Разузнаването – ключът към победата във всяка битка

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7233068 www.24chasa.bg
Разузнаването е едно от най-важните неща по време на война

Разузнаването е едно от най-важните и значими неща при всяка война. Макар да няма широка гласност, голяма част от битките и войните са спечелени именно благодарение на информацията, предоставена от разузнавачите. Тяхната работа обаче почти винаги остава в сянка, те не са награждавани, а имената им със сигурност няма да останат в историята, защото често дори не са оповестявани публично.

Предлагаме ви откъс книгата „За разузнаването. История на шпионажа и тайнствения свят”.

ГЛАВА 2

ЗА РАЗУЗНАВАНЕТО

Трудно ще загубиш на покер, ако виждаш картите на останалите играчи.

Разузнаването е едно от най-важните неща по време на война. Затова е непростимо, че много от най-уважаваните автори по военна история омаловажават ключовата му роля. Например в бележития си труд „Походите на Наполеон” Дейвид Чандлър описва с най-големи подробности бойните подвизи на френския император, но не споменава почти нищо за разузнаване. Подобно на него, в знаковите си книги “Лицето на войната”, “Маската на командата” и “Цената на адмиралтейството” Джон Кийгън загатва за разузнаване, но думата не е включена в никой от индексите му. Не е ли странно!? Да говориш за двама от най-великите пълководци – Джордж Вашингтон и Наполеон Бонапарт, чиито славни победи се отбелязват с национални празници и до днес – и да не изтъкнеш, че постиженията им се дължат главно на доброто им разузнаване.

Това направо не е за вярване. Как е възможно толкова сериозни автори на политическа и военна литература да гледат на разузнаването като на някаква Пепеляшка?

Веднага наум ми идват две причини. Първата – секретност. Успехите на разузнаването трябва винаги да остават в сянка. Ако държиш скрит коз, си мълчи. Само така ще спечелиш. И втората – разузнаването дълго е стояло назад в редицата от мерки за сигурност на много нации. Пилотите се сдобиват със слава, щом успеят да пробият през облаците, моряците се издигат в служебното си положение, щом поемат командването на боен кораб, а генералите се произвеждат в по-горен чин, щом спечелят битка. Но как точно са постигнали това, често се забравя или изобщо се пропуска. Огорченият служител от материално-техническата поддръжка обаче знае много добре.

А що се отнася до политиците, те никога не биха издали скритата информация, с която са разполагали, когато са вземали „гениалните” си решения, и предпочитат да си стоят в светлината на прожекторите. Неслучайно сър Александър Кадоган, постоянен помощник-министър към Британското министерство на външните работи от 1938 до 1945 г., описва разузнаването като „липсващото измерение в историята на дипломацията”.

Това възприемане на разузнаването като някаква Пепеляшка се подсилва от стария афоризъм, че „Военно разузнаване е оксиморон”. Но това схващане се е наложило вероятно защото историята изобилства от поразителни разузнавателни грешки. От най-старите запазени свидетелства чак до войните днес – малки и големи – политици и войници винаги са били сварвани неподготвени. Как е възможно тези уж умни и добре осведомени водачи да са били толкова глупави?

Всъщност „изненадата” е един от основните принципи на войната. Всяка военна академия или колеж по света обучава студентите си как да постигат изненада и как да се пазят от нея. Независимо от това политическите и военните началници продължават да бъдат изненадвани с почти предсказуема честота. Дали те са толкова глупави, или врагът е прекалено хитър?

Отговорът е – и двете. Както всеки военачалник се надява да не бъде изненадан, така и усилията на съперниците му са насочени към това да заблудят и объркат противника. Макиавели разбирал това много добре: „Не се опитвай да спечелиш със сила нещо, което може да бъде спечелено с хитрост”. А Сун Дзъ навлиза още по-дълбоко в същината на въпроса: „Онова, благодарение на което мъдрият владетел и добрият пълководец са способни да нанесат удар на врага, да го сразят и да извършат небивали подвизи, е ПРЕДВАРИТЕЛНАТА ОСВЕДОМЕНОСТ”.

