Шкумбата: Липсват ми първите 7 години

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7678074 www.24chasa.bg
СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

Тимуровската му команда се разпада след 3 злощастни акции

“На мен ми липсват първите 7 години, защото бях будно бебе и се будех от най-малкия шум и фактически спомени от сънищата като малък нямам. До 7 годинки с мен се занимаваше баба ми. Баща ми и майка ми хвърчаха на училище (били са учители - бел. ред.). Спомням си ги като идващи, тръгващи си и поставящи някакви задачи. Баба ми беше такава, че беше строга, но справедлива. Бяха динамични години”, разказва най-известният български комик Димитър Туджаров-Шкумбата. Първите му съзнателни спомени са от времето, когато е бил на около 7 годинки, прекрачващ прага на началното училище в родния си град Петрич. Помни първия си учебен ден и съучениците от първи до осми клас. Малко след това, още като първокласник, се качва за първи път на сцена и така поставя началото на импровизаторската си кариера.

“Играех мързеливец. Цяла нощ майка ми ме караше да уча репликите да не се изложа на другия ден в читалище “Братя Миладинови” на празника. Излязох с една филия хляб - такава ми беше ролята. И

излизайки, забравих

първите думички и

започнах да

импровизирам и

да пея:

“Ям, ям, ям”,

и оттам нататък ми тръгна, хората се смееха и никой не знаеше, че съм си забравил репликата. Уж се убодох на една розичка, минах зад кулисите и учителката Анчева, дето ми беше класна, ме подсети, върнах се, изиграх си всичко и до ден днешен падне ли ми се, импровизирам”, казва Шкумбата.

“Оттогава явно съм станал мислещо дете. Оттам нататък си спомням почти всичко. А това, че ми липсват първите седем години, аз го доказвам при отношенията с хората с простотията си”, казва с типичното си чувство за хумор той. 

С импровизация се измъква и до днес от сценични гафове. Един от тях Шкумбата помни и до днес. Преди години пътува по концерти с “Тоника СВ” и всеки ден в различен град. “Пътуване и концерти не е шега. Беше 45-дневно турне. Почти към края му единия ден бяхме в Пловдив, а на следващия - в Плевен. Изскачам в Плевен и казвам: “Здравейте, скъпи приятели от Пловдив”. От публиката се провикват: “Ние сме от Плевен”, а аз казах: “Да, ама ние снощи бяхме в Пловдив и толкова много им хареса на хората, че някои от тях дойдоха и днес да ни гледат”, спомня си през смях той. Всъщност не минава негов спектакъл без голяма доза импровизации и смях.

“Снощи бях в Хасково (20 септември - б.а.), имах комедиен спектакъл, два пъти се обадиха от публиката и тръгна в друга посока, и се смяха всичките, защото на тях им е ясно, че това става в момента. Обичам да импровизирам на сцена, но не и в живота”, казва той. А съвсем скоро ще има повод да радва с хумора си пълната зала 1 на НДК, защото на 17 октомври ще представи спектакъла си “Смях, смях, смях, та чак до плач”. Заедно с него на сцената ще излязат Теодосий Спасов, “Трамвай номер 5”, трио “Тенорите”, трио “Сопрано”, Любо Нейков и “Комиците”, Камен Воденичаров, Тончо Токмакчиев, Антон Радичев, Любо Киров, Орлин Павлов, Дичо, Устата, гръцкият певец Андреас и неговият оркестър, поп джаз певицата Гергана Русева, Росица Ганева, рапърът Хон Конг, бардът с китара Ники Атанасов, ансамбъл “Чинари” и др.

Във вените на Димитър Туджаров-Шкумбата тече кръв, наситена с много таланти. “На майка ми баща ѝ - дядо Борис, беше учител, пишеше стихове, другият дядо свиреше на цигулка и мандолина. Натрупало се е и при мен е избило в отрицателна посока да се занимавам на шейсет и повече години с глупости. Да разказвам смешки, както казват децата. Това е съдбата, мойта е такава, да разсмивам”, казва скромно той. През годините свири на акордеон, играе във филми, води телевизионни предавания. 

В ученическите си години пък Туджаров бил тимуровец, но само за кратко.

