„С мисъл за края” – по-човешкото лице на неизбежното

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7498830 www.24chasa.bg

За мъдростта и силата пред лицето на неизбежното, с което всеки от нас рано или късно се среща, пише сертифицираният терапевт по познавателно поведение Катрин Маникс в книгата „С мисъл за края” (ИК „Сиела”). В духа на Пол Каланити и неговия мемоар на годината в Goodreads за 2016 г. „И дъхът стана въздух”, Катрин Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края на дните си, обяснявайки как, вместо тези дни да бъдат съпроводени с болка и отчаяние, да са изпълнени с грижа, обич и внимание.

След излизането на български на носителя на наградата на читателите на Goodreads за най-добър мемоар за 2016 г. – „И дъхът стана въздух” от д-р Пол Каланити, номиниран също за книга на годината Waterstones – по книжарниците вече е друг лекарски мемоар: „С мисъл за края” от Катрин Маникс.

В книгата си Маникс, която е сертифициран терапевт по познавателно поведение с дългогодишен опит в палиативните грижи за хора, страдащи от тежки и неизлечими заболявания, разказва докосващи реални истории от границата между живота и смъртта, които нейни пациенти са преживяли пред очите й. Със съчувствие и дълбоко разбиране и вникване в психологията на момента, в който човек се изправя лице в лице със смъртта, Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края, и как те могат да бъдат съпроводени не с болка и отчаяние, а с внимание, грижа и обич.

Историите, които авторката описва в „С мисъл за края” (с подзаглавие „Умирането, смъртта и мъдростта в ерата на отричането”) не са тъжни. Маникс се позовава на традициите, които векове наред са помагали на хората да си отидат, обградени от близките си, в мир и спокойствие, и обяснява как тази забравена мъдрост може да бъде приложена отново дори в нашето съвремие.

В предговора на книгата си Маникс пише: „Повечето от нашите пациенти са в последните месеци от живота си и това ни дава определено разбиране за начина, по който живеят хората, когато знаят, че умират. И точно тази част от нашия опит бих искала да предам в историите, които ще разкажа – как умиращите преди всичко се справят с живота като всички нас. Това, което съм направила, е да предложа на читателите своите очи и уши, своето място до леглото на умиращите, своето участие в разговорите и своята гледна точка за събитията. Там, където за нас има уроци, те са дар от хората, чиито истории са събрани тук. Там, където има грешки, те са изцяло мои. Време е да се говори за умирането. И това е моят начин да помогна за този разговор.”

Катрин Маникс прекарва няколко десетилетия в грижа за хора, заболели от тежки и неизлечими болести. Сертифициран терапевт по познавателно поведение от 1993 г., Маникс започва работа в определяната като най-добрата в света клиника за подобряване на психическото здраве – британската CBT clinic. Кариерата й преминава през различни етапи като консултант по палиативни грижи в болници, хосписи и частни домове, а книгата й „С мисъл за края” е пряко вдъхновена от професионалния й опит.

Преводът от английски на „С мисъл за края” е на Надя Златкова, а корицата е на Фиделия Косева.

Откъс от „С мисъл за края”, Катрин Маникс

НЕОБЕЩАВАЩО НАЧАЛО

Кариерата в медицината неизбежно води до срещи със смъртта. Моето запознаване със смъртта започна с едно все още топло тяло и продължи с необходимостта да говоря за смъртта на пациенти с техните опечалени семейства. Това все още беше далече от разговорите за смъртта с хора, които умират, разговор, който по време на обучението ми не се насърчаваше от медицинската практика, но все пак беше някаква подготовка и ме научи да слушам. И слушайки, започнах да различавам модели, да забелязвам прилики, да оценявам възгледите на другите за живеенето и умирането. Открих, че си задавам въпроси, че съм омагьосана, и също така открих усещането за посока.

За първи път видях мъртвец, когато бях на осемнадесет. Беше първият ми семестър в медицинския университет. Беше мъж, умрял от сърдечен удар в линейката по пътя към болницата. Парамедиците бяха опитали безуспешно да му помогнат и дежурният лекар в спешното отделение, който ме обучаваше, беше извикан, за да установи смъртта в линейката, преди екипът да пренесе тялото в моргата на болницата. Беше мрачна декемврийска вечер, мокрият двор на болницата грееше в оранжево под светлината на уличните лампи и в сравнение с тях вътре в линейката беше стряскащо ярко осветено. Мъртвият беше мъж на четиридесет и нещо, широкоплещест и с високо чело, очите му бяха затворени, но веждите му бяха повдигнати, създавайки усещане за учудване. Докторът светна в очите му, преслуша гърдите му за пулс или звук от дишане, разгледа електрокардиограмата от последните мигове, когато сърцето му е биело, и след това кимна на екипа. Те отбелязаха часа на този преглед като час на установяването на смъртта.

Всички слязоха. Аз също тръгнах да излизам. Мъжът лежеше по гръб с разкопчана риза, на гърдите му се виждаха подложките за кардиограмата, в дясната му ръка беше включена система. Изглеждаше така, сякаш спи. Може всеки момент просто да се събуди, нали? Може би трябва да изкрещим в ухото му, може би трябва само да го разтърсим силно, не може да не се събуди.

– Хайде! – извика ми докторът. – Имаме да вършим достатъчно за живите. Остави го на екипа.

Поколебах се. Може би е направил грешка. Ако стоя тук достатъчно дълго, ще видя как човекът си поема въздух. Не изглежда умрял. Не може да е умрял.

