Мария Петрова: Най-силното оръжие в живота на жената е баща й, а добрият съпруг е неговото продължение

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7273894 www.24chasa.bg
Тя е първият българин, признат от Световната асоциация за най-добър млад учен по медицинско право. Мария се явява на този конкурс пред светила от целия свят и в конкуренция със свои колеги от различни държави и си тръгва и двата пъти с първенство.

Мария е адвокат. Но също е и лекар. Тя е от Айтос. Но също е от Истанбул. Тя е млада. Но също е основател на първата кантора по медицинско право в България. Всички критикуваме здравеопазването и медицинското право е неразорана нива у нас. Но също така имаме двукратен световен шампион по медицинско право, признат от Световната асоциация. Казва се Мария Петрова. Нежен миньон, който с твърдостта на амбицията си и с чистотата на каузата, в която вярва, прокарва първите пъртини в тази толкова болна сфера на нашето битуване. И макар големите стъпки да са невъзможни, а справедливостта в медицината да е по-болна и от самите пациенти, Мария упорито следва призванието си. Признава, че й е тежко, защото нерядко казусите, по които работи, са свързани със загубата на хора. Научила е да рестартира надеждите си, когато успее да превърне нечия загуба в урок и нечий успех – в успех за всички след него.

Мария известно време недоумява с какво е заслужила да попадне сред най-вдъхновяващите жени в България. И без да се усети, сама си отговаря: „Но дори да има едно момиче или момче в някой малък български град, което да прочете това и да повярва, че родното му място не е никаква спирачка да постигне всичките си мечти, че и отгоре, аз ще бъда доволна...“

Мария, ти си лекар, адвокат и здравен мениджър, но казваш, че си най-полезна като адвокат. Защо?

Всъщност винаги съм искала да стана лекар. Донякъде – фамилна обремененост (б.а. нейната майка е известен акушер-гинеколог), донякъде – чист идеализъм. Но в момента, в който станах лекар, осъзнах, че зад бялата престилка и стетоскопа, както и зад огромната отговорност, има една регулация, която много куца. Понякога на лекаря не му достигат сили и време да промени системата, така че да може да помогне на пациентите си. Освен това невинаги това е негова работа.

Още докато бях студентка по медицина, активно се занимавах със студентски движения. Бях четвърти курс, когато ме приеха и „Право“. Разбрах, че правото е необятно като медицината, но за разлика от нея то ми дава по-голяма сигурност. В определeни критични ситуации ми дава увереността да знам кое е правилно и кое е позволено и ако искам нещо, как да го постигна. Разбрах, че колкото и да обичам медицината и да уважавам лекарите, моето призвание е друго. И избрах правото, логично след това станах адвокат.

Твоето призвание се превърна и в твоя кауза, така ли? Защото едва ли ти е лесно в толкова нова сфера на правото, където пътищата още са черни.

Да, призванието стана кауза. Защото медицината сама по себе си се развива добре, но ние не развиваме системата, в която тя „пребивава“. Още когато записах „Право“, бях решена, че ще съчетавам двете неща. Във времето, когато аз завършвах, да говориш за медицинско право беше като морското свинче - „нито е свинче, нито е морско“, пък още повече, като го прави жена. Имаше огромна съпротива от обществото, и до ден днешен имам възрастни преподаватели, които казват, че медицинското право е насила измислено. Факт е, че медицинското право съществува от векове. Факт е, че то се развива и в други общества е намерило вече своята полезна форма. Докато в България все още се опитваме пионерски да прокарваме една или друга идея.

Ти не просто прокарваш идеи, ти си основала първата кантора по медицинско право в България. Да обясним по-конкретно какво е медицинско право.

