Радичков дебютира с разказ за Червенков и ни вкара в свирепо настроение

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7729384 www.24chasa.bg

Писателят в него се ражда в Родопите

На 24 октомври Йордан Радичков щеше да окръгли 90 лазарника, както би казал неговият прословут герой Лазар от “Лазарица”.

Радичков е роден в малкото берковско село Калиманица и днес е известен като магьосника на словото от Северозапада.

Може би малцина знаят, че всъщност писателят у него се ражда в Родопите - от тази територия на България са първите истории, които журналистът Радичков предлага на литературните вестници и списания в началото на 50-те години на миналия век.

През 1953 г. Йордан Радичков и Дамян Обрешков са изпратени в командировка в Родопите. Две седмици кръстосват Мадан, Рудозем, Златоград и околните селища. Виждат един друг, непознат свят - света на българомохамеданите. Хора работливи, но първични и безпросветни, повечето и никога не напускали селата си и не видели нищо от широкия свят.

И изведнъж светът идва при тях - руски геолози, камиони и автобуси, в мините влиза модерна за времето си техника, строят се фабрики, в къщите им светват електрически лампи. От примитивния си живот

помаците изведнъж

Писателят с майка си Младена, от която наследява сладкодумството
Писателят с майка си Младена, от която наследява сладкодумството

скачат

Емилиян Станев (вляво) признава таланта на Радичков.
Емилиян Станев (вляво) признава таланта на Радичков.

в цивилизацията

Портрет на писателя, нарисуван от Светлин Русев
Портрет на писателя, нарисуван от Светлин Русев

Двамата млади журналисти съотворяват общ пътепис, който е публикуван в 4-5 броя на в. “Народна младеж”. Радичков пише бързо на машина, сякаш излива текста на един дъх и почти не променя нищо след това.

Така видя верблюда художничката Текла Алексиева..
Така видя верблюда художничката Текла Алексиева..

Отделно от репортажите в бележника на младия журналист се появяват и първите истории и образи, за които репортажите са някак си тесни.

Паметникът на писателя в Монтана е дело на Георги Чапкънов-Чапа.
Паметникът на писателя в Монтана е дело на Георги Чапкънов-Чапа.

И Радичков, който след време ще стане разказвачът от “този пусти Северозапад”, чиито главни герои са торлаците от триъгълника между митичното село Черказки, пещерата Магура и река Дунав, прави своя белетристичен дебют с разкази от живота на българомохамеданите в Родопския край.

Журналистическите маршрути в този див и забравен от Бога и от властта район събуждат писателския талант в 24-годишния младеж.

И макар че още десетина години ще пише репортажи и очерци, писателският жезъл от раницата му в тази командировка е изваден със замах.

След години Радичков ще признае, че журналистиката му е помогнала много да стане писател. “Тя обаче помага до определено време - казва писателят. - Помага много, защото те хвърля на най-невероятни места. Аз преди да стана журналист,

не бях виждал

морето, не знаех

какво е море

Не бях влизал в мина. Познавах сечищата, защото съм бил в планината за дърва. Журналистиката те среща с много хора, с всякакви хора. Много жизнени впечатления натрупва човек.”

Кой е първият разказ на Йордан Радичков?

Подобен въпрос задава на писателя проф. Мария Младенова, дългогодишен задълбочен изследовател на творчеството му. Последва следният диалог между двамата:

- Казва се “Слънце в чинийка”, отговори Радичков.

- А според мен вашият първи разказ е “Той идва, Имигю, чуваш ли?”

По лицето му премина смущение.

- Да, това е моят първи разказ - тихо каза той и замълча. Явно имаше причина, поради която споменът за този разказ го накара да се замисли или с мисълта се върна в Рудозем през далечната 1953 г., когато го беше написал като едва навлизащ в занаята журналист. Деликатно замълчах.”

“Той идва, Имигю, чуваш ли?” е публикуван на трета страница в брой 30 на “Литературен фронт” от 23 юли 1953 г. Да пробиеш с първи разказ в органа на СБП в онова време, е само по себе си висока оценка за младия журналист. А може би не само качеството на текста, но и други фактори са повлияли редакторът на броя да подпише разказа за печат.

Мисля, че е ясно защо е било онова смущение на Радичков в разговора му с проф. Мария Младенова. Явно то е заради присъствието на Вълко Червенков като герой в разказа му. Заради “придворния” елемент в прощъпалника на бъдещия писател.

Разказът излиза само четири месеца след смъртта на Сталин, но България все така се управлява от неговия “верен ученик и последовател” Червенков. Писатели и поети пишат оди и възторжени стихове за него и комунистическата партия. Никой от творците не смее да излезе извън схемата на социалистически реализъм: конфликтът в творбите им трябва да бъде между добрия и още по-добрия герой.