Тогава докторът забеляза колебанието ми. Качи се обратно в линейката.

– За първи път ти е, а? Добре, вземи слушалката си. Сложи я на сърцето му. – Започнах да ровя в джоба на бялата си престилка (да, носехме такива по онова време) и извадих новия, лъскав инструмент, който щях да използвам в бъдещата си професия, тръбичките му бяха заплетени в накрайниците за ушите. Сложих слушалката на гърдите на мъжа – там, където трябваше да бие сърцето. Чувах далечния глас на един от членовете на екипа, който казваше на някого, че иска захар в кафето си. Нямаше сърдечна дейност. Обучаващият ме лекар взе края на стетоскопа ми и го завъртя така, че да улавя звуци от пациента, не от околния свят, и отново го сложи върху сърцето. Сега настъпи абсолютна тишина. Никога не бях чувала толкова плътна тишина, нито бях слушала така съсредоточено. И сега забелязах, че човекът изглежда малко блед. Устните му бяха тъмноморави и езикът му се виждаше и също беше тъмен. Да, мъртъв е. Съвсем отскоро. Все още се чуди как да е мъртъв. „Благодаря ти“, казах аз на бледия мъж. Излязохме от линейката и минахме през оранжевия дъжд обратно към спешното отделение.

– Ще свикнеш – каза добросърдечно докторът, след това взе нов картон и продължи вечерната си смяна. Бях озадачена от абсолютната простота, от липсата на някаква обредност. Следващият ни пациент беше момиченце със запушен с бонбон нос.

Докато бях студентка, имаше и други смъртни случаи, не така живо запомнени, но в първия месец след като се дипломирах, спечелих рекорда на болницата по броя на издадени смъртни актове. Това беше просто защото работех в отделение, в което имаше много хора с неизлечими болести, а не поради някаква лична отговорност за смъртта им, моля да ме разберете правилно. Скоро започнах да си говоря на малко име с консултанта на опечалените, една мила жена, която донасяше книгата с актовете, за да бъдат разписани от доктора, който беше установил смъртта на пациента. Точно както бях видяла в линейката пет години по-рано, аз установих смъртта на четиринадесет души в рамките на първите ми десет дни (или може би обратното) и консултантът на опечалените се пошегува, че може би трябва да получа награда.

Това, което тя не видя обаче, е огромната крива на познанието, която изкачвах. Всеки един от смъртните актове беше за човек и всеки един от тези хора имаше семейство, на което трябваше да се съобщи за смъртта и което искаше да знае причината любимият им човек да си отиде. През първия месец на клиничната си практика имах двадесет разговора с опечалени семейства. Седях с хората, докато те плачеха или се взираха безизразно в бъдеще, което почти не можеха да си представят. Пиех чаши чай, направен по нареждане на старшата сестра от една от опитните санитарки и донесен на табла („С истинска покривка, ако обичаш!“ „Да, сестра.“) в кабинета на старшата сестра, в който лекарите влизаха само с личното ѝ разрешение. Разговорите с опечалените бяха изключение – предполагаше се, че за тях има разрешение и без да се иска специално.

Понякога бях втора цигулка и слушах, докато по-опитен лекар говореше със семействата за болестта, смъртта, защо лекарствата не са подействали или защо инфекция е отнесла човека точно когато левкемията му е започнала да се повлиява от лекарствата. Членовете на семейството клатеха мрачно глави, отпиваха от чая, ронеха сълзи. Понякога бях единственият лекар на разположение, когато другите преглеждаха външни пациенти или беше след работно време, а понякога сама правех чай, откривах успокоение в познатата процедура, забелязвах детайлите на чашите и чинийките с цветя и позлатени ръбове, които старшата сестра предоставяше за тези най-специални посетители, а след това си поемах дълбоко въздух и влизах в стаята, за да съобщя най-лошата възможна новина.

За своя изненада открих, че тези разговори, колкото и странно да е, ми вдъхваха надежда. Семействата рядко бяха напълно неподготвени – това беше отделение за хора с животозастрашаващи болести. По време на тези разговори научавах толкова много неща за мъртвите, които ми се искаше да съм знаела, когато бяха живи. Семействата разказваха истории за уменията и талантите им, за добротата и интересите им, за техните странности и особености. Разговорите почти винаги бяха в сегашно време, имах усещането, че обичаният от тях човек все още е тук по някакъв начин, може би докато тялото все още е на същото легло или за него се грижат някъде другаде в болницата. Но след това те се спира¬ха, поправяха глаголното време и започваха да репетират бъдещото си поведение в огромната загуба, която постепенно и страшно напомняше за себе си.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Видимо угрижена, Деси Банова обядва със своя близка приятелка, видяха зорките папараци на "България Днес". За неангажиращата среща бившата синоптичка залага на дантелена черна рокля, която синхронизира идеално с дългите й руси коси. Впечатление прави червеният конец против уроки, който Деси е вързала на лявата си ръка.

Актьорът Тончо Токмакчиев е баш дядо, видяха топпапараците на "България Днес". Дъщерята на комика Таня, която живее със семейството си в Испания, се е прибрала за малко в България. По този повод щастливият кукувец гордо разходи 11-месечния си внук в столицата. Компания му правеха жена му и дъщеря му,

Проблеми с киберсигурността и хакерските атаки изпитва Светия Синод, установи проверка на "България Днес". В момента един от официалните сайтове на митрополитите рекламира епилация на краката на китайски език, а друг предлага почивка в Румъния на английски. От своя страна ръководството на Софийската епархия предупреди за измами свързани с