Най-общо хората трябва да знаят, че техните отношения с лекуващия лекар и с лечебното заведение се регулират от страна на медицинското право. В случай че възникнат проблеми, те трябва да се обърнат към специалист, който да им помогне. По-конкретни примери са пациентите с хепатит С – едно много важно дело за мен, защото извоювахме модерно лечение за пациенти с хепатит С, оборвайки критериите, които Здравната каса беше поставила като изисквания към тях. Или пък множеството дела, които водим срещу Фонда за лечение на деца в чужбина, когато някой не е получил съответното разрешение или го е получил, но за него следват някакви неблагоприятни последици. Всички дела срещу Здравната каса, срещу болници и лекари за т.нар. „лекарски грешки“ са в сферата на медицинското право.

Ти си отличена два пъти като най-добър млад учен в областта на медицинското право от Световната асоциация по медицинско право. С какво пребори останалите кандидати от другите държави?

От три години имам удоволствието да съм член на Световната асоциация по медицинско право, която ежегодно прави своя световен конгрес и кани специалисти от целия свят. На първия конгрес, на който отидох, представих разработка, която касаеше информираното съгласие на малолетни, идващи от мултикултурална и мултирелигиозна среда. Вложих много усилия, но като за първа година мое участие и участие на българин не очаквах награда. На следващата година работих върху медицинския туризъм – разглеждах проблеми като трансплантацията, сурогатното майчинство, евтаназията – кога човек, възползвайки се от това да има права на пациент и да търси здраве, може да се превърне в престъпник. Добрата подготовка за такива форуми отнема голям ресурс от време, четене, проучване, писане. Научното жури се променя всяка година и в него попадат професори със значителен опит и постижения в медицинското право. Презентациите и двете години се приеха много добре, защото представях глобални проблеми. Смятам, че моите разработки ги спечелиха цели два пъти именно заради своята мащабност. Ние се заблуждаваме, че някои от проблемите са местни, но това не е вярно. Повечето от тях са глобални.

Но българинът си мисли, че само тук куцат нещата в здравеопазването. Не е ли така?

Не, ни най-малко. Наскоро се коментираше, че в България жените раждат или под 18 или над 35, като имаме доста голям брой момичета, които раждат под 14-годишна възраст. Запитах се къде е прокуратурата, защото това са деца. Обадих се на няколко колеги в Белгия, Турция, Украйна, Щатите – и там тези проблеми стоят на дневен ред, въпреки че не става дума само за ромско население. Така че не сме изключение в нищо. Изключение сме може би само в това, че намираме много по-бързо пробойни и възможности да прецакваме системата.

Ежедневно работиш върху най-различни казуси. Има ли такива, с които се гордееш особено много?

Чак да се гордея не, но всеки казус го преживявам по някакъв начин. И никога не приемам казус, за който не съм убедена, че може да приключи с позитивен резултат за страната, която представлявам. Трудно правя компромис с моята вътрешна преценка. Ако аз смятам, че нещо не трябва да се прави, просто не го правя. Но пилотните дела, каквито са делата за пациентите с хепатит, с муковисцидоза, промяната на част от условията, в които работят българските лекари, са случаи, за успеха на които съм радостна, че съм допринесла. Зад делото на един се крият съдбите на много повече хора и това често ми дава сили да продължавам. Не очаквам някой да знае, че дадена промяна е дошла от мое дело. За мен е достатъчно някой да си получи навреме лекарствата.

Никак не е лека работата ти, при това на ежедневна база. Кои са защитните ти доспехи, как пробиваш през емоционалната страна на нещата?

Труден въпрос, защото част от казусите невинаги са свързани с щастлив край, независимо колко усилия полагаме. Това да спечелим някое дело в съда е безсмислено, ако сме загубили човек. Единственото, което ме кара да продължавам напред, е мисълта, че едно дело може да доведе до поука. Ако сме загубили пациента, но сме се поучили от загубата му и може да спасим други пациенти след това – тогава да, тогава има смисъл. Не мога да кажа, че откакто се занимавам с това, сме постигнали колосални промени в сферата на здравеопазването, но в същото време не стоим на мястото, от което сме започнали. Малкото брауново движение, което генерираме, успява вече да размести пластове и поне на места да създаде по-добри практики. Далеч съм от мисълта, че нашата работа с магическа пръчка променя всичко, но знам, че с вяра, постоянство и работа и най-вече с чувство за вътрешна справедливост ще се развиваме в правилната посока.

