Наближава онова време от годината, в което всички се събираме около масата, но знаем ли какви за старите български традиции и какво символизира трапезата, като цяло. Предлагаме ви текст, откъс от книгата на Лилия Страева „Български ритуали за късмет”, от който ще научите повече за обредното хранене на старите българи, за трапезата като символ, за това какво трябва и какво е забранено да се прави на масата.
Съвместно хранене
Храната на ритуалната трапеза е символна. Хлябът, виното, курбанът, ястията, които се слагат, са символично предизвестяване на късмета и благата, които се наричат и по вълшебен начин предизвикват. Мед за сладост, сол за ситост, орехи за здраве, зърнени храни за набъбване и растеж във всичко, плодове – за плодородие и изобилие... Съвместното хранене е символ и на съвместно вкусване на всичко онова, което съдържа като пожелание празничната храна. Като цяло – това са най-важните неща в живота. Устоите му. Ценностите му. По този начин съвместното хранене е символично приобщаване към тези ценности, сплотяване в едно цяло на седящите около трапезата, на най-важните ритуални лица.
Обредното хранене за старите българи е свещено наричане за късмет. Трапезата е образ и символ на рода. На нея не се сяда, преди стопанинът да се прекръсти. Тя е контакт направо с Бога. „Ела, Боже, да ядем”, казва бащата и в този миг трапезата има смисъл на жертвоприношение. Съвместното хранене прилича на магическо споделяне и разпределяне на ценности като живот, участ, съдба. Спазва се безусловна йерархия, първо сяда най-възрастният, после всички останали. Пак той разчупва и раздава хляба, общата съдба на дома. На когото каквото даде, това е неговият дял от общия късмет. Не се пресяга, не се иска още. Както към съдбата не е може да се пресегне човек. Но пък е добре да изяде своя залък късмет сам и докрай. В първата година след брака младите невести “стоят на едно коляно”, готови всеки момент да направят каквото е необходимо. Те всъщност са все още с един крак у дома. Съвместната трапеза на коледарите с домакините е демонстрация на приобщаване към възрастните, към нормите на социалното човешко поведение.
Празничната трапеза – като част от съвместното хранене
Силна благословия за късмет добива трапезата по време на празник. Тогава всяко действие и храна на нея имат магически смисъл – допринасяне на блага, плодородие, живот, здраве и гадаене за тях.
На празничната трапеза храната е жертва на божеството. Чрез нея хората се доближават до него, отварят път за общуване помежду си, за омилостивяване, измолване на благосклонност. Храната е дар, след който се очакват и даровете на отвъдното. Хлябът е безкръвната жертва. Курбанът е още един начин за почит към обитателите на отвъдното. Прави се при болести, злочестие, безплодие и всякакви несполуки. И е задължителен при всички празници. Ако не дадат добро светците, поне да не се разсърдят. Невероятна е тази размяна на дарове между хората и обитателите на отвъдното. То е общуване чрез приятелство, чрез размяна на добри послания и предопределяне на доброто бъдеще чрез тях.
Храненето на празници е хранене със светците патрони. Раздаването на храна при помен има същия смисъл, съвместно хранене с душите. Този вид хранене е благословен и магически. „Вечерял си с Бога”, казва народът ни на всеки късметлия. Същото в пълна сила важи и за обредното пиене – напиването на мъжете на Трифоновден, а на жените на Бабинден, пиенето на блага ракия при сватба.
При годеж, когато разговорът не върви, годежарите носят софра. Софрата, символ на дома и на огнището, е онзи свят олтар, пред който сякаш трябва да отстъпи несъгласието, да приобщи, да сближи преговарящите. Но тя има своя смисъл само когато съгласието вече е постигнато, когато на нея могат да седнат двете семейства вече заедно. В един момент трапезата магически се превръща в дом на младоженците, върху който се слага нишанът. Гостите от рода на момъка (момари) хвърлят отгоре му пари за този дом, “покриват го”, “заграждат го” с тях, а най-отгоре поставят златна пара за огнището. Най-голяма, като най-важно място в къщата, златна като слънцето и като земния му образ – огъня.
