5 истории на Иван Вуцов - за казармата, нивалина, Гунди, "Барса" и Бекенбауер

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7265952 www.24chasa.bg
Иван Вуцов Снимки: "24 часа", Ройтерс и личен архив на Иван Вуцов

На 18 януари ни напусна Иван Вуцов. Легендарен футболист и треньор на “Левски” и националния, емблематичен ръководител в БФС.

Освен всичко това обаче той беше приятел на “24 часа”. Винаги когато му отивах на гости, а това не беше толкова рядко, на масата му беше днешният наш вестник плюс всички спортни. Освен това през последните 15 години той беше и автор с колонката си, която често прерастваше в цяла страница, с харесваното от почти всички заглавие “Футболни отзВУЦи”. Донякъде благодарение на нея той ми предложи да стана съавтор на биографията му, която за мен се превърна в безценно пътешествие в българския футбол между 1959 и 2004 г. - от дебюта му в мъжкия футбол като играч до пенсионирането му след европейското в Португалия (последното класиране на България на голямо първенство). От десетките часове, прекарани в компанията му, подбрах 5 истории, разказани от първо лице.

Казармени спомени с Емил Димитров и Климент Денчев

Войник заминах първо за Смолян. На петия ден ме преместиха в Устово, това е пак нещо като квартал на града. Там повечето войници бяха със средно образование, а нас искаха да ни правят младши сержанти. Трябваше първо да преминем единичното обучение, тогава то беше два-три месеца.

После взеха да съжаляват, искаха да ме върнат в Смолян, а на моето място да докарат човек, който ще им е кадър там – все пак се очакваше аз да се махна след някой и друг месец.

Останах обаче в Устово, бях в противотанков взвод. Станах командир на разчет, ръководех хората, необходими за едно противотанково оръдие. Учехме глупости колкото си искаш - от устройство на оръдието до отдаване на чест.

Най-интересното там ми беше, че нашето оръдие се теглеше от коне. А най-голямата беля беше да изтървем коня да пикае на земята, защото трябваше след това да подсушаваме. Имахме за целта една каска, вързана с тел за един кол, и като тръгнеше конят да пикае, подлагахме каската. После изсипвахме всичко в един варел, той като се напълнеше, го товарехме и го карахме навън.

Един ден ме качиха на един камион заедно с Петко Гергевски и той ме стовари право в щаба в Пловдив. И както бях оръфан и с багажа от Устово, от щаба, който е в центъра, право в поделение 50120, което беше срещу гробищата. Тогава за първи път в живота си се качих на тролей, петицата. Стигнах криво-ляво, представих се в поделението. Там имаше доста спортисти от “Ботев” - боксьори, гимнастици, сложиха ме при тях.

Постоях четири-пет дни и започнах да излизам за тренировки. Аз все пак бях пропуснал три месеца, а това е “Ботев” (Пловдив), “А” група. Човек може да си представи как съм се чувствал. Старото игрище беше на същото място, където е сега стадион “Ботев”, срещу Бирената фабрика.

В първите дни в бях леко стресиран, все пак идвах от истинска казарма. На петия ден, когато ни пуснаха вече от поделението, не ни пратиха във военния хотел в ДНА да спим, а във Воненния съд на петия етаж. После при мен дойдоха Христо Илиев-Патрата, Димо Печеников и Сашо Костов. Четиримата бяхме в две стаи, а ходехме да се храним в стола на ДНА.

Доста грижовни бяха към нас в Пловдив. През втората година се образува една спортна рота, в нея имаше осем футболисти – аз, Патрата, Димо, Сашо, Карушков и Динко Дерменджиев - него го бяха взели за трети вратар, и двама пловдивчани – Бобчето и Петьо, които си спяха у тях. Към нас прикрепиха и трима артисти и музиканти – Емил Димитров, Климент Денчев-Климбо, онзи, дето рисуваше на децата за лека нощ, и Иван Денчев, артист от Сливенския театър. На тях обаче не им даваха да се хранят с нас, спяха в ДНА на последния етаж, там и репетираха. Ирина Чмихова пееше песни на Емил Димитров тогава. Направи ми впечатление, че той носеше очила с много силни диоптри. Беше много изпълнителен и страхлив.

