Когато напишете в Google "детска фотография", излизат над 6 милиона резултата. Когато Елена Карагьозова прави първите снимки на дъщеря си с малко фотоапаратче, сигурно не са били по-малко. Последното, за което тя мечтае тогава, е да бъде призната за един от най-добрите детски фотографи в България.
Елена е завършила икономика и след като ражда три деца, си представя, че ще остане като домакиня у дома да се грижи за тях. Като много други майки публикува снимки на децата из разни форуми и е убедена, че това е най-високата сцена, на която ще попадне. Докато другите майки не започват да я упрекват, че не може да участва в техните конкурси, защото е професионалист. Тогава Елена все още не е професионалист, но стъпка по стъпка усъвършенства уменията си и превръща моженето си във вдъхновяваща история. Днес хора от всички краища на България, а също и от чужбина, пътуват всяка седмица, за да бъдат снимани от Елена Карагьозова. Нейни кадри покоряват световни конкурси, а от професионалното американско списание TedMag искат интервю от нея с думите "Нашите читатели са запознати с творчеството ви." За Елена този успех все не е достатъчен. През последните години тя и мъжът й вдигат студио, каквото вероятно няма никъде другаде по света. Идеите са нейни, а изпълнението - негово. Проектът е уникален и нито един интериорен дизайнер не посмява да се наеме с него. За Елена обаче няма невъзможни цели. "Защото като малка нямах", казва тя. "Защото имам дислексия и въпреки това стигнах до всичките си мечти", допълва. "Защото кара децата ми да ме гледат с очи, пълни с гордост..."
- Елена, как започна твоят флирт с фотоапарата?
- Учила съм международен туризъм, но никога не съм работила по професията си. Останах си майка домакиня и фотографията влезе в живота ми покрай децата. Започнах да снимам първата ми дъщеря и забелязах, че не просто снимам, а режисирам сцени. В един момент малкият фотоапарат се оказа недостатъчен и съпругът ми ми подари първия огледално-рефлексен фотоапарат. Така започна всичко.
- Тоест ти намери професията и призванието у дома?
- Така се получи. Даже във форума на майките участвах в конкурси, в които постоянно ме дисквалифицираха, защото мислеха, че съм професионалист. Започнах да отделям голяма част от всекидневието си за това да разглеждам снимки, да чета за фотография и да се интересувам от децата като цяло. Когато бях бременна с третата ми дъщеря, започнах да изработвам вече и аксесоари, които бяха необходими при снимките. Бях направила за 9 месеца около 60 шапки, 20 рокли и какво ли още не. Гледах чужди семинари как се снимат новородени, у нас все още нямаше много информация. Когато Андреа се роди, всеки ден по няколко часа й правех снимки и тренирах с нея, после роди приятелката ми и продължих и с нейното бебе. Виждайки снимките, които показвах в интернет, започнаха да звънят приятелки, познати, техни приятели. В един момент натрупах толкова апаратура и аксесоари, че вече нямаше къде да ги държа. Направих домашно студио в едно свободно помещение в Асеновград и пренесох нещата там. Пътувах всяка събота и неделя в продължение на 6 години и снимах по 12 часа на ден. Забелязах, че хората идват неподготвени, а за да се получат красиви снимки, са необходими дрехи, аксесоари. Започнах да купувам и шия неща. В един момент вече не можех да смогна да снимам всички желаещи.
- И тези хора се стичаха от всички краища на България към Асеновград, за да снимаш тях и децата им?
- Да и мястото вече не ми стигаше. Ставаше все по-трудно да реализирам идеите си. Реших да се разширя - направих още една стая. До тази година снимах там, но и това пространство започна да ми отеснява. В този момент съпругът ми реши да ме изненада с проект за ново студио с площ от 580 квадрата. Подготвяхме го няколко години, като през цялото време трупах идеи за интериор. В едни момент имах толкова много визии, че площта не ми стигаше да реализирам всичко. Допитах се и до интериорни дизайнери в началото, но никой от тях не посмя да се захване с толкова голям проект. Всички казаха, че такова нещо не е правено и че нямат опит в проектиране на фотостудио.
- Дали някъде по света има толкова голямо студио за детска фотография заедно с аксесоарите, дрехите, многобройните сетове?
- Търсих информация в световен план и се оказа, че дори най-големите детски фотографи снимат в малки наети помещения, в разни халета, гаражи и складове и поне досега не срещнах да има такова нещо някъде другаде по света.
- Още по-невероятно е, че си го направила сама!
