието ти. Силно вярвам, че човек е сам господар на съдбата си.

Кухнята ли е най-важното място в дома за вас и как сте я организирала?

Все още нямам мечтания дом и кухня, но се надявам и това да се случи някой ден. Бих я организирала практично, със светъл и семпъл дизайн. Много харесвам отворения стил кухни, които прерастват в просторна всекидневна и трапезария.

Кулинарията е изкуство и като такова докосва суетата на своите създатели. Ако имате време да се погрижите или за своя външен вид, или за този на трапезата, какво ще изберете?

С добро планиране и организация човек може да се погрижи и за двете, но определено външният вид на трапезата отнема повече време, отколкото моя. Когато посрещам гости, обикновено оставям последните 30 минути за себе си и са напълно достатъчни.

Скъпи читатели, ако познавате жена, която ви вдъхновява, посочете ни я!

Тук може да прочетете какви са критериите, по които може да номинирате вашите любимки.

Очакваме писмата ви на електронна поща editors@mila.bg, или като лично съобщение на страницата на mila.bg във Facebook (https://www.facebook.com/www.mila.bg/)

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Краят на традиционният есенния фестивал в Китай предизвика огромно задръстване от автомобили в близост до Тол-станция на магистралата в Женгжу, провинция Хенан, Китай. Снимка: REUTERS /

Бизнесменът Тодор Хаджижеков, станал известен с прякора си Тотко Поршето, който бе погнат за нелегална фабрика за цигари край Костинброд, е оправдан тихомълком! След шумната акция през декември 2012 г. по разбиване на тайния цех Хаджижеков е оневинен окончателно, а сега с юристи подготвя иск срещу прокуратурата за 100 хиляди лева,

Със здрав банкет и кючеци на Азис загря отборът на "Атлетик" (Куклен) за мача с "Левски". Днес храбрият аматьорски тим ще посрещне "сините" в двубой от турнира за Купата на България. За отбора от малкото градче, разположено в полите на Родопите, това ще бъде най-големият мач в цялата му история. Срещата ще се играе в Пловдив,