За да предотвратят изненадата и за да изненадат врага си, военачалници и управляващи разчитат на разузнаването и своите разузнавачи много повече, отколкото си признават. Понякога успяват, а понякога – не. От успеха на разузнаването зависят решенията на политиците и командирите, а оттам и бъдещето на държавите, които управляват, и населението в тях.

Нито една професия, която изисква вземането на ключови решения, не носи такава тежка отговорност и не може да доведе до такива катастрофални последици. Ако банкерът сбърка, икономиката се срива и хората загубват спестяванията и работата си. Ако хирургът сгреши, пациентът умира. Но когато един политик, генерал, адмирал или маршал допусне грешка, загиват войници и цивилни, понякога в ужасяващи размери. Например Хитлер и Паулус изпратили четвърт милион души на смърт край Сталинград.

От тях само пет хиляди се върнали от Русия разгромени през 1955 г. Дали Хитлер е щял да нареди на Шеста армия да продължава да държи позиции, ако е имал надлежна информация за плановете на руските генерали? И най-вече дали е щял да пусне легионите си срещу СССР през 1941 г., ако е знаел, че през следващите дванайсет месеца СССР ще отвърне на удара с 600 дивизии – двойно повече от тези, които разузнавателните му съветници предвиждали?

Още по-ярък пример е кубинската ракетна криза от 1962 г., когато САЩ и СССР се озовали на ръба на ядрена война. Ако тайната задкулисна дипломация спасила света от ядрен Армагедон онази есен, то разузнаването бил ключът към разпознаването на заплахата, благодарение на който главните действащи лица успели да намерят изход от ситуацията.

Доброто разузнаване помага да се вземат добри решения. Лошото разузнаване несъмнено води до бедствия – и политически, и военни. Тази проста истина е приложима както в личния ни живот, така и на национално ниво.

Но независимо, че разузнаването помага, то не може да вземе решенията вместо самите политици или военачалници. Историята неведнъж е показала, че дори изправени пред съвсем ясни и точни доклади, съдържащи данни от първа ръка, твърдоглавите, самонадеяни или заблудени командири просто са пренебрегвали неоспоримите доказателства пред очите си. Не е нужно да се връщаме много назад във времето, за да намерим особено подходящ пример.

През септември 1944 г. генерал Фредерик Браунинг не взема под внимание черно-белите въздушни снимки, предоставени му от майор Брайън Ъркърт, на които ясно се вижда присъствието на немски бронетанкови дивизии на СС край Арнем. Браунинг дори се вбесил, че Ъркърт е рискувал да застраши операцията, летейки над мишената с разузнавателни изтребители, и незабавно освободил майора, под претекст че „е преуморен от работа и трябва да си почине”. Дни по-късно парашутистите правят фаталния си скок, приземявайки се право в ръцете на две бронетанкови дивизии на СС.

Именно заповедите на Браунинг довели до трагичната загуба на 1-ви британски въздушнодесантен корпус по време на злополучната операция „Маркет Гардън”. Това можело и да не се случи, ако не било решението на генерала (което явно се основавало на страха „да не би да остане извън бойните действия”, тъй като се смятало, че войната наближава своя край). Войниците от британските и полските въздушнодесантни бригади платили жестоката цена на решителността, самомнението, арогантността и тщеславието на Браунинг – или каквото точно е мотивирало отказа му да приеме безспорната информация на разузнавателния му екип. В крайна сметка военачалниците и политиците също са хора и също грешат.

По ирония на съдбата след години, когато Ъркърт станал старши съветник по операциите за сигурност на генералния секретар на ООН, веднъж разказал за събитията от онази съдбовна есен с тъжен, почти насмешлив тон, завършвайки с думите: „Но не виня генерал Браунинг, какво ли друго би могъл да направи?”.

Като цяло обаче политиците и военачалниците не са глупави. Дори и най-ограниченият командир разбира, че във войната участват две страни, и иска да бъде от печелившия отбор – победата ще му донесе слава, богатство, награди и признанието на сънародниците му. Защо тогава петдесет процента от тях допускат такива непростими грешки? В повечето случаи загубата започва от недоброто познаване на врага. Дали от прекалено голяма самоувереност, невежество, наивност, или просто неспособност за правилна преценка на фактите, всеки военен провал означава разузнавателен провал. През 1941 г. в Малая британските и имперските военачалници смятали японците за някакви дребни азиатци, неспособни да се бият в джунгла, още по-малко да управляват съвременни бойни самолети, и следователно не представляват заплаха. Но сгрешили.

