Има ли Израел ядрено оръжие или не?

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7419450 www.24chasa.bg
С министър-председателя Давид Бен-Гурион в Димона в края на 50-те години на миналия век. Архив на Шимон Перес

Един от най-емблематичните политици на нашето време – Шимон Перес – и една от най-болните теми на века – ядрените оръжия – намират допирна точка в израелския град Димона. През 60-те години, на 15 км от града започва реализацията на френско-израелски проект за атомен реактор. Как обаче реагират САЩ и СССР на слуха, че Израел има намерение да строи ядрен реактор и защо това ги притеснява толкова много? Как Шимон Персе успява елегантно и дипломатично да отговори на директния въпрос на Кенеди – има ли Израел ядрено оръжие?

Всичко това ще разберете от откъса, част от книгата автобиография на Шимон Перес – „Няма място за малки мечти”. Освен това, само сега имате възможността да се сдобиете с 20 % отстъпка от коричната цена, като използвате този промо код: NRSD30.

Легендата и наследството на "Димона"

На трети ноември 1959 г., на трийсет и шест годишна възраст, за пръв път в живота си бях избран на обществена длъжност. И както се очакваше, работата ми продължи. През лятото на 1960 г. проектът “Димона” (френско-израелски проект за атомен реактор) започна бързо да напредва. Франция се съобразяваше с част от споразумението, така че френската и израелската работна сила положиха основите на комплекса върху голото плато.

През септември бях в Западна Африка по нареждане на Бен-Гурион като част от усилието да се изградят по-здрави връзки между Израел и огромния континент. Бях там, за да присъствам на полагането на клетва на първия президент на република Сенегал – Леополд Седар Сенгор, бивш “гост” на нацистките концлагери, пленен, след като се бе сражавал на страната на французите. Но пътуването ми бе прекъснато внезапно. Получих спешна телеграма, която ми нареждаше незабавно да се върна в Израел. Не се посочваше причината.

Когато кацнах на летището в Тел Авив, там ме очакваха Исер Харел, шефът на “Мосад”, и Голда Меир, застанали наблизо до един хеликоптер. Говорихме малко по време на пътуването до Сде Бокер, където Бен-Гурион очакваше доклада на Харел.

– Докладвай положението – нареди Бен-Гурион, докато се настанявахме в неговата оскъдна и тиха “колиба”.

Харел измъкна две разузнавателни сводки.

Първо, “Мосад” бе научил, че съветски самолет е летял скоро над „Димона” и е снимал строителната площадка. Второ, получили са информация, че съветският външен министър е направил неочаквано посещение във Вашингтон. Според неговата преценка двата факта бяха не само свързани, но и застрашителни. Беше загрижен, че съветското правителство ще твърди, че работата ни в „Димона” е престъпна, и че техният външен министър вероятно е поискал намесата на САЩ , докато е бил във Вашингтон. Изглеждаше, че срещу Израел ще се изправят и двете съществуващи тогава свръхсили.

– Какво предлагате? – попита ни Бен-Гурион.

Според Харел и Голда бе най-добре самият Бен-Гурион да отлети незабавно за Вашингтон и да успокои Белия дом. Голда се съгласи, като смяташе, че положението е лошо, може би неразрешимо. Слушах напрегнато и споделях загрижеността им, но когато Бен-Гурион поиска мнението ми, трябваше да бъда честен.

– И какво, ако съветски самолет е прелетял над Негев? Какво е заснел? Само дупки в земята – обясних. Ние бяхме в началния етап на проекта, когато големи изкопни работи предшестваха изливането на бетонните основи. – Какво може да бъде доказано с това? – попитах. – В крайна сметка всяка сграда се нуждае от основи.

Що се отнасяше за съветския външен министър, предположих, че има множество вероятни причини за внезапното му пътуване до Съединените щати и нямаше доказателства да смятаме, че е точно заради нас. Освен това изтъкнах, че нямаме предвид цялата шахматна игра.

Ако Бен-Гурион отлетеше за Вашингтон, той щеше да разкрие работата, която бяхме започнали, и да развали напълно отношенията ни с французите.

Смятах, че вероятно аналитиците на Харел са прави. Но застъпих позицията, че би било груба грешка, ако Израел действа прибързано. Ако той бе прав, това означаваше незабавна конфронтация и не виждах причина да разкриваме позициите си преди това. Защо не изчакаме резултата и да обясним позициите си след това?

Бен-Гурион се съгласи с моето предложение, нещо, което вбеси Голда и Харел. Можех да разбера защо. Те искаха да избавят Израел в последния момент от поразията, която сам бях причинил – а аз заставах между тях и Бен-Гурион, като по този начин блокирах последното им усилие. Сега нищо не им оставаше, освен да чакат възможни последствия, които евентуално можеха да докажат, че двамата грешат.