Вярвания и знамения
Ако българите имат домашно божество, то е хлябът. Хлябът е символ на Бога.
Заседяването около масата е белег на общуване с Бога, желание да се събере цялото семейство, да се реши важен проблем.
Мръсни, нечисти предмети не се слагат на масата.
На масата не се стъпва. Дори, ако се наложи, трябва да се събуе, да подложи нещо, вестник.
Ако дете седне или стъпва на масата, ще се разболее.
Грехота е да се обърнеш с гръб към масата.
Храни се с дясната, с лявата е небогоугодно.
По време на хранене и около масата хората трябва да бъдат смирени и добре настроени един към друг, чисто облечени. Не се вдига шум. Иначе се очакват неприятности в семейството.
Не се смее по време на ядене. Който го прави, е или пиян, или гневи Бога и радва дявола, който стои под масата и чака Бог да се разгневи, да напусне мястото си и той да му го вземе.
Ако се засмее човек, ще глътне троха или ще му приседне.
По време на хранене се пее само на светец, събор или друг празник.
Който пее на масата, ще се ожени за циганин или музикант. А музикант къща не храни.
Не трябва да се прозява или протяга на трапезата – на бедност е, на неплодородие и други беди.
Който яде хляб след заник-слънце, ще му зайде умът.
Ако хлябът падне на земята, целуват го, искат му прошка. Никой не е по-голям от хляба.
Синия не бива да се прескача, голям грях е.
Вода по време на храна се слага само ако на човек му приседне.
Сутрин се пие гроздова ракия, а през останалото време – вино.
Хляб се меси, колкото е необходимо за един ден.
От уважение към храната не се яде ходешком.
Когато човек се храни „и змия не го закача”.
Голям грях е да бъде убит човек по време на хранене.
Ако на маса сложиш прибор повече, „гост ще дойде”.
Гостът, заварил те на хранене, е доброжелател. Ако откаже да се храни с домакините, обиждат се и му казват: „Хайде, хайде, не си по-голям от синията.”
Гостът се кани да седне, особено ако в къщата има млади за женене. Да седнат и сватове.
Ако гостът е канен, винаги трябва да донесе нещо за къщата, за децата и пр. – нещо сладко.
Ако те канят с длан нагоре – къщата е отворена за теб. Ако дланта на домакина е обърната – къщата е затворена за теб, има родилка, по някаква причина не си желан.
Когато хората тръгват за гости, първо „връзвали кучето”, ядат, за да не се изложат пред домакините. За да не унижат достойнството си с много ядене.
Като става гостът от софрата, пак се мие, иначе отнася късмета на дома със себе си.
Ако някой не мете трохите веднага след ядене „на този свят”, на “оня свят” ще ги мете с веждите си.
Преди вдигането на трапезата на нея трябва да има парче хляб. Лош знак е, ако е празна. Тогава софрата „плаче” и в къщата идва сиромашия.
Квас след залез не се изнася, за да не се изнесе „подквасът” от къщата. Също и сол.
Ако се разсипе сол, ще се скарат хората в дома.
Хляб, като се дава, не бива да се мери.
И в най-бедните и гладни години просяк не се връща без хляб.
При подялба между двама братя масата остава в къщата, където остава да живее стопанинът.
Ако ножът е с острото нагоре – „ще пътуваш”.
Не бива да се бърка с нож или вилица в млякото или сметаната – „режеш вимето” на кравата.
Ако при хранене двама посегнат едновременно към едно и също нещо, гости ще дойдат.
Деца не бива да ядат крило от кокошка, за да не им излиза ечемик по очите.
Из „Български ритуали за късмет”
Книгата може да купите тук!