Йордан Радичков никога не е бил бунтар. Няма как и тогава 24-годишното селянче от Калиманица, с провинциалния комплекс в душата и поведението си, да разруши схемата.

Всъщност той ще направи това, но след години със сборника си “Свирепо настроение”. Ще излезе от литературната традиция и ще създаде свой самобитен стил и образност. По онова време просто пише като всички и млади, и утвърдени писатели. А и как си представяте критичен срещу властта разказ да бъде публикуван?!

Дядо Иляз и баба Имигю, героите в разказа, останаха в Родопите, Червенков бе осъден от съда на Историята, а

Радичков влезе

в класиката на

българската

литература

Втория си разказ от родопския си цикъл - “Слънце в чинийка”, писателят слага в първата си книга - “Сърцето бие за хората”.

Надежда Станева, съпругата на Емилиян Станев, е в кабинета му, когато Радичков идва за да разбере каква е съдбата на разказа му “Големият акумулатор”, донесен по-рано във в. “Литературен фронт”.

“Плахо, със стеснение влезе млад човек, слабичък, малко свит, - пише в книгата си “Дневник с продължение” Станева, - и след като поздрави и каза кой е, седна на края на стола и замълча като пред изпитна комисия. Емилиян извади от папката разказа заби глава в него, прегледа още веднъж бележките си върху текста и строго запита:

- Вие какво работите?

- Работя в редакцията на “Вечерни новини” - отговори тихичко младежът, толкова тихо, че аз, седнала малко встрани, едва го чух.

- Разказът ви е хубав и интересен - каза Емилиян, но защо сте го написали толкова лошо? Работите в редакция, а не умеете да пишете. Ето тук например и тук, и тук - започна да му чете пасажите, които не одобряваше. Младият човек се зачерви и запремига. Почувствах се неудобно и съжалих, че се случих там.

Но Емилиян не се церемонеше - дълго и подробно му обясняваше кое в разказа е нужно и кое излишно. Радичков само мълчеше и внимателно слушаше, без да мръдне от края на стола. След това благодари тихо, стана и преди да излезе, помоли да му се даде ръкописът с поправките. До вратата стигна заднешком.”

Прескачаме няколко години и книги на Радичков, за да попаднем направо в “свирепото настроение” - една от най-впечатляващите метафори, измислени от този уникален и самобитен писател.

Към края на 1964 г. в издателство “Български писател” постъпва неголям ръкопис

с впечатляващото

заглавие “Свирепо

настроение”

Директор на издателството е Петър Пондев. В оглавявания ог Атанас Наковски отдел “Белетристика” редактори са Ивайло Петров, Спас Кралевски и току-що постъпилият Димитър Гулев.

Точно на Гулев дават първи да чете ръкописа, пълен с верблюди, дървоядци, скандинавци и лисица, която се преструва на умряла дори когато й одират кожата.

И някакъв чудак Гоца Герасков от с. Черказки, който пътува до Луната, където гази толкова прах, че се скъсва да киха, а после и до Париж, обаче точно когато прочутата столица има почивен ден.

Димитър Гулев прочита разказите и си казва: “Абе, това е Радичков, обаче какви са тия изблици у него, какво е това неочаквано виждане на света. Какво е носил Йордан у себе си...”

Двамата се срещат и Гулев му задава същите тези въпроси. “Това е моят свят - казва писателят, - този свят аз нося в себе си: Калиманица, Балкана, Петлова чука... Нося ги в сърцето и в душата си.”

Доверява му, че понеже бил много бедно момче, селото го пратило да учи в Черепишкия манастир. И оттогава носи в себе си и тая вяра, и това разочарование. В тази книга иска за първи път да бъде верен на себе си. За първи път! Вече има и време, и условия да се отдаде на настроенията си и на света, който е у него.

Димитър Гулев представя ръкописа в художествения съвет на “Български писател” и предупреждава, че е малко необичаен. Директорът Петър Пондев нарежда разказите да прочете и шефът на отдела Наковски. Той ги прочита и казва: “Стават, бе, стават! Малко са шантави, но ще излезе хубава книга!”

Ивайло Петров не чете ръкописа, но присъства на всички разговори за разказите и защитава Радичков като талантлив млад автор. Петър Пондев решава сам да се запознае с “шантавите разкази”. Интерес към Радичков проявява и Борис Делчев, който работи със Симеон Султанов в отдел “Критика” на издателството. Директорът Пондев вика автора на “Свирепо настроение” на среща.