Повечето хора са напълно отчаяни, че съществува справедливост в здравеопазването. Теб обезсърчавала ли те е липсата й?

За мен справедливост в здравеопазването е пациентите да имат своите права и те да са гарантирани, но също така лекарите и всички, които работят в сферата на здравеопазването, да имат сигурна работна среда. Визирам не само достойното заплащане, но и техническа обезпеченост, както и техните права като работещи да се спазват. Не се обезсърчавам от дефектите, а работя, за да ги отстраня. От друга страна знам, че това ще отнеме много време. Разбира се, че бих искала да решим всички проблеми и на мен да ми се наложи да си търся друга работа, но реалистично погледнато, ще продължим още дълги години с усилията. Защото и сред пациентите, и сред лекарите има хора, заради които си заслужава да продължаваме да работим и да се борим. Това противопоставяне между лекари и пациенти трябва да приключи, защото лекарите работят в тежки условия и пациентите невинаги може да видят това. Тези тежки условия пречупват, развалят призмата – виждането на лекарите понякога е като в развален калейдоскоп – ти си мислиш, че помагаш, но от другата страна няма човек, който да ти благодари, защото той не е доволен от системата. Пациентите са изгубени по кривите пътеки в здравеопазването.

Учила си на няколко места в чужбина, но си се върнала за практикуваш в България. Какво би казала на всички онези млади хора, които сега завършват чужди университети?

България е добра среда за развитие, ако на човек му се работи от нулата. За един инвестиционен банкер България няма да е най-доброто поле за изява вероятно. За един лекар, който иска да работи високотехнологична медицина, също, но за човек, който иска да създаде нещо от нулата и да го гради според своето верую и принципи, България предоставя доста плодотворна почва. Има безкрайно много незаети ниши и възможности за развитие. Да, по-трудно е. Ако в България в момента прокарваме коловози и си правим пътечки, тези хора, които не се връщат тук, избират просто да шофират по магистралата. Разбира се, не може да пренебрегнем и емоционалните фактори – семейство, приятели, среда, възможност за това да се обадиш на приятел в 3 посред нощ – нещо, което в Швейцария трудно може да направиш.

Родена си във Варна, но си расла първо в Айтос, а след това – в Истанбул, където отиват да работят родителите ти. Какво би казала на децата, които са в малките градове и имат амбиция да успеят като теб?

Преди доста време се запознах с турската писателка Солмаз Камуран, която пише за малцинства, за етноси, за различни. Тогава тя ми каза, че няма по-измислено нещо от границите – от тези на града и държавата, от тези, които сам си поставяш. Като дете аз съм расла в малък град и винаги съм си мислила, че този град поставя граници. Всъщност се оказа, че този град дава и големи криле. Защото ако не можеш да прескочиш въображаемите стени, които сам си издигнал, ти остава само да прелетиш. Образованието, ученето, ама якото ученето, са нещата, които дават огромните криле и които могат да те изкарат от всяко място.

Малкият град не е негатив. Той е огромен позитив – топла среда, която ти дава възможност, ако положиш достатъчно усилия, да постигнеш големи и полезни неща. В малкия град аз израснах като дъщерята на д-р Панайотова. Като бях дете, се шегувах с майка ми, че един ден аз ще направя нещо, с което тя ще стане майката на Мария Петрова. Нищо не е невъзможно! Да си от малък град не е предпоставка да имаш малък живот.

Ти си председател на едно земляшко дружество. Защо на цялата си натовареност прегърна и тази кауза?

