Чернобил е призрак, който не си тръгва от теб

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/7729509 www.24chasa.bg
Припят всява ужас 33 години по-късно. СНИМКИ: АВТОРЪТ

Железните правила на радиацията: крачиш бързо, не се застояваш на едно място и не докосваш нищо

Толкова е тихо, че чувам учестеното си дишане. Тягостната обстановка се разсича единствено от пищенето на дозиметрите, които допълнително те влудяват. Няма жив човек, а единствените “лица” наоколо са изоставените сгради, чиито прозорци като очи следят всяко това движение...

Намирам се в призрачния Припят.

Най-зловещото място

на планетата

Бил съм точно на 16 дни, когото ядрената централа в Чернобил избухва и причинява най-тежката авария в историята на човечеството. Нямам спомени от тези моменти. Както и не помня кога за първи път поисках да отида там и да видя всичко с очите си. Но го усещам, сякаш съм го искал цял живот.

И когато видях, че вече се организират официални екскурзии из 30-километровата охранявана зона, сърцето ми проговори, че това е пътуването на живота ми. Няколко бързи разговора с агенцията за екстремното пътуване, покупка на билет за Киев и само с раница на гърба тръгнах към непознатото. Мислех си, че ще видя нещо, което дори съзнанието ми не може да си представи. Истината е, че нямах ни най-малка представа какво ще преживея за 8 часа... 

В 7,30 ч сутринта отидох в агенцията в Киев, за да потвърдя данните на паспорта си. Това е един от най-важните моменти от пътуването, тъй като Чернобил се охранява от военните и те искат пълна информация за посетителите. В сградата животът е спрял някъде в 70-те години на миналия век, всичко е старо и прашно. Но чувството за хумор е живо - навсякъде има гротескни манекени с предпазни костюми и противогази. Дори и мрежата на безжичния интернет е с тематично име - chernobyl86.

Качвам се в микробуса, който ще ни отведе от Киев до Чернобил - пътуването е около час и половина и минава в мълчание. Около мен има хора от цял свят - индийци, украинци, австралиец и британец. Изглежда, сякаш всеки води вътрешни борби преди приключението. Не усещам страх, само любопитство.

Постепенно пейзажът се променя - автомобилите на пътя намаляват, хора не се срещат. Ясно е - достигнахме първия граничен пункт - “Дитятки”. Оттук

започва секретната

30-километрова зона

Военните обикалят с автомати в ръце, но са дружелюбно настроени. Свикнали са с тълпите от хора, както и бездомните кучета не се впечатляват от туристите. След излизането на филма “Чернобил” на HBO резервациите за пътуванията стигат до небесата. Не вярвам в късмета, вярвам на себе си - затова и в този момент си припомням, че организирах пътуването си месец преди излъчването на сериала. И си уредих пропуск, защото в момента е много по-трудно. 

След около половин час чакане ни допускат. Пулсът леко се покачва, макар още нищо да не съм видял. Но скоро това се променя - спираме в град Чернобил. Тук местните хора се определят като щастливци. Намират се само на 14 км от избухналия реактор, но радиацията е минимална. Причината - градът е разположен на юг от централата, а по време на аварията вятърът духа на север. Затова и Беларус е най-пострадалата държава, а Швеция е първата страна, която съобщава на света, че има проблем.

Чернобил е зловещо пуст. Додето взорът стига, няма признак на живот. Епизодично сенки пресичат пътя, но окото трудно открива човешко присъствие. Оглеждам се наоколо и мозъкът ми се опитва да възприеме атмосферата. Представете си, че сте в гора, но в средата ѝ има асфалтиран път, а зад дънерите се подават жилищни блокове и кафенета.

Влизаме в двора на

единствената църква

в региона - тук

радиацията е нулева

Монасите отдават това на божествена намеса, учените са категорични, че вятърът е помогнал. Може би истината е по средата, но в това място има нещо въздействащо. Оставаме 3 минути и продължаваме. 