На 18 декември 1960 г. моята теория бе изправена пред изпитание. Ден по-рано вестниците из цял свят публикуваха сензационни репортажи за една неименувана малка страна, която разработвала ядрени оръжия. Един лондонски вестник посочи, че става дума за Израел. На 18 декември председателят на Комисията за атомна енергия на САЩ обсъди същия случай по телевизията. Историята обиколи печатните издания по света заедно с шпионските снимки от строителния обект.

Пет дни след като лондонският вестник разкри историята, Бен-Гурион реши да направи изявление в Кнесета. Вече не можеше да се отрича съществуването на програмата. Едно изявление от Стареца можеше най-ефикасно да успокои вълненията.

– Твърденията в медиите са фалшиви – декларира той. – Изследователският реактор, който сега строим в Негев, е конструиран под ръководството на израелски експерти и е определен само за мирни цели.

Тази декларация намали общественото напрежение, но предстоеше още много работа да се свърши по останалите канали. Бен-Гурион замина за Вашингтон за една дълга дискусия с президента Джон Ф. Кенеди през пролетта на 1961 г. Той отново категорично увери събеседниците си, че нито притежаваме ядрени оръжия, нито имаме подобни лоши намерения, и се върна в Израел, убеден, че кризата е избегната. Работата, която бяхме започнали в „Димона”, можеше да продължи напред.

Близо две години след визитата на Бен-Гурион във Вашингтон аз се оказах там, където бе той преди това: в центъра на Овалния кабинет, срещу бюрото на президента на Съединените щати. Бях пристигнал във Вашингтон, за да подготвя закупуването на противовъздушни ракети от правителството на САЩ . Сделката представляваше малка възможност за промяна на отношенията ни със Съединените щати и в желанието на Америка да ни подкрепя военно. И това беше един от ключовите въпроси, които Бен-Гурион бе повдигнал при срещата си с президента Кенеди през 1961 г.

Съветникът на Кенеди за Близкия изток Майк Фелдман ме бе поканил в Белия дом заедно с нашия посланик Авраам „Аби” Харман. Когато отидох там, ми казаха – съвсем неочаквано, – че президентът Кенеди би желал да говори с мен. Той знаеше, че аз съм натоварен с изпълнението на израелската ядрена програма, и според Фелдман имал много въпроси към мен.

Тъй като не бях правителствен глава, не беше в рамките на протокола президентът Кенеди да се среща официално с мен. Вместо това бях придружен през страничния вход на Западното крило в Белия дом и по един заден коридор до Овалния кабинет. Далече бях от мисълта, че президентът Кенеди така просто от любезност ме е поканил да разговаряме.

Зад бюрото в Овалния кабинет Кенеди изглеждаше стегнат и съсредоточен и въпреки че се опитваше да скрие това, разбрах, че се бори с някаква болка. Той се изправи, за да се ръкува с мен, после ми посочи място на канапето. Настани се срещу мен в един дървен люлеещ стол.

– Господин Перес, какво ви води във Вашингтон? – попита той с приятелски тон.

Отвърнах му, че съм тук, за да купувам ракети „Хоук”, които Израел високо ценеше. Но добавих и че се надявам това оръжейно споразумение да бъде само началото. Ние се нуждаехме от подкрепа – толкова много, колкото американците желаеха да ни окажат.

– Идете да разговаряте с брат ми за това – отвърна той, като насочи темата към това, което предизвикваше у него най-голяма загриженост. – Нека поговорим за вашата ядрена инсталация.

После Кенеди ми показа цялата разузнавателна документация, която Съединените щати бяха събрали по проекта, като подробно обясняваше всичко, което правителството знаеше, и питаше за всяка подробност. Когато свършихме, вече имах чувството, че американците знаят всичко за строителството. И все пак Кенеди чувстваше, че загадката остава, и бе разтревожен от слуховете.

– Знаете, че следим с голяма загриженост всяка проява на развитие на военен капацитет в този регион – каза той. – Какво може да ми кажете за това? Какви са намеренията ви, свързани ли са с ядрените оръжия, господин Перес?

Не очаквах лично президентът сам да ме попита за това. При създалите се обстоятелства положих всички усилия, за да го успокоя.

– Господин президент, мога да ви отговоря ясно, че ние няма да сме първите, които ще настанят ядрени оръжия в региона.

Президентът Кенеди изрази задоволството си от този отговор и след обичайните любезности приключихме срещата. Едва след като излязохме от вратите на Белия дом, нашият посланик изрази недоволството си.

– Какви ги вършиш? – попита той. – Взел ли си разрешение да говориш за това? Ти току-що въртя тук политика.

– Какво можех да направя? – отвърнах. – Можех ли да кажа: „Само минутка, да звънна на нашия министър-председател, за да знам как да ви отговоря правилно”? Трябваше да взема решение и не исках да лъжа.

