Боят по романа "Тютюн" е заради Димитровска награда и 16 000 лв. премия

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7284689 www.24chasa.bg
Димитър Димов.

Атаката срещу Димитър Димов води лично председателят на СБП Георги Караславов

През 2019 г. се навършват 110 години от рождението на Димитър Димов и 115 - на Георги Караславов. Двама писатели с извоювано и доказано място в българската литература.

Коренно различни и като твоорци, и като манталитет и характер. Историята отреди двамата да се сблъскат челно няколко пъти. Първият е при разгрома на романа “Тютюн”...

Романът на Димитър Димов “Тютюн” излиза през октомври 1952 г. в тираж от 4000 броя. Привидно нищо не вещае скандал около него, макар вече да се е знаело, че Димов пише книга по “една нова тематика”.

Автор на вътрешната рецензия е Пантелей Зарев, тогава “само” професор в СУ. Редактор е железният комунист Димитър Ангелов, съден през 1943 г. по Закона за защита на държавата Най-известната му книга е “На живот и смърт”, която също отразява антифашистката съпротива в България.

Привидното спокойствие обаче е измамно. “Тютюн” е посрещнат с огромен читателски интерес, но у колегите на автора му Димитър Димов започва да зрее завист, която бързо ражда плодовете на омразата.

Нещо съвсем нормално за България по принцип и особено избуяло в първите години след 9 септември 1944 г., когато се сменят епохи и се преразпределят власт, постове, позиции, влияние, идеи, идеологии слава и пари, разбира се.

Няма и два месеца, откакто романът е в ръцете на читателите, когато на 8 февруари 1952 г. секциите на белетристите и критиците към СБП свикват под знамената своите членове.

Започва обсъждането на романа. То продължава три дни - на 8-и, 11-и и 13-и февруари. “Тютюн” е подложен предимно на унищожителна критика и много препоръки за преработването му. Само който не се е изказал, той не го е критикувал или не му е дал акъл.

Кой е Димитър Димов по това време. От 1950 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Висшия селскостопански институт в София.

През 1938 г. е дебютирал в литературата направо с роман - “Поручик Бенц”. Критиката го посреща много радушно, печели и наградата “Веселина Дервентска”, присъждана тогава за най-добър роман на годината.

През 1945 г. излиза вторият му роман - “Осъдени души”. Отпечатал е и два разказа - “Севастопол” (1940 г., “Литературен глас”) и “Карнавал” (също в “Литературен глас”, 1942), както и пътеписа “Субтропични брегове” (1942).

Новата власт е респектирана от научния авторитет и творчеството на Димитър Димов, но има и “две на ум”.

Първо, той произхожда от интелигентско, значи дребнобуржоазно семейство, освен това и биологичният му баща, и вторият съпруг на майка му са царски офицери.

Второ, от януари 1943 до март 1944 г. Димов е бил на специализация в Мадридския институт “Рамон-и-Кахал” по хистология на нервната система. А по това време

в Испания вече

управлява каудильо

Франсиско Франко

Въпреки тези “тъмни петна” в биографията на 10 март 1946 г. Димитър Димов е приет за член на Съюза на българските писатели (СБП).Може би ще ви е любопитно и кои други поети и писатели са приети на същата дата? Ето ги: Веселин Ханчев, Александър Геров, Божидар Божилов, Атанас Душков и др. Кандидат-членове са Блага Димитрова, Петър Увалиев, Невена Стефанова и др.

Почти 4 месеца по-късно - на 5 юли 1946 г., Димов “влиза и в редовете на БКП”. Писателят е по европейски скроен човек, но и доста колеблив и може би плашлив за свирепите нрави в първите години след 1944 г., когато без съд и присъда изчезват много хора от предишния елит, включително и интелектуалци.

За вътрешната борба в душата на писателя можем само да гадаем. Но имаме и писменото свидетелство на литературния критик Борис Делчев: “Според мен Димов беше вътрешно несвободна личност. Той беше по-свободен в мисловната сфера, отколкото в отношенията си с хората.” (Цитатът е по книгата “Другият “Тютюн”, документи и спомени”. Съставители Пламен Дойнов и Анна Свиткова).

Прелюбопитна в това отношение е статията на Димитър Димов, публикувана в “Работническо дело” само ден-два след приемането му в БКП. Тя е като документ, в който писателят подписва своята лоялност към новите силни на деня и в някаква степен отричане от предишните му възгледи и идеи.

Няма доказателства дали Димов сам е написал статията, или тя му е поръчана от редакцията на вестника, а може би и “от горе”. Но по-късно в една от автобиографиите си той собственоръчно ще напише: “Изобщо животът ми преди влизането в партията се характеризира с типичен интелигентски и дребнобуржоазен манталитет.

От 1946 г. мисля

и действам

като комунист”

Та ето срещу този човек и писател и неговия роман “Тютюн” през 1952 г. се изсипва свирепият словесен бой на по-голямата част от колегите му писатели, поети и критици.