Това е

прецедент!

Никога дотогава писател, чийто ръкопис почти е одобрен за печат, не е викан в издателството. На срещата в кабинета на Петър Пондев на ул. “Шести септември” той седи зад бюрото си, на канапето е Борис Делчев, до него Йордан Радичков, на стола до тях - Гулев, и отсреща - Наковски.

Пондев започва първи. “Абе, ръкописът е добър, хубави неща има в разказите, ама много фантазии, много въображение. Не се връзва някак с нашата социалистическа реалност”.

Борис Делчев го прекъсва няколко пъти, за да каже, че ръкописът е хубав и е напълно във вижданията на издателството. Наковски също удря едно рамо, а редакторът Гулев си мълчи от тактически съображения - директорът да не си помисли, че защитава автора като негов приятел.

Пондев обаче си позволява и няколко остри забележки по авторските инвенции. И тук неочаквано за всички кроткият Йордан Радичков реагира също остро, което е необичайно за него. Писателят казва:

“Това е право на автора, другарю Пондев. Аз така виждам тая действителност и тя ражда у мен такива инвенции...”

“Добре, добре, ще я пуснем” - омеква Петър Пондев. - Митко Гулев е подписал ръкописа. Наковски, ти подписал ли си го?” “Аз имам вяра на моите колеги”, отговаря шефът на отдела.

Тогава и Пондев удря парафа си. После Йордан Радичков отива в стаята на редакторите, където Ивайло Петров и Спас Кралевски му честитят за новата книга. Пускат разказите за печат, без да пипнат и една дума в текста, освен тук-таме някоя запетайка.

На тиражната комисия представители на книгоразпространението искат тираж от 5000 бройки. Наковски скача - как може толкова малко?! И след пазарлъци го увеличават на 7000 броя, което е хубав за времето си тираж.

Първият разказ в сборника се казва “Верблюд”. На руски думата означава камила, но

при Радичков

верблюдът заживява

свой живот

От думата започва да лъха митичност и загадъчност. Самият писател не обяснява като какво точно е вербюлюдът. “Верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор или пък човек, както и гущер. Може да има копито, но може и да няма, а само глава като кука и две уши, за да може да чува всичко”, пише авторът. Като не го конкретизира, той сякаш дава възможност на читателя сам да си изгради образа на странното същество.

След години писателят ще признае, че не е измислил умишлено думата. “Верблюд се е закачило някъде, това е руска дума за камила. Но има и по-стара - дромадер, също камила. Нещо ми хареса в нея. Когато излезе разказчето ми, се обади един човек и казва: “Да знаете, аз търсих тази дума и я намерих в една немска енциклопедия. Тя е тревисто растение, приличащо на троскота - верблюд.”

В едно интервю Радичков дава по-обширно обяснение на думата според смисловите задачи, с които я е натоварил: “Това е идеята за злото, което дебне у всеки. Което разрушава всичко по пътя си.

Един ден у дома на писателя идват студенти от Художествената академия и го молят да им обясни какво е верблюдът, поставили им задача да го нарисуват. Вместо да обяснява какво е, Радичков им разказва една китайска поговорка, според която най-лесно се рисува змей и най-трудно - петел.

“Защото всеки е виждал петел и който види нарисуван петел, ще каже - е, тоя петел не е много хубав. Но никой не е виждал змей и който го види нарисуван, казва - това е чудесен змей!”

Само художниците Иван Кирков и Текла Алексиева се престрашават да на рисуват верблюда.

Който, за съжаление, продължава да щъка волно и свободно по българските земи...

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Символът на културното министерство през 2013 г. - ексминистър Владо Пенев и секссимволът на родния театър Захари Бахаров са неразделни. Двамата въпреки разликата в годините са близки приятели и отново бяха засечени рамо до рамо до Народния театър от топпапараците на "България Днес". Веселата компания дори се запъти на обяд след репетиции

"Това са пълни глупости. Убедени сме, че смъртта му е инсценирана, за да се измъкне с парите ни", нервно коментираха на 25 юни 2007 г. пред медиите известни родни бизнесмени. Повод за изявленията им е новината за смъртта на подвизаващия се с две самоличности като Емил Коен и Емил Бояджиев скандален бизнесмен и шеф на баскетболния ЦСКА

Големият кораб с много товар. Така коментираха столичани, извръщайки се вчера след естрадната легенда Силвия Кацарова на улицата. Топпапараците на "България Днес" изловиха изпълнителката на "Големият кораб", натоварена като танкер с покупки в няколко торби през рамо. Легендата дори успяваше и да урежда делови ангажименти по телефона