Морето е супер, но брегът е кофти - главно камъни без грам пясък
Не бях обръщал внимание, затова тази година с учудване разбрах, че Словения - вероятно най-подредената от бившите югославски републики, си има и море.
Дотогава свързвах двумилионната предалпийска държава главно със зимните спортове. В ски курорта Кранска Гора изгря една от най-големите звезди от началото на 80-те години и близък приятел на Петър Попангелов - Боян Крижай. В Поклюка пък е един от световните центрове по биатлон, където всяка година има етап от световната купа. През последните 25 години вниманието ми привлече и футболът им - първо
“Олимпия”
(Любляна) два пъти
изхвърли “Левски”
от европейските турнири, “Марибор” игра в групите на Шампионската лига, през 2000 г. националният им отбор сензационно се класира за европейското, а десет години по-късно - и за световното.
До великото ми географско откритие, че Словения си има своя Ривиера, стигнах в Рим. На тамошния турнир по тенис от категорията “Мастърс” се запознахме с Петер - едър като канара сърбин, роден в Косово, но живеещ в град за който, за който никога не бях чувал.
Именно от Петер чухме такива възторжени описания на словенското крайбрежие, че решихме да откраднем няколко дни в края на юли, за да го посетим. През лятото в Словения общо взето има пет неща за разглеждане, а ние покрихме четири от тях. Не ни стигна времето само за пещерата Постойна, но освен крайбрежието, което се простира на “цели” шестдесетина километра, разгледахме столицата Любляна и езерото Блед, за които ще разкажа друг път.
Порторож е нещо като българския Слънчев бряг, а Пиран - като Несебър, макар че и двете градчета като че ли повече се приближават до подобните на тях по Италианската Ривиера или Адриатическото крайбрежие на Апенините. Най-много го сравняват с Портофино, даже и имената са подобни. Само че Порторож значи “пристанището на розата”, въпреки че кой знае колко рози не се виждаха. Може пък да не им е бил сезонът.
Всъщност Порторож става курорт благодарение на съседния много по-древен град Пиран, а първите хотели са построени в края на ХIХ век. В началото на ХХ в. вдигат
“Палас”, който и
до днес е гордост
и визитна картичка
на курорта. Сега е част от веригата “Кемпински”, цените са умопомрачителни, като за двата огромни апартамента на последния етаж стигат до 5000 евро на вечер. Те си имат и собствени асансьори, така че посетителите остават незабелязани. Местните шушукат, че най-често били наемани от руски милионери и словенски политици, които искали да отморят инкогнито.
В разгара на сезона цените и на другите хотели направо хапят. Стая в тризвездния “Парквил” ни беше предложена за 120 евро на вечер като суперизгодна оферта. Прозорецът гледаше към неокосена поляна, а за хладилник трябваше да се доплаща по 5 евро на ден.
За сметка всички стаи в петзвездния “Бернардин” гледат към морето. Той е построен на 40-метрова скала, като обратно на логиката рецепцията и лобито са на последния етаж - 11-ия, а стаите се спускат надолу към плажа. Към условията в него едва ли има особени забележки, но и цените са достойни.
Освен като дължина словенската брегова ивица е ощетена и откъм природа - само камънак. Пясъчен плаж е само градският в центъра на Порторож, като очевидно е докаран и насипан допълнително. Между другото, входът там е безплатен, но комплектът чадър и шезлонг струва 5 евро. Затова плажуващите предпочитат да се разхвърлят по близките полянки или направо на бетонните пътеки, изградени по цялото протежение на брега.
По-скъпарските хотели са си оградили собствени плажчета, като основното предимство там е, че опънато въже навътре в морето спира водораслите. А те са
много неприятни -
като твърди
хлъзгави клечки,
които могат да вгорчат всеки опит за влизане.
Дъното е каменисто и не се препоръчва за боси крака. Затова повечето летовници са или със специалните обувки, които защитават стъпалата, или пък влизат във водата от специални стълбички, които са върху многобройните бетонни площадки на брега.
Дори на хотелските плажове си има разделение - гостите могат да ползват безплатно само едната част, която бързо се пълни. Другата е достъпна само срещу 15 евро на човек, което я обрича да остане доста празна.
Покрай морето, покрай морето - и Порторож плавно преминава в Пиран. И ако първото е словенският Слънчев бряг, то второто е местният Несебър. Само че по-поддъръжан, нищо че местните като споменатият Петер непрекъснато роптаят, че общината не си мърда пръста и мястото запада с всяка следваща година.
Всъщност Пиран си е като чисто италианско градче,
миниатюрно -
около 4000 жители,
но толкова пълно с туристи, че влизането с коли е разрешено само на местните. За туристите има изградени два големи паркинга, но те определено са недостатъчни.
Гостите на града не протестират, че зорлем са превърнати в пешеходци - градът е изключително приятен за разходка, а и има какво да се види. Той не е бил част, но е тясно свързан с Венецианската република през Средновековието. Причина за това са солниците, които се намират около града. Солта е причината за възхода и забогатяването на Пиран. Местните соли са обявени за защитена марка, продават се в лондонския магазин Harrods и се използват в ресторантите на Джейми Оливър.
Като стана въпрос за ресторанти - те в Пиран са много, но неизменно пълни. Има защо -
всичко е
много вкусно
Под всичко имам предвид наистина всичко - италианска кухня, морски специалитети, месни деликатеси, словенски гозби. Рибената чорба в ресторанта на нашия приятел Петер, кръстен “Трите вдовици”, беше разкошна, както и десертите. Единствените минимални забележки са ми към доматите, но пълно щастие няма.
Освен ресторантите в Пиран има още много за гледане. Всичко се върти около централния площад “Джузепе Тартини”, кръстен така на италианския композитор, който е роден в една от величествените сгради в източния му край през 1692 г. Разбира се, в средата на площада му е вдигнат и паметник, а от 2001 г. в града се провежда ежегоден музикален фестивал, кръстен на него.
Изключително красива е и камбанарията на църквата “Св. Георги”, която може да изкачите срещу 1 евро и дори да ударите камбаните. Съвсем наблизо са и старите крепостни стени, които датират от ХVII век.