Та музикантите ги караха да се хранят отсреща в комендантството, където не ги пускаха цивилни. И те, като отиваха униформени, войниците там злобееха, че те тримата са навън, а самите те - вътре. Разкатаваха ги от гонка. Караха ги да мият тоалетните, да мерят с кибритена клечка двора, ей такива унизителни работи. Много често ние им вземахме храна, за да няма нужда да ходят. Аз чрез готвача им заделях. А и те главно чрез Емил Димитров получаваха пари и си купуваха.

Станахме там добри приятели с тях, но като излязохме от казармата, се загубихме. Видяхме се един-два пъти в София и се забравихме.

Нивалиновата афера, или 21 дни арест за 150 долара

През зимата играхме за Балканската купа срещу „Галатасарай” в Истанбул, победихме 1:0. След това по програма през април трябваше да гостуваме на „Олимпиакос” в Гърция. Именно на път за натам се пръкна тази така наречена „нивалинова афера”, за която много се спекулира и върху която искам веднъж завинаги да хвърля светлина и яснота.

Дни преди да заминем за Атина, играхме мач във Варна. До София се връщахме със спален вагон. Там имаше и запалянковци на „Левски”, които бяха пристигнали току-що от екскурзия с кораб до Турция и Гърция. Между тях беше и небезизвестният Петър Петров – Пешо Кучето, който по-късно по време на демокрацията дълги години държеше правата върху старата емблема на „Левски”. Аз като сравнително нов в отбора не го познавах, но той си говореше с другите играчи, които му разказаха, че ни предстои пътуване дъ Гърция. Тогава основно се коментираше какво можем да занесем и да продадем, за да си купим нещо. Та моите съотборници питали въпросния Пешо Кучето и той им казал: Вземете нивалин. Това беше много нашумяло и модерно българско лекарство, извличаше се от кокичетата.

Много се изговори след това, че имало предателство, че някой ни издал. Според мен нямаше такова нещо. На границата митничарят стигна до една чанта, за която никой не си призна, че е негова. Пита чия е – мълчание. Отвориха я и видяха, че е наблъскана с кутии, пълни с ампули. Той, човечецът не знаеше какво е това нивалин, обажда се до София, пита. Задържаха целия нивалин, като събраха и от багажа на останалите.

Стигнахме до Атина, изиграхме си мача, паднахме 0:1. Тръгнахме си обратно за София. Не знам двамата задържани какво са говорили в милицията, но като стигнахме до Княжево, в рейса се качиха двама цивилни от Държавна сигурност. Не знаехме защо, но те наредиха рейсът да ни кара направо в Дирекция на милицията на Лъвов мост.

Аз като тръгвах за Атина, имах 150 долара, които там похарчих. Не ги намериха у мен на отиване, а на връщане вече ги нямах. Като ме питаха, си казах, не съм крил изобщо. Мислех си: Какво толкова ще ми направят? Така че описах всичко това и ме пуснаха.

В края на седмицата играхме мач от първенството, а след още една седмица ни предстоеше гостуване в Дупница на „Марек”. Мачът беше в неделя, а в събота сутринта дойдоха от Държавна сигурност в къщи, направиха проверка, преровиха всичко. Не знаех, че и на други места са ходили – у Абаджиев, у Фанфана. Отидохме в милицията рано-рано сутринта – към 7 часа беше, и там ни задържаха.

Престоях 21 дни затворен. Разпитваха ме, като доколкото схванах преди всички търсеха първоизточника на доларите. Дали са от посолство някое купени, кой ги внася, къде се търгуват. Аз ги бях купил от нашия домакин бай Васко. Той предложи на мен, на Кукуша, и не помня на кого още. Кукуша остана отвън, защото беше взел 100. А аз със 150 – вътре, зад решетките. Имаше слухове, че това се прави тенденциозно, за да се разбие нашия отбор. „Левски” тогава минаваше за фашистки отбор. Аз лично не вярвам в това, но слуховете се ширеха на воля.

Някъде след два месеца и половина-три ни обявиха присъдите. Моята беше 6 месеца условно, друго нямаше какво да ми лепнат. Даже аз можеше да ги съдя за времето, което ме държаха в ареста и затвора. Но се отказах. На обяд ни прочетоха присъдите и веднага ни пуснаха.

Не ни разрешиха обаче да тренираме и трябваше самостоятелно някак да поддържаме форма. Освен мен в групата бяха Дервентски, Кукуша, Теко Абаджиев, Сашо Божилов-Луната. Целия есенен полусезон го пропуснахме, после се намеси Борис Велчев, член на Политбюро. И първо ни върнаха във физкултурното движение, а после ни разрешиха и отново да играем футбол.