Сега ни е трудно да проумеем как е възможно подобни ужасяващи преценки да са били част от военната политика на една нация. Затова трябва да погледнем отблизо самите механизми на разузнаването, което дълго време е било смятано за тъмно и загадъчно занимание, практикувано от анонимни мъже и жени, далеч от светлините на прожекторите. Дали техните грешки и провали са истинската причина за военните неуспехи? Как може „разузнаването” им да е било толкова лошо?

Но не трябва и да се учудваме. Въпреки несъмнената им полза правителствата рядко са отпускали щедри средства за разузнавателни операции. Заедно с другия основен фактор за печелене на войни, логистиката, разузнаването често се възприема като застояло блато или свърталище на умни, но особени индивиди.

Друга част от проблема се състои в това, че разузнаването не съществува в някакъв политически или бюрократичен вакуум. Истинската задача на разузнаването е да казва истината на властимащите, без значение дали тя ще им хареса, или не. Следователно е много важна връзката между разузнавателните организации и отговорните политически лица. Иска се много смелост от страна на разузнавателния офицер, за да докладва неприятна новина.

Макар че в либералните демокрации не застрелват вестителя, носителите на лоши новини могат бързо да преминат в периферията и да загубят престиж. Затова разузнавателните агенции се стремят да отговорят на очакванията и да удовлетворят капризите на поръчителите си. Властимащите на свой ред много често пропускат или изобщо не зачитат разузнавателни данни, които не съвпадат с приоритетите им.

Различните нации са подхождали към това по различни начини с оглед на своите политически системи, културни ценности и конкретни нужди. Твърдото убеждение на Сталин, че правилно е само това разузнаване, с което той е съгласен, подкопавало основите на най-голямата и най-добра разузнавателна организация по онова време – НКВД, а чувството на страх и подчинение карало служителите й да изопачават разузнавателните си оценки в началото на 1941 г. Военният кабинет на Линдън Б. Джонсън постъпил другояче по време на Виетнамската война през 1968 г. Изправено пред ясните доказателства за намеренията на северновиетнамците да се бият до последен дъх за обединението на страната си, каквито и условия да се предложат, американското командване просто пренебрегнало фактите пред очите си.

И така, осъзнавайки, че жизненоважна разузнавателна информация може да бъде отхвърлена или обявена за неточна, модерните разузнавателни служби се опитват да предоставят информацията си по още по-убедителен и неоспорим начин. Целта е да накарат „клиентите” си, военни или политически, да признаят истинността на фактите, докато ги гледат в очите. За да постигне това, днешното военно разузнаване се е превърнало в система, предназначена да сведе грешките и недоглежданията до минимум.

Процесът на преобразуване на суровата информация в разузнавателни данни е известен като „разузнавателен цикъл”. За нас е важно да разберем тези основни процеси в света на разузнаването. Само тогава ще разберем какво се е объркало в миналото и защо. Само тогава ще разберем какво може да прави разузнаването и какво не.

Из „За разузнаването. История на шпионажа и тайния свят”

Книгата може да поръчате тук!

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Омерзен съм! Това коментира пред "България Днес" Свилен Максимов, бившият съпруг на убитата русенска журналистка Виктория Маринова, по повод разкритията на разследващите за бруталните гаври на душманина й. Вчера стана ясно, че обвинителният акт срещу 21-годишния Северин Красимиров е внесен в съда. Той ще се изправи пред Темида по 3 обвинения -

Бившият футболист на "Арсенал" и "Ливърпул" Джърмейн Пенант се раздели окончателно със съпругата си Алис Гудуин. Новината за краха на брака им разкри самият той. Спортистът и моделката така и не успяха да поправят пукнатините във връзката им след неговото участие във "ВИП брадър". Там Пенант имаше горещ флирт с една от съквартирантките си.

Пореден пример на нагло паркиране засне столичанин, който сигнализира за това в социалните мрежи. Този път шофьорът на скъп немски автомобил се беше настанил върху разделително островче в близост до оживено кръстовище в