В българската литературна история няма друг случай, в който цели три дни да се обсъжда една-единствена книга. В изказването си писателят Камен Калчев го нарича “тридневен конгрес”.

Ако в едно изречение обобщим основното във всички изказвания, то би звучало така:

Димитър Димов е талантлив автор, но романът му “Тютюн” е провал, защото авторът е повлиян от космополитизма, еротиката и други упадъчни черти на западната литература, а е загърбил метода на социалистическия реализъм и затова трябва да го пренапише, като се учи от съветските писатели Фадеев, Катаев и др.

“Рядко съм оставал така силно разочарован от роман, както от “Тютюн”, безмилостен е Максим Наимович и продължава: “Какво е Варвара? Това е една полово истерична жена, която хленчи, че не е полово удовлетворена. Къде е партийният образ?”

“Димитър Димов е допуснал по-съществени грешки, като прекалено психологизиране, допуснал е елементи на приключенство, а някъде си служи с елементи на мистичност”, критикува и Димитър Ангелов, въпреки че е редактор на романа.

“Как се получи така, че Димитър Димов - от него очакваме да расте след последния си роман “Осъдени души” и да премине към социалистически реализъм, той да ни поднесе една книга с твърде много буржоазни слабости, пита сатирикът Димитър Чавдаров-Челкаш.

“Влиянието на буржоазията най-зле личи в начина, по който той описва положителните герои”, казва Павел Вежинов.

“В романа на Димов няма социалистически реализъм, а има психологизъм, съединен с натурализъм и еротизъм”, отсича литературният критик Стоян Каролев. И препоръчва на писателя три неща: да изучава съветската литература, да бъде командирован от СБП, за да изучава българската действителност, и да поработи за своя марксистко-ленински мироглед. Поетът Иван Бурин упреква Димов, че кръщава буржоазните си героини с красиви имена като Мария и Ирина, докато образите от работническата класа са с груби имена - Спасуна и Варвара.

“Той никъде не дава нито един от положителните герои

да си мисли

за Сталин, за

утрешното време,

какво ще стане. Няма пориви, които да изпълнят героя”, обвинява и маститият писател Стоян Ц. Даскалов.

“За положителните качества Димов трябва да бъде поздравен, а за отрицателните - критикуван и безпощадно бит”, заявява Арманд Барух.

Най-малко критичен към романа и с най-много похвали за него е Христо Радевски, главен секретар на СБП. Но той знае нещо важно, което повечето от критиците на автора не знаят.

За новата 1952 г. Димитър Димов вместо картичка получава следното, написано на ръка с четлив почерк писмо: “Уважаеми другарю Димов. Честита Ви новата година. Желая Ви здраве и много сили за по-нататъшна плодотворна работа, за нови ваши успехи.

От все сърце Ви поздравявам за “Тютюн”. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече, дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов.

Братски Ви стискам ръката.

1.1.52 г. Ваш: В. Червенков”

Димитър Димов не съобщава на никого за това писмо.

Режисьорът Никола Корабов, филмирал “Тютюн” през 1962 г., приживе определи това поведение на Димов като голямо достойнство и аристократизъм.

За сравнение разказа за случая с Иля Еренбург, когато критиката нападнала негов роман. В един момент той казал на обвинителите си: “Понеже извадихте и много читателски писма срещу мен, искам и аз да ви прочета мнението на един читател. Той ми пише, че много харесва романа ми и ме поздравява...”

Еренбург направил многозначителна пауза и бавно произнесъл името на този читател - Йосиф Висарионович Сталин.

Има предположения, че някои от критиците на “Тютюн” знаели за писмото на Червенков, но го приели като личен акт на вожда, като новогодишна картичка едва ли не, а не като официална позиция, защото писмото не било публикувано в печата.

Всъщност цялата гръмогласна атака срещу романа е заради предстоящото присъждане на Димитровска награда, паричната равностойност на която е 16 000 лева.

Повежда я лично председателят на СБП Георги Караславов. Той вече е печелил тази награда два пъти - през 1950 и 1959 г. - но защо да не отбележи “хеттрик”?! Неговата кандидатура е романът “Обикновени хора”.

Караславов също казва, че Димитър Димов е талантлив, но не бил овладял метода на социалистическия реализъм, езикът му е “непоносим” и награждаването на романа му би било “лоша услуга на нашето младо поколение”.

Най-яростен в

критиката си е

Стоян Ц. Даскалов,

номиниран с романа му “Мелницата “Липовански” . Заради възражения, че “Обикновени хора” е част от по-мащабен проект, Караславов оттегля книгата си. Така фаворит става романът на Ст. Ц. Даскалов.

Другите кандидати за наградата са “Има на света Москва” - пътеписни очерци на Веселин Андреев, “Септемврийци” на Емил Коралов и “Последният щурм” на Петър Славински.