Погребението на Гунди

Малцина знаят, че аз трябваше да пътувам с него в колата за Враца. Но предния ден трябваше да закарам двете тъщи - неговата и моята, на бани в Кюстендил. По онова време той си беше в “Левски”, но аз бях в “Академик”, а мачът, за който тръгнаха с Котков, беше по повод на 50-годишнината на “Ботев” (Враца). Мен също ме бяха поканили и мислех да ходя.

Когато се прибрах в София, вече се носеше слухът за катастрофата. Качих се на моята кола и отидох в дружеството “Левски-Спартак”. То беше, където е сега “Химимпорт”, зад пощата. Точно преди да вляза, няма да го забравя никога, пристигна волгата на председателя на дружеството Червенушев. Той и Начев слязоха от колата, но не можах нищо да ги попитам, гледаха да избегнат хората, бързо да се шмугнат във входа. Дръпнах Гошо шофьора и той ми каза: “Грозна картина, изгоряха и двамата като факли! И Гунди, и Котков!”

Неприятно съвпадение беше, че същия ден неуспешно се приземиха и загинаха трима съветски космонавти.

Погребението на Гунди и Котков беше потресаващо. Имаше неописуемо много народ, но организацията беше изключително лоша. Помня как вътрешният министър тогава Ангел Солаков, един много организиран човек, се караше на генерал Минев, началника на Софийско градско управление. Направи го на нищо.

Влизаше се на стадиона откъм сектор “А” от едната врата, минаваше се покрай ковчезите и от другата врата се излизаше. Неприятното беше, че по едно време разбраха, че няма да стигне времето да се източат всички хора на поклонението. Бяха дошли от всички краища на България, да не говорим, че сигурно цяла София се изсипа на „Герена”. Плачеха, нареждаха, скърбяха.

Организаторите направиха една глупост и тя беше, че казаха на хората да спрат, защото ще изнесат ковчезите на терена на стадиона. Призоваха всички да влязат на стадиона и да изчакат там, по трибуните. А ковчезите, натоварени на два лафета, ще обиколят пистата и така хората ще се простят с Гунди и Котков, защото беше невъзможно всички хора да се извървят. Нямаше да има време този ден за погребението въобще.

И върхът на глупостта беше, когато съобщиха за това на хората с мегафони, всички се разбързаха и сигурно за десет минути стадионът се напълни. И следващата глупост, защото тогава милицията сътвори вълна от глупости, беше, че когато се изпразни отпред, където беше поклонението, те вместо на стадиона тръгнаха направо към гробището с двата ковчега.

Стана голяма суматоха, хаос някакъв, хората започнаха да излизат, втурнаха се и те към гробищата. А генерал Минев го видях, беше се качил на една пожарна и гледаше сеир. Учудвам се на глупостта на този човек, който беше все пак голям началник.

Да вкараш 5 гола на “Барса” - безценно

Бяхме наясно, че след 0:4 в Барселона, колкото и незаслужено да е било, нямаме шансове за класиране на полуфинала за купата на УЕФА. Стадион “Васил Левски” отново беше препълнен със 70 000 зрители. Вече нямаше какво да губим, затова се ориентирахме към непрестанни атаки от първия съдийски сигнал. Може да се каже, че пуснах шестима нападатели – Воин Войнов, Киро Миланов, Данчо Йорданов, Стефан Павлов, Павел Панов и Емо Спасов. Естествено, трябваше и да внимаваме в защита, тъй като “Барселона” имаше футболисти, които винаги можеше да се измъкнат и да вкарат някой гол – и Рексач, и Асенси бяха много бързи футболисти. Отзад черноработникът Неескенс блокираше много атаки още в зародиша им, а трикратният носител на “Златната топка” Йохан Кройф беше превъзходен организатор и диригент.

Още в 8-ата минута поведохме 1:0. Павел Панов проби от дясната страна и вкара със силен шут с левия крак. След още само 120 секунди Данчо Йорданов направи 2:0. Стадионът изригна, а нашият отбор продължи да атакува яростно. Някъде в 13-ата-14-ата минута Киро Миланов излезе очи в очи с вратаря Мора и не успя да вкара.