“Тогава ни учеха, че има тимуровски команди, което означава, че тимуровците - все ученици, помагат на възрастните хора. И ние организирахме такава тимуровска команда и проведохме три акции, след което тя се разпадна. Първо решихме да боядисаме дърветата - тайно да ги варосваме. Обаче като малки деца махнахме кората на дървото, докъдето е височината, защото видяхме, че с кората трудно се варосва. И те изсъхнаха, а това беше лошо. След това изсипаха въглища на един съсед. И

тайно през нощта ги

пренесохме с кофи в

мазето на

г-н Хлебаров

На следващата сутрин имаше скандал между него и Антипешеви отсреща, които го обвиниха, че им е откраднал кюмюра. Веднага ние се появихме като виновници и оттам го пренесохме у Антипешеви. В третата си акция решихме да направим библиотека. В един от дворовете имаше една стара кочина, без да има прасета в нея. Там щеше да е библиотеката, където да се събираме като тимуровци. Донесохме книги, поставихме рафтове, доградихме с камъни и тя се срути върху главите ни. И това приключи. Така си спомням нашето детство, което има коренна разлика от днешното”, спомня си през смях Шкумбата.

Наскоро се шашнал на едно летище, като видял

бебе в количка

на около 6 месеца

с джиесем,

с който си кликало и гледало картинки. “Ние играехме на индианци, гонехме котки с лъкове (не е правилно, но сме го правили). В моя роден град Петрич живеех близо до пазара и се нареждахме една група момчетии да проверяваме дините. Единият чукаше с пръст, сякаш я купува, и дебнеше продавача да погледне встрани. Тогава я бутваше назад, търкаляхме я до последния, а той я грабваше и след това хапвахме нещо. Други времена бяха, за които не съжалявам, но няма да се върнат”, казва с носталгия той. 

Има обаче спомени от детството, които иска да изтрие от паметта си.

“Били сме може би 5-6-годишни. До града имаше водоем, в който лятно време се къпеха децата, а беше забранено. И едно дете, тръгвайки към водата през една шахта надолу, за да се полива, се удави. Бързо се разпространи, че дете на име Митко се е удавило. Аз се казвам Димитър, баща ми тръгнал пеша, няма да го забравя, когато ме намери, ме прибра пеша до вкъщи, без да говори, и косите му побеляха”, спомня си с тъга Шкумбата. В юношеските си години също изживява тежък и травмиращ момент, в който пред очите му загива негов съученик.

“Намерихме някакъв снаряд горе в гората и решихме да го възпламеним с дърва и огън, с камъни. Той не гръмна, един от съучениците се доближи да го удари, тогава гръмна и го разкъса, без да имаме ние вина. Но имаме косвена вина”, признава той.

И макар сега у всички да остава усещането, че Туджаров е бил палаво и непослушно дете, това далеч не е така. Тъй като родителите му били учители, изискванията към него били изключително високи както по отношение на успеха, така и на дисциплината. Очакванията към него също били много по-големи.

“Аз ги оправдавах. Завърших с пълно отличие, носех знамето на гимназията (гимназия “Пейо Яворов” в град Петрич - бел. ред.). Не бях несериозен. После се записах в МЕИ, сегашния Технически университет. Някои казват: “Ти си си взел изпитите с вицове”. Да, да, ама не, както вика Бочаров. След това

втората магистратура

си я завърших на

стари години в

Софийския

университет,

като създадоха “Реторика” във философския факултет. Не съм пропуснал нито една лекция, нито едно упражнение”, заявява Шкумбата и уточнява, че макар да се занимава с това да кара хората да се усмихват, не е несериозен. “Защото усмивката е нещо сериозно. Да накараш човек да се усмихне, е сериозно”, казва още той.

Но пък признава, че се освобождава от всичките си проблеми с вицове и смешки. Дори има номер, който вече подарява на всички катаджии, които го спират. “Има две изречения, които те спасяват или ги озадачават. Например, като се обърнат към мен с: “Добър ден! Имали ли сте вземане-даване скоро с КАТ?”, аз им казвам: “Вземане - никога! Дайте нещо да пробваме”. Обръщам го на смях. Невинаги помага, защото веднъж ме глобиха два пъти за това, че се шегувах”, разказва Шкумбата.