Да си турист в Чернобил, означава да обичаш да ходиш и да имаш удобни обувки. Постоянно си в движение, а край сгради и обекти престоят е от две до пет минути. Колкото е по-опасно, толкова по-малко стоиш. Чаровната ни водачка многократно ни предупреждава, че нищо не трябва да докосваме. Късите гащи и тениски са забранени, защото всеки допир до растение или животно може да има тежки последствия. Не се отклоняваш и от очертаните маршрути. Впоследствие разбрах, че това е най-важната препоръка.

Посещението на Чернобил е доброволен акт. Никой не те кара да ходиш там, но те предупреждават, че може да е опасно. Деца и бременни не се допускат. Ако си неблагоразумен и направиш нещо непозволено, истинският съдник няма да са военните, а радиацията. А тя няма мирис, не се вижда и инкогнито подло те атакува, ако решиш, че си по-силен от нея... 

Шофьорът настъпва педала на газта, въпреки че улиците са с огромни дупки, а от време на време зайци минават пред нас с бързи скокове. В 30-километровата зона около Чернобил могат да се срещнат още вълци, лисици и мечки. Безчет е броят на бездомните кучета, които обикалят изоставените населени места в търсене на храна. Въпреки пустошта те не се плашат от хората и често обикалят около туристите, за да изпросят нещо за хапване.

Безспорно най-любопитен е случаят с конете на Пржевалски. През 90-те години от резервата “Аскания-Нова” в южната част на Украйна са докарани 28 коня от елитната порода и са оставени да живеят напълно самостоятелно в дивата природа. През 2019 г. техният брой вече е 380, а при изследвания преди няколко месеца става ясно, че

нямат никакви генни

увреждания и дават

здрави поколения

Достигаме втория и последен граничен пункт. След него е най-интересната част от пътуването. Адреналинът се покачва, защото в далечината се вижда избухналият IV реактор. Но водачката ни решава преди това да спрем на други две места. Тайна съветска военна база е зрелище за любопитния ум. Вчера гледах на картичка величествената радиолокационна станция “Дъга”, а днес съм пред нея. 

Чувствам се като малка точка пред съоръжението, което е високо 150 метра и се разпростира на 800 м дължина. Москва гради гигантската антена, за да лови вражески ракети, ако бъдат изстреляни от Западна Европа. Това са годините на студената война и подобни бази не са изненада. Но е изненада прикритието, което е използвано. Обикновените граждани знаят, че тук е имало детски център. Тръгваме по малките пътечки и маскировката се потвърждава - рухнали училища, ръждясали катерушки и детски рисунки оцветяват това сиво място.

“Не пипайте нищо”, напомня водачката. “И не яжте гъбите”, пак чувам гласа ѝ в началото на колоната. Умишлено стоя накрая, защото искам да остана сам на това самотно място. И се чудя кой нормален човек ще посегне да откъсне и изяде гъба. Радиацията живее по земната повърхност, а не във въздуха.

Затова и вътре в сградите е с по-ниски нива. Влизането в тях е относително безопасно, но рискът е друг - във всеки един момент могат да рухнат. Сам преценяваш дали ти стиска. Казвам си, че такива неща се случват веднъж в живота. И влизам.

Чиновете са с изоставените на тях раници, а тетрадките са отворени с химикал до тях. Когато започва евакуацията на местното население (заради престъпното мълчание на съветската власт това се случва едва на четвъртия ден след аварията), хората носят единствено дрехите на гърба си. Нищо не се взема, защото е потенциален преносител на радиация.

Животът спира на

секундата - детето

оставя отхапания

сандвич,

майката зарязва чантата с покупки, бащата подпира чука на работното си място и тръгва веднага. За четири часа цялото население напуска района и никога повече не се връща. Малцина се осмеляват година по-късно да дойдат до родните си къщи, но военните ги прогонват. В момента има странници, които не се плашат от радиацията и живеят в охраняваната зона. Не говорят с никого, не обичат да разказват истории, но лекари ги посещават. И са в много добро здраве. 