Може би при 3:0 след четвърт час игра “Барселона” щеше да рухне. Аз гледах играта на нашия отбор, възхищавах се и не вярвах на очите си. И в най-хубавите си сънища не съм си представял такава игра от наша страна и че можем да объркаме по този начин този велик отбор „Барселона” с Кройф и Неескенс в състава си, а и препълнен с още класни футболисти.

В крайна сметка победихме 5:4 и отпаднахме, но това беше един стойностен мач, започнат и завършен по перфектен начин, но недоизпипан в по-голямата му част.

Много добре се справихме и с покриването на Йохан Кройф. Мисля, че по всички показатели това беше един от най-зрелищните мачове на български отбор в европейските турнири. Въпреки отпадането ни публиката остана доволна от победата и петте вкарани гола срещу съперник, който нямаше слаб пост в състава си. А в крайна сметка футболът се играе за зрителите. Поне преди години беше така.

Мексиканската завера с Бекенбауер и Германия

На световното в Мексико през 1986 г. същия хотел избраха още два от участниците на световното - Уругвай и Белгия. Бяхме в различни групи.

Запознах се с колегите си. Белгия беше водена от Ги Тис, доста възрастен специалист, не говореше много, но все пак с помощта на преводач обменяхме впечатления. За моя изненада обаче тесни контакти завързах с уругвайския треньор Омар Борас. Даже с тях се уговорихме да направим една контрола, но неофициална. ФИФА беше забранила приятелските срещи непосредствено преди започването на първенството.

Мача го изиграхме някъде седем-осем дни преди началото на първенството. Бяхме се разбрали те да не казват нищо на италианците, а ние – на германците, с които Уругвай излизаше за първия си мач.

Играхме в един дъжд, не проливен, но досадно напоителен. Беше и доста студено, необичайно за сезона. Бяха ни намерили едно игрище, оградено с каменна ограда, като в затвор се чувствахме. Пазехме го в пълна тайна, тръгнахме по различно време и даже на белгийците не казахме.

Играхме много добре и бихме 5:2. Това ми даваше право да смятам, че отборът ни навлиза в оптимална форма и се е аклиматизирал добре. Нашият оператор Милчо Канчев засне мача с видеокамера, после го гледахме и анализирахме. След ден-два имаше едно събиране на всички делегации и треньори в столицата Мексико сити. На излизане шефът на Германския футболен съюз Егидиус Браун дръпна Мишо Касабов, поговориха нещо и Касабов ме извика. Каза, че германците са разбрали, че сме играли с Уругвай, и молят да им разкажа. Съгласих се, но да е дискретно.

Дойде и Бекенбауер, ние се познавахме, но не толкова близко. Уговорихме се на другия ден по тъмно да се срещнем някъде, но да не е в хотела на никой от отборите. Качихме се на колите отидохме в нашето посолство, уж за по-дискретно. Там пък прием за 24 май и пълно с народ. Айде пак на колите и в апартамента на един търговски представител, Марин се казваше. Дойдоха Браун и Бекенбауер, от наша страна – аз и Мишо Касабов.

Срещнахме се там, дадохме им касетата. Малко срам ме хвана, тя беше една така очукана, но ни бяха кът. Германците бяха донесли видео, изгледахме мача, аз обясних на Бекенбауер как играе Уругвай.

В известна степен чувствах някакви угризения към уругвайците, но все пак Германия ни беше по-близка страна. А и по-късно разбрах, че италианците са получили подобна помощ от уругвайската федерация. Не знам дали касета са им дали, но Борас и Беардзот се бяха срещали и разговаряли.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Едната от секси психоложките на националите Лилия Стефанова се уреди в телевизията на Слави Трифонов. Добилата скандална слава покрай нападките на Николета Лозанова терапевтка получи своя рубрика в шоуто на гологлавия водещ. Блондинката ще коментира злободневни теми. Тя получи предложението за работа, след като плени Слави с чара си

Пада от мотор, получава редица травми и фрактури Симеон ДЕМИРЕВ Тежък инцидент претърпява Луиза Григорова по време на снимките на филм "Диви и щастливи". Голяма част от сцените са екстремни и опасни. А актьорите се отървават на косъм от ужасни травми. Не и Луиза Григорова. В една от тях актрисата яхва мощен мотор,

Безводието изведе на протест жителите на Перник и околните села. От началото на седмицата районът е на воден режим заради пресушаването на близкия язовир "Студена". По план вода трябва да има 10 часа в денонощието, но граждани са бесни, че в центъра на Перник има за повече време, а в крайни квартали водата е с жълтеникав цвят