Когато се върнах в Израел, бях яростно критикуван и от Ешкол, и от Меир за политическите формулировки, които бях избрал. След време те самите щяха да използват същите фрази. Фактически, за моя по-нататъшна изненада, импровизираната декларация пред президента Кенеди се превърна в дългосрочна политика на Израел. Тя бе описвана като „ядрена неопределеност”, или просто казано, като решение нито да потвърждаваме, нито да отричаме притежанието на ядрени оръжия.

За около петдесет години „ядрената неопределеност” беше официална позиция на Израел – не заради това, че думите, които бях избрал в момента, бяха перфектни, но защото ефектът от тях предизвика структурни промени в региона, към които ние винаги се бяхме стремели.

Преди да бъде разрушена една държава – както арабските страни безкрайно много пъти обещаваха да сторят с Израел през нашите първи трийсет години, – едната страна би трябвало да притежава две неща: първо, желанието и, второ, вярата, че би имала военното надмощие да стори това. Съществуването на „Димона” беше увеличило желанието на враговете ни да ни унищожат. Но съмненията, които тя пораждаше, подкопаваше вярата, че биха могли да бъдат по-силни от нас.

С времето се уверихме, че в тази неопределеност има огромна сила. През 70-те години на ХХ в. общоприетото становище между лидерите на арабския свят бе, че Израел притежава ядрени оръжия. Това, което не им достигаше като доказателства, те го допълваха със слухове, които се пръсваха в региона далече по-бързо от фактите. Не правехме нищо, за да потвърждаваме тези подозрения, а освен това и нищо, за да ги отричаме. След време тези подозрения се втвърдиха като камък и станаха категорично убеждение на противниците ни. След като смятаха, че Израел има силата да ги унищожи, те един след друг се отказваха да унищожат нас. Съмнението се оказа могъщо възпиращо средство срещу онези, които искаха втори Холокост.

Ядреното възпиране не е достатъчно да предотврати всички войни, но е достатъчно да предотврати някой вид войни. През 1973 г., по време на Войната от Йом Кипур, Египет и Сирия успяха да изненадат Израел, като направиха нашите градове уязвими срещу катастрофални атаки по време на координираната им офанзива. Все пак никоя страна не се осмеляваше да атакува сърцето на Израел дори и когато съществуваше възможност за това. Египетските части имаха заповед да не преминават прохода Мита в Синай, докато сирийските части бяха базирани в района на Голанските възвишения. След години гръмко призоваване за унищожението на Израел Египет и Сирия драстично бяха стеснили своите амбиции до сражения за връщане на територии, загубени в предишни войни. Години по-късно египетският президент Ануар Садат призна, че се е страхувал да атакува израелски градове, за да не получи евентуален ядрен отговор.

Ядреното възпиране също създаваше възможности за мир. През ноември 1977 г. Садат извърши историческото си посещение в Йерусалим, нещо, което можеше да достигне до подписването на мирен договор между Египет и Израел. По време на визитата му първият проблем, който повдигна, бе за израелската ядрена програма. И когато бе критикуван от свои приближени египтяни, той описа ядрената атака като единствена друга възможност: „Алтернативата на мира е ужасна” – настоя той.

В средата на 90-те години Израел сключи мир не само с Египет, но и с Йордания. И тогава започнахме главоболната работа по подготовката на мира с палестинците. През 1995 г., като външен министър, предприех пътуване до Кайро, където се срещнах с моя египетски колега Амр Муса. Вече се познавахме от години и след продължителен разговор той повдигна проблем, който явно го бе преследвал.

– Шимон, ние сме приятели. Защо не ми позволиш да погледна „Димона”? Кълна се, няма да кажа на никого.

– Амр, да не си полудял? – попитах. – Да предположим, че те заведа до „Димона” и ти установиш, че там няма нищо? Ще спреш ли да се тревожиш? За мен това е катастрофа. Предпочитам да останеш с подозренията си. Това е моето „възпиране”.

Казвал съм на много хора, че построих „Димона”, за да мога да извървя пътя до Осло. Задачата на комплекса не бе да се стига до война, а да се предотврати войната. Въпросът не беше в реактора, а в ехото, което той произвеждаше. Бях прекарал голяма част от младостта си, за да направя Израел сигурно място за народа му. Но все пак това беше друг вид сигурност. Това беше увереността да знаеш, че държавата никога не може да бъде унищожена – първата стъпка към мира, която започваше с мир в съзнанието. В тази връзка смятам, че работата ни в „Димона” бе усилие, някога смятано за неуспех, с което изпълних клетвата, дадена на дядо ми, но на много по-високо ниво: винаги да остана евреин и да съм сигурен, че и еврейският народ ще пребъде.

Из „Няма място за малки мечти”

С този код: NRSD30 може да поръчате книгата с 20 % отстъпка от коричната цена тук!