Павел Вежинов съобщава, че на заседанието на Президиума на СБП за наградите имало сериозни възражения предимно от идейно-политическо естество. “Някои другари” изказали мнение, че романът на Димов нямал достатъчно качества за отличаване с Димитровска награда.

Развръзката е бърза и с жестоки последствия за някои от най-активните отрицатели на романа. На 16 март 1952 г. в официоза “Работническо дело” е публикувана статията “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”.

Тя не е подписана, но след време става ясно, че автори на статията са Христо Радевски и тогавашният главен редактор на вестника Атанас Стойков.

Но инициаторът и окончателният редактор на текста е самият Вълко Червенков. В статията се казва, че “Тютюн” е “едно от най-вълнуващите произведения, написани след Девети септември”.

На 31 март 1952 г. започва партийно събрание в СБП. То също трае три дни, но за него никой не казва, че е като конгрес. На това събрание “отрицателите на романа са подложени на унищожителен реторически огън и почти всеки от тях си прави ритуална самокритика”. (Цитат от “Другият “Тютюн”).

На 22 април 1952 г. на друго събрание на СБП най-яростните критици на романа - Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Емил Петров, Максим Наимович и др., са отстранени от ръководните си постове в изданията на писателския съюз

През юни

Димов е удостоен с

Димитровска награда

първа степен в раздела за художествена проза. Романът “Мелницата “Липовански” на Ст. Ц. Даскалов е напълно пренебрегнат.

Димов обаче е принуден да преработи романа според мъдрите указания на Червенков и Христо Радевски. За надзорник му е определен литературният критик Яко Молхов. След години пак ще надзирава и сценария на писателя за едноименния филм.

Оставен без изход, Димитър Димов написва допълнителни 250 страници. Този “ремонт” на романа явно е струвал много нерви и отрицателни емоции на писателя. Втората му съпруга Лена Левчева ми разказа неговата изповед пред нея: “Нямаше начин да не се подчиня. Направих го, за да спася единственото, което имах - писането”, казва Димов.

“Не мога да забравя болката, с която го изрече - разказа още Левчева. - Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му “Тютюн”. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив - осъди го на двойствен живот...”

В началото на 1954 г. “подобреното” издание на “Тютюн” излиза с обем почти 1000 страници и тираж 20 000 бройки

През 1962 г. Георги Караславов е свален от поста председател на СБП. Две години по-късно - на 21 март 1964 г., писателският съюз е оглавен от Димитър Димов. На 1 април 1966 г. той умира от инсулт в Румъния, където води делегация на СБП.

През 1971 г. излиза второто допълнено издание на книгата на Караславов “Близки и познати”. В нея има и спомен за Димитър Димов - “Писателят, ученият”. Почти 20 години по-късно Караславов стоварва

цялата вина

за разгрома

над “Тютюн”

на “един фактор, който, вместо да подпомогне писателските среди за една нормална полемика, грабна “критическо-административната” гьостерица и... не изписа вежди, а извади очи”.

Кой е този “фактор”? Съвременниците на случая “Тютюн” ще се досетят, че името му е Вълко Червенков, всесилният тогава министър-председател на България и генерален секретар на ЦК на БКП.

Караславов не споменава и дума за своето изказване срещу романа. Но разказва как, след като “шумното заседание” приключва, при него идва Димов и му иска листчетата, на които били записани критически бележки. Главно “езикови и стилови”, уточнява Караславов и не казва нищо за идеологическите и партийните.

Когато книгата му излиза, Димов вече не е между живите и няма как да потвърди или отрече тези твърдения на колегата си.

В спомените на Караславов има и една интересна информация. Веднъж Димов споделил, че се готви да напише роман за Яне Сандански. По майчина линия Димов бил негов племенник. Смъртта на писателя осуетява желанието му.

Георги Караславов умира на 76 години през 1980-а.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Гаджето на вратаря на "Бешикташ" Лорис Кариус - София Томала, определено си пада по нестандартните начинания. Няма как иначе да се обясни новата инвестиция на моделката. Тя реши да вложи пари в компания, която доставя строителни материали. И набързо спести един разход на фирмата - за рекламно лице. София сама застана пред фотообективите за

Оскверниха образа на Христо Ботев в Пловдив! Това е поредната вандалска проява върху лика на революционера за последните няколко месеца. Патриотичната рисунка, намираща се на булевард "Христо Ботев", е надраскана с червена боя. След всяка вандалщина графитът е обновяван и почистван, но само след дни боята отново се появява на лицето на

Светофар падна на кръстовището на булевардите "Витоша" и "Патриарх Евтимий" вчера сутринта. Няма пострадали. Столична община потвърди за инцидента. Не са ясни причините за срутването на светофарната уредба. Движението по натовареното кръстовище не бе засегнато, а пораженията бяха отстранени в рамките на деня.