- Когато разбрах, че няма да може да ми помогне специалист и ще трябва сама да реша как да изглежда и кое къде да се намира, реших да импровизирам. Трябваше да имам офисна част, стая за новородени, която да затоплям до необходимата температура, гардеробна за всички дрехи и аксесоари, няколко чакални, детски кът за игра, склад и място за избор на снимки. Гордея се, че днес студиото изглежда точно както желаех. Трудно ще е да се обслужва, изисква голям персонал от хора, защото площта е огромна, а ние сме само две. От 4 години имам асистентка - моя близка приятелка от детството, която веднъж дойде да ме види, запали се и до ден днешен работим заедно. Тя може да рисува и ми помага с голяма част от фоновете. Повечето са авторски, за да се отличаваме от останалите. Двете рисуваме, аз довършвам с фотошоп, снимам детайли, които след това отпечатвам и т.н. - всичко в името на това да съм различна. С аксесоарите също е сложно, защото клиентите често искат да си тръгнат с тях и аз все трябва да набавям нови. Старая се повечето неща в студиото да са ръчно изработени с лично отношение и много любов.
- Студиото, което си създала в Асеновград, изглежда като проект на екип от професионалисти, както и всяка твоя фотосесия. Ти не само правиш всичко сама, ами си и самоука. Какви качества се изискват, за да тръгнеш от домашни снимки на своето дете до най-голямото може би в света студио за детска фотография?
- Любопитство и желание да се развиваш. Всичко тръгва от моето детство. До 12-13-годишна възраст живеехме в малка кирпичена къщичка в Асеновград. А най-хубавите времена бяха, когато спираше токът, всички сядахме вкъщи и дядо ни разказваше истории. Другите деца живееха в по-модерни жилища, но всички идваха у нас, защото този уют го нямаше никъде. Дълго време нямахме дори баня и ходехме на обществена.
Това да нямаш те подтиква да се развиваш
Освен това дядо ми беше шивач, а аз от малка съм любопитна и се учех от него да шия и избработвам различни неща. Моят чичо е известният кинорежисьор Петър Каишев и от него съм наследила уменията да режисирам сцени. А родителите ми изискваха от мен да помагам доста вкъщи. Участвала съм в дейности, които много възрастни хора нямат идея как се случват - домакинска, селскостопанска, строителна и всякакъв друг тип дейност. Мога да направя от нищо нещо. Винаги се стремя първо сама да се справя, а чак след това търся специалист. Ако го открия, наблюдавам какво как прави и защо.
- Като дете са ти открили дислексия. Как се справяше?
- Беше ми страшно трудно в училище. Моите родители мислеха, че не полагам големи усилия, за да се справя в училище, а всъщност аз прегарях от усилия. Никой нямаше разбиране към проблема ми и се чувствах самотна, а в същото време подозирах, че имам потенциал и че ще дойде ден, в който ще открия себе си. Винаги съм действала интуитивно. До ден-днешен не знам настройките на фотоапарата си, но знам, че ако натисна това и това, ще се случи еди какво си. Не познавам настройките на фотошоп, но работя с него всеки ден. На 30 години реших да си направя изследване с психолингвист, който установи на какво се дължат различните ми възприятия и тогава откриха дисклексия. Бяха изумени как съм открила сама методи, за да се справя в училище. Много е характерно за хората с дислексия, когато открият нещо, в което са силни, буквално да захапят и да не пускат. Да развиват до съвършенство онова, с което могат да изразяват себе си. Фотографията е моят начин на изразяване.
- Мислиш ли, че има още нещо, в което тепърва ще откриеш, че си силна?
- О, да разбира се, всеки ден откривам неща за живота, за хората. Хората са ми изключително интересни, семействата - също, а децата - най-много.
Покрай снимането започнах да откривам много здравословни проблеми
у децата и у семействата
Майка ми е медицинска сестра и вкъщи винаги медицината е била изключително важна. Покрай нея проявявам силен интерес и зная доста. Случвало се е да откривам неща, които педиатърът е пропуснал. Изпратила съм доста деца на консултации. Почти всяко пето дете в България е с липса на витамин D. Виждам също много пренебрегнати деца. Те си живеят в един свят, родителите са в друг.
- Има място и за един кабинет на твоите 580 квадрата.
- Мислех си за това наистина, но едва ли ще се приеме от хората.
- Твоите деца са на 17, 12 и 8. Тежи ли ти порастването им?