Нашето земляшко дружество този месец навършва 70 години. Мисълта, че едни хора в продължение на 70 години всяка година се виждат и сред тях има академици, полковници, летци, професори, лекари, добри юристи, е сплотяваща. Никой от тях не е забравил откъде е тръгнал. И всеки от тях се връща днес с идеята „С какво да съм полезен?“ Искам с младите хора от нашия град да си направим още по-голяма общност и докато са студенти в София например, те да знаят, че имат нашата пълна подкрепа. Те идват тук и започват да си търсят квартира и т.н., но не само – в техните очи ти си ментор. Да оставиш само малък отпечатък в живота на някого и да се надяваш, че този отпечатък не е оставил рана, а e дал криле, е вдъхновяващо и за самия теб.

Имам чувството, че много приличаш на майка си. Тя също освен гинеколог е сериозен преводач от турски и вероятно те е вдъхновявала да не се задоволяваш с обикновени постижения. Така ли е?

Да, и се радвам, че си личи. Защото всяка майка е героят на своите деца. Но моята майка е истински герой. Тя е човек, за когото няма невъзможни неща и с каквото се захване, го прави добре. Когато замина за Истанбул, на нея й се наложи да държи всички изпити от първи до шести курс наново на чужд език. И тя го направи в рамките на година и половина. След това й се наложи да приравни специалността си пред много сериозно научно жури – пред професори, които вече бяха на години под нейните, и тя го направи. Когато прочете една книга, която я заинтригува, тя реши да си направи издателство и да я преведе на български. И отново успя. Бих била безкрайно горда, ако 1% от това, което тя може, го мога и аз.

Твоята дъщеря е само на три години, а синът ти е едва на два месеца. Би ли била разочарована, ако те не са като вас?

Единственото нещо, което искам и за Мария, и за Петър, е да бъдат в хармония със себе си и с останалите, защото това носи щастие. Да се чувстват на правилното място. Независимо дали ще се занимават с наука, с бизнес, с изкуство.

Казват, че до всеки успял мъж стои едни умна жена. А какъв е мъжът, който седи до теб?

Преди съпруга ми имам огромната опора в лицето на баща ми. Смятам, че най-силното оръжие в живота на една жена е баща ѝ и ако и аз, и майка ми сме постигнали нещо, не е било без неговата безценна помощ. А съпругът ми е продължението на баща ми. Той свикна да живее с моите бунтове и с моите битки и каузи и е тежкото ми снаряжение, когато моите сили и вяра се изчерпят. Защото винаги ме окрилява да продължавам да виждам, че има смисъл в това, което правя.

А ако познавате други вдъхновяващи жени, пишете ни за тях, а ние ще разкажем историите им. Имейлът, на който може да номинирате своята вдъхновителка, е editors@mila.bg.

"Вдъхновителки 2018" е кампания на в. "24 часа" и MILA.BG и ТУК може да прочетете историите на останалите ни героини.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Гледачите в столичния зоопарк вземат дезинфекциращ душ преди влизане при прасетата. Мярката е заради разпространяващата се африканска чума на територията на нашата страна. Въпреки че заразата все още не е достигнала Софийско, в зоологическата градина вземат мерки, за да опазят здравето на животните.

Дениз и Елица са секси морските патрули на "България Днес" Снимки: Ивайло ПЕТРОВ www.ivaylopetrovphotography.eu Черната и русата! Не една, а две горещи спасителки на плажа бдят за спокойствието на народа. И особено за мъжката част. Дениз Хайрула и Елица Младенова са секси морските патрули на "България Днес",

10 лева броят фетишисти, за да си купят носени и непрани дамски гащи. Ароматният бизнес набира популярност в платформите за онлайн търговия, а скандалните обяви зачестяват през последните месеци. "Гащичките ми са напоени със соковете ми и са с неустоимо възбуждащ аромат", гласи една от най-провокативните реклами,