Няма начин да не забележиш Динката

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/8059123 www.24chasa.bg

Част от първата биографична книга за Деян Донков - “Пламъци по сцената”

Част 1

Лидер по храброст

във въртопите

на Дунав

Привечер в “Телеграф капия” пристига Деян Донков. Мястото е чудно за компании на бира в горещите летни вечери. Видинските тийнейджъри го предпочитат наред със “Склада” заради средновековния декор от патинирани камъни, които надъхват за благородна приобщеност или поне пречупват скуката на видинския търговски соц.

В края на краищата Видин има могъща история на царство и град със силна европейска икономика. Тийнейджърите на 60-80-те години не се захласват по тази история, доколкото я научават по най-скучния и неатрактивен път в училищата си. Но са патриоти, харесват факта, че са родени тук, край великата река, и обсипват с обидни думи твърденията за Северозапада като най-изостаналия район на България.

“Склада” е по-романтичен със сводестия си таван, но пространството му е по-малко и събира по-малко клиенти. Затова пък “Телеграф капия” е по-близо до реката, а Дунав тече и в кръвта на видинските тийнейджъри, не ще и дума. Никой не се замисля за историческата ценност на двете места, отдавна гушнати от предприемчиви връзкари с хора на общината след разпарчетосването на фирмата “Балкантурист”. Достатъчно е за местните тийнейджъри, че имат явки за срещи и танци, а откъсне ли някой поглед от деколтето на дамата си на дансинга, вижда надвисналата над него арка от огромни грапави камъни. Някак си му се пълни душата. Тук-там някой и друг камък е изваден и на неговото място са поставени солници и оливници. Никой обаче не се гнуси от тази размяна на ценности.

Динката влиза в заведението с новите си дънки, намерени в

нелегалната мрежа,

от която се

снабдяват учениците

в последните класове. Няма начин да не го забележиш - висок, с дълга светла коса, изправен в горделива и студена стойка. Отблизо виждаш, че очите му са смарагдени. Истински калифорниец, ще каже в спомените си за онези години Мартин, който е с две години по-малък от бъдещия актьор, но двамата си симпатизират и се засичат на реката през деня и в заведенията вечер. Ще се сприятелят по-близо в София, когато следват и вземат под наем апартамента в квартал “Иван Вазов”.

Проява на тези симпатии е красивото дънково яке, което Мартин дава на Деян да го носи. У дома дуднат на Мартин, че вече няма да види якето си, но Динката му го връща в уречения срок, както е обещал.

Още като тийнейджър Деян има усещане за атрактивност на дрехите върху себе си. “Той просто светеше, като идваше към нас. Умееше да преправя дрехите си, за да му стоят, като го изпъкват”, си спомня Мартин. Нина, по-голямата с две години сестра на Деян, описва облеклото му - в дънките е пъхнал жълта тениска, а върху нея е облякъл мрежеста фланелка, бяла или червена. Еспадрилите му са жълти, чорапите му (никога не ходи с боси крака в обувките, не е елегантно!) са с цвета на фланелката. Гледа да прилича на музикантите от “Дюран Дюран”, чиито парчета въртят по сръбската телевизия, далеч по-гледана от БНТ в този съседен на Сърбия край. Тийнейджърите имат предимството да гледат и MTV, така че научават първи хитовете, пробиващи в световните класации, и копират прическите и дрехите на музикантите.

Освен рокаджиите на “Дюран Дюран” Деян обича фънк и соул, слуша хип-хопаджията Къртис Блоу и тренира у дома пред огледалото новите танци. Удава му се, тази свръхпластичност ще запази и на сцената, впечатлявайки колегите си в “Дон Жуан” и “Калигула”. Нина го оценява не без гордост като най-добрия танцьор в “Телеграфа” и “Склада”.

А сутрин Динката неизменно отива на плажа. Да живееш във Видин, означава да ходиш всеки ден на реката. Момчетата плуват до закотвените шлепове, където дреме само един пазач, изкатерват се по палубата, прескачайки разни товари, и се хвърлят с главата надолу. Или играят на холера, както наричат криеницата, из многобройните тайни кьошета на речните съдове. Но най-сладка е конкуренцията в скокове от 10-12 метра. Опасно е, защото около шлеповете се събират клони, дънери, стволове на отсечени от бурите дървета. Но кой ти мисли за това!

Деян и Мартин се открояват с елегантното си изпъване като струна и разрязват повърхността на водата с темето си, а не с лицето. Двамата живеят в различни квартали и учат в различни училища, но еднаквото качество на това, с което се забавляват, ги кара да се оглеждат един в другиго и да се приемат с одобрение.

Динката заема мястото на всепризнат смелчага, след като

спасява непознато

момиче, неразумно

влязло във

водовъртежите

край закотвените катери и влекачи. Заедно с гаджето си се носели по течението върху дюшек, който обаче се преобърнал. Момчето успява да се измъкне от бързея и се довлича на брега. Но приятелката му се оплита в натрупаните клони и започва да се дави. Динката скача във водата и с мощен замах стига до безпомощно пляскащото момиче. Опитва се да го придърпа, но то продължава да се извива и да пляска, загубило представа за реалността. Непознатата не е знаела, че корабите влекачи се закотвят един до друг, оставяйки открити триъгълници вода до носа. Момичето се е подлъгало по отвореното пространство, без да знае, че там се блъска с все сила течението на реката, събирайки всякакви боклуци и мазут.