- Напротив, даже се шегувам, че чакам с нетърпение внуците, за да ги снимам. Не съм от тези майки, които се вкопчват в децата си и не ги оставят да пораснат. Радвам се на всяко едно нещо, на всяка една грешка, обсъждаме всичко, всеки проблем го въртим от различен ъгъл. Смятам, че успехът на всеки родител се крие в това да успее да създаде самостоятелна личност, която сама да се справя с трудностите и изненадите в живота. Децата ми харесват моята работата, идват и помагат често. Мисля, че в тази професия - детски фотограф, трябва да си и много добра майка, да имаш опит с хлапетата и да си запазил детето в себе си.
- Ти си позната и в световен план. Печелила си конкурси, твой кадър е бил избран от "Никон" за техния календар, има интервю с теб във фотографското списание TedMag. А снимката ти с лавандуловото момиченце е легендарна - ще разкажеш ли каква беше нейната съдба?
- Когато получих първия мейл, в който искаха да купят правата върху въпросната снимка, на която средната ми дъщеря тича в една лавандула, аз го изтрих. Не знаех за какво става дума, защото беше на китайски. Продължих да получавам такива мейли и триех всичките. На шестия месец обаче ми писаха на английски. Една от най-големите компании за етерични масла искаше да купи снимката за две години. Помислих, че е шега и пак изтрих писмото. Те обаче пак го изпратиха. Никой вкъщи не го взе насериозно. Че кой ще иска да ми купи снимката, дето Ивайла е тичала из лилавото поле?! Писах им, че не желая да я продавам. Те започнаха да се молят и установих, че са ме проучвали - знаеха за мен и за децата ми разни неща. Тъй като отказах, решиха, че очаквам по-висока цена и ми я предложиха. Е, разменихме договори, платиха ми и започнах да получавам писма и снимки от хора, които са видели снимката - по молове, на спирки. Тази снимка сякаш оживя. И тогава
получих отново имейл от китайците,
че искат да купят правата върху снимката завинаги
Една от петте най-големи банки в Китай я искаше, за да я отпечата върху дизайнерска кредитна карта. Аз отказах, те пак помислиха, че е заради цената и офертата стигна петцифрена сума. Не можех да повярвам, че това се случва. Това беше през 2012 г. и до ден днешен получавам имейли от тях, защото се интересуват от дъщеря ми и какво се случва в живота й.
- Когато снимаше първото си дете с малкото апаратче, мечтаеше ли един ден това да се разрасне в бизнес?
- Не, никога не съм си мислила това и до ден днешен не възприемам работата си като бизнес. Очаквах да го правя в свободното си време и то да ме измъква от битовизмите. Все още не мога да го погледна отстрани и все съм недоволна от себе си, критикувам се постоянно. Затова, когато влязат клиенти, ги карам да ми разкажат какво е усещането, как виждат работата ми.
А хора идват отдалеч, по няколко семейства на ден. Няма събота, няма неделя. Идват и от чужбина, а когато се върнат със снимките по домовете си, започвам да получавам мейли от техни приятели. Постоянно питат в коя част на Лондон се намира студиото ми. Просто
не могат да повярват, че студиото не е в Лондон, не е в София дори,
а е в Асеновград
- Сигурно трите ти дъщери страшно се гордеят с теб?
- Нещото, което ме вдъхнови да се развивам, е, че децата видяха смисъл в това, което правя, и че оставям нещо след себе си. Преди чистех, готвех и правех забележки като всяка изнервена домакиня. След това обаче те видяха, че хората ми се радват и възхищават и започнаха да гледат на мен с различни очи. Моите родители също ме видяха в друга светлина. Повечето близки хора мислеха, че прекарвам прекалено много време пред компютъра. А аз всъщност седях и четях денонощно за фотография, за тенденции. Спях малко, а в някои нощи - изобщо. Когато направех хубава снимка, не се хранех по три дни от вълнение.
- Планирала си някои сесии с години?
- Да, имам такива, които все още не съм изпълнила, но има и снимки, които стават случайно и те са най-хубавите. Сега обмислям да правя сесии с няколко поколения - всички живи хора от семейството. Портрети с над 20 човека. Имам силно желание, да видим дали ще стане.
- Доколкото те познавам, няма как да не стане.
- Всичко това ми коства по–малко време с децата и семейството, те са най-ощетени. И нямаше да е реалност, ако не беше мъжът ми, който вярва в мен и който ме стимулира да не спирам да се развивам. Всичко на този свят е възможно, ако има кой да вярва в теб.
А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е [email protected].
"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.