Рекордно бърз тур правим и на изоставеното село Копачи. Тук “атракцията” е детската градина. За пръв път усещам буца в гърлото си. Стягат ме гърдите и дори спирам да мигам. Споменът ще ме преследва доживот - куклите ме гледат зловещо от изтърбушени легла, по земята се търкалят цветни моливи, а паркетът ужасяващо скърца. Преди 33 години тази сграда е била огласявана от детски смях, а сега е страховитото лице на смъртта.

Мислите ми са прекъснати от дозиметрите. Нещо се случва. Звукът им е пронизителен като детски плач в онези априлски дни през 1986 г. Водачката ни показва стойностите на радиацията - 40 микросиверта на час. Или

333 пъти над

стойността в центъра

на София,

Пловдив, Русе или който град в България си изберете. Само на половин метър от пътеката пищенето става по-силно, а числото на екрана се увеличава. “Виждате ли защо е толкова важно да не се отклонявате встрани?! Има т.нар. горещи точки и не всичките са обозначени с табели. Една крачка извън пътеката и може да стане страшно”, ни казва с благ, но настоятелен тон водачката. Не съм сигурен, но май и в този момент спрях да мигам...Ето го! Грижливо опакован, застинал на хоризонта и... плашещ, макар и толкова години по-късно. IV реактор. Там в нощта на 26 април 1986 г. се провежда учение на персонала за спиране на реактора при затруднени условия, както и тестване на самозахранваща система. И точно в 1 часа, 23 минути и 49 секунди настъпва взрив, който променя човешката история. 1000-тонният капак полита във въздуха, а в атмосферата се разнасят радиоактивна пара, частици от горивото на реактора, графит, както и други компоненти от активната зона на реактора.

Доближаваме се само на 40 метра от реактора. Точно там до мемориалния паметник на загиналите пожарникари и ликвидатори по време и след аварията.

Оставаме само две

минути. Всеки

по-дълъг престой

може да застраши

здравето ни

В началото на лятото официално беше открит новият саркофаг, който покрива старата и ненадеждна бетонна обвивка. Експертите гарантират, че ще ни пази през следващите 100 години. 

Особено е чувството да си на метри от взрива. Увереността ти преминава в колебание дали наистина е безопасно. И тогава се появяват те - работниците, които се грижат за реактора. Усмихнати хора, които крачат бавно и не изглеждат притеснени. Това успокоява и групата ни. Чернобил е страшен, но не е опасен, ако следваш правилата. И това важи с най-голяма тежест за последната и най-вълнуваща спирка - Припят.

Изчел съм хиляди страници и съм изгледал стотици минути за това призрачно място. Но няма кадър или изречение, което да ти даде това, което виждат очите. Не говориш, не мислиш, просто се сливаш с природата, която е пълен господар. Дърветата растат в блоковете, клоните излизат през прозорците, детските площадки са скрити от храсти. Стъпваш по детски играчки и се насищаш от руини.

Изоставена кукла и руини в детската градина в Копачи.
Изоставена кукла и руини в детската градина в Копачи.

В Припят не спираш да се движиш, никъде не се застояваш дълго. Минаваме покрай болницата - мястото, където приемат първите облъчени пожарникари. Не се задържаме и половин минута, защото тук е по-опасно и от опакования реактор. В сградата все още са дрехите на най-тежко засегнатите от ядрения взрив. Забранено е влизането вътре, а и никой не проявява инициатива, защото подобен акт граничи със самоубийство.

Празните апартаменти някога са били пълни с човешки съдби.
Празните апартаменти някога са били пълни с човешки съдби.

Следващите моменти се зареждат като кинолента. Рушащото се кафене на брега на река Припят, театърът, фонтанът... Водачката ни показва на снимки как са изглеждали през 80-те години на миналия век и можеш да сравняваш. И да разсъждаваш как място с толкова много живот сега е пусто и призрачно. И няма пулс. Само сърцата на приключенците бият учестено, защото скръбта в Припят е безкрайна. Набързо преминаваме и през стадиона, който никога не посреща публика. Откриването му е насрочено за 1 май - четири дни след аварията. Целият град очаква отбора на легендарния “Динамо” (Киев) за мача на откриването срещу местния отбор. Но топка така и не се търкулва по терена, който сега е гъста гора.

Заради радиацията

растителността в

Припят расте 30 пъти

по-бързо

от обикновеното и затова навсякъде има масивни дървета.

Краят настъпва, преди да има начало, и в емблематичния увеселителен парк. С онова виенско колело, което е застинало във въздуха. И блъскащи се колички, които никога не тръгват. Ръждясалите атракциони не доживяват своя 1 май и се извисяват като паметници на застиналия детски смях в призрачния град. Няма дори полъх, който да раздвижи кабинките на колелото. Тук животът е спрял и това не е метафора.

Изпадаш в унес, но отново проклетите дозиметри те връщат към реалността. Радиацията е 80 микросиверта - 666 пъти над допустимите стойности. Припят не е гостоприемен - идваш за малко и бързо трябва да си тръгнеш. Осем часа обиколка в района са напълно достатъчни.

Но никога няма да го забравя, защото стои като татуиран на очите ми. От онзи момент, в който съм бил на 16 дни, до ден днешен. Чернобил е призрак, който никога не си тръгва от теб.

98 долара за пропуск

98 долара струва изваждането на пропуск за разходка из Чернобил.

Данните на паспорта се подават предварително, а на място само се потвърждават. Препоръчително е месеци преди пътуването да си запазите място, тъй като интересът е много голям. Няколко са лицензираните агенции, които организират подобно турове, така че имате избор. Но голяма разлика в цената няма.

Срещу заплащането ви е осигурен транспорт от Киев и обратно, водач с английски език, електронен билет и незабравимо преживяване. Ако искате да обядвате в столовата до четвърти реактор, трябва да платите 10 долара допълнително. Толкова струва и наемането на дозиметър. Сред другите платени услуги са специални предпазни костюми и обувки.

Скенери проверяват за радиация

Специални скенери проверяват дали тялото ви е поело радиация по време на 8-часовата обиколка. Ако не се отклонявате от маршрута и следвате инструкциите на водача, не би трябвало да имате усложнения.

Първата проверка е в столовата. Устройството изследва цялото ви тяло, но акцентира най-вече върху ръцете, краката и косата. Ако светне зелена лампа, може да продължите. Подобна е ситуацията и на двата гранични пункта. Ако светне зелената лампа, продължаваш към дома си. Ако се появи червен знак, трябва да преминеш през... душ. Очистващата процедура не отнема много време, но се заплаща допълнително за сметка на пътуващия. Предполага се, че той се е отклонил от разрешения маршрут и е приел радиация. И затова трябва да си плати за своеволието. Старателно се проверяват и превозните средства.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Българският футболист Андрей Гълъбинов се отдаде на пълен релакс в минерален басейн. Той посети термален извор в Алпите, а планинските върхове край него са силно заснежени. Нападателят наскоро се раздели с италианската си приятелка Наташа Чинели. Очевидно бившият национал не страда особено от този факт

Завидно тяло за своята 70-годишна възраст показа бившият мениджър на "Арсенал" Арсен Венгер. Той се появи по бански на плажа в катарския град Доха. Докато името му беше спрягано за треньорския пост в "Байерн" (Мюнхен), французинът се е отдал на живот в един от най-скъпите курорти в света. На плажа в Катар Венгер не остана незабелязан

Лео Меси ще остане още пет години в "Барселона". На това поне се надява президентът на каталунците Хосеп Мария Бартомеу. Засега 32-годишният Лео не бърза да подпише доживотен договор с "Барса", но няма нищо против да завърши кариерата си на "Камп Ноу". "Меси си е спечелил правото да реши кога ще спре с футбола - каза Бартомеу