Трябва да си много печен, за да се измъкнеш. Иначе реката те завлича под влекачите и там, като се умориш и вдигнеш глава, надявайки се на глътка въздух, се удряш в дъното на влекача. Наляво и надясно няма излаз. Ако се паникьосаш след няколкото безплодни опита да изплуваш, може да се удавиш. Пластмасите, клоните и мазутът превръщат водата в непрозрачна пяна и Динката пипнешком хваща косата на момичето, мъчейки се да го изтегли от мътилката. Плюе мръсотиите, нахлуващи в устата му, и изтърпява отчаяното дращене по ръцете му от удавницата. Мерва с едно око, че приятелят му Ванди, който го е последвал, отплува нанякъде. Май така е по-добре, помисля за секунда, ако и двамата помагат долу, може фатално да си пречат и всички да пострадат. Не успява да се опази да не се нагълта с мръсната от нафта вода и се усеща замаян. В този момент вижда как близо до него пада примка на стоманено въже. Ванди е алармирал пазача на шлепа, който хвърля въжето и издърпва двамата.

След десетина дни Динката седи с приятели на маса в капанче край реката и черпи за рождения си ден. По едно време келнерът донася бутилка шампанско. От съседна маса, обяснява той. Динката се извръща и вижда спасеното от него момиче, което го поздравява. Разбира, че е полурускиня с роднини в града и е останала за малко след инцидента. Обаче не припарвала повече до реката. Приятелите го поднасят да отиде и даде шанс на момичето да му се отблагодари по руски. Динката обаче не може да изхвърли от съзнанието си отчаяното, борещо се със смъртта лице на момичето в центъра на водовъртеж от речни боклуци. И не помръдва.

Често момчетата се наговарят да доплуват до остров Малък Калафат, който е в румънски води и няма нищо интересно. Но течението на реката е много силно край неговите брегове и плувците трябва да отидат по-нагоре, а после да се оставят на течението и да се върнат, приближавайки пясъчния бряг. Някак си романтично и юнашко е. Освен това парчето земя, покрито с дебел пласт пясък като прах, е идеално място за мачове с румънските хашлаци. И бразилците нямат такъв терен, обменят хвалби момчетата. Но трябва да си отварят очите за румънски гранични катери.

Един-единствен път Динката и Мартин попадат в група, която привлича вниманието на граничарите. Слава богу, на българските. Залавят ги и ги оставят до следващия ден в ареста. Момчетата знаят, че в този район граничарите са повече бдителни, защото доста бегълци от режима пробват да преплуват до румънския бряг, надявайки се на почивка на острова, преди да продължат на север. Но момчетата обичат риска, а царят на смелчагите е Динката.

Животът с Дунав е причината след години той да не се усеща комфортно на брега на Черно море, когато летува в Кранево. Не може да свикне със солената вода и това си е. В Народния театър, когато се сприятелява с Владо Карамазов, иска от него да го научи на дайвинг. След като Динката знае тайните на плуването над вода и под вода, какво толкова ще му трябва, за да стане добър колкото Владо! Но ще е нужно да каже трудното “здрасти!” на солената вода.

Третото градско място за събиране на видинските тийнейджъри, освен плажа и вечерните заведения е баскетболното игрище в училище “Кирил и Методий” където учи Мартин. В двора са устроени шест малки и две големи игрища, а извън тях, защитени от високата ограда, са инсталирани десетки баскет кошове. Някои от тях са с ниски рингове, за да привличат и малките хлапета. Във Видин доминира ерата на баскетбола. Децата се вдъхновяват от спортните предавания на сръбските тв канали. Освен това градският отбор се вмъква между първите пет в юношеското първенство на страната.

Мартин е изпробван и харесван играч от профи баскетболистите, които също тренират в училищния двор. Той не пропуска следобедните часове и Динката, макар и да не е печен в този спорт и да не играе, наминава да гледа приятеля си.

И Деян, и Нина учат в училище “Тодор Петров” в близост до крепостта “Баба Вида” в същия район на семейния апартамент. След 8-и клас Деян продължава в Техникума по облекло и хранене “Михалаки Георгиев”, дизайнерски профил.

Научава се да крои

и шие,

но не крие отвращението си от задължителните обекти - чаршафи, калъфки за възглавници, покривки и други подобни скучнотии.

Иска да измисля, да създава. И се отваря при изработката на няколко якета. Направо висш пилотаж! Всяко от тях моментално става хит сред приятелите. Голяма сензация предизвиква лилавият бомбер, видян от облеклото на американските пилоти в края на Втората световна война и забелязан от Динката във филмите, където прескача сред момчешките банди на рейва, скинхедите и футболните фенове - късо до кръста яке, което се издува като балон заради хастара от пух на вафлички, когато се закопчае.

Деян не е скръндза и пуска бомбера на сестра си, ако тя му се примоли.

Дали бъдещият актьор не прави от себе си театър, след като няма никаква пътека за развитие, която да породи интерес или да оцени интереса му към преправянето, към смяната на маските на всекидневното поведение?

Може да се приеме тази версия на актьорлък, който не утихва, а напротив, заякчава се по-късно от неговото общуване с шивашките ателиета в софийските театри, където нерядко предлага костюма на своя персонаж. Но изкуството на модния дизайн ще спечели популярност чак към края на века, след възхода на конкурсите за красота. Дотогава младежи като Деян Донков се справят с немалкото усилия на аматьори.

Актьорите, които са близки на Динката в професията, признават доминацията му, щом стане дума за мода и стил. Владимир Карамазов, който описва, че той, Деян, Бахаров и Вергов са мини трупа от приятели в рамките на голямата трупа на Народния театър, признава, че Динката е модният корифей сред тях: “Дори да е облечен по-семпло, така ги съчетава нещата, че винаги изглежда много яко, гъзарско, прави впечатление. Аз си го спомням още докато беше в НАТФИЗ - ходеше с едни ексцентрични червени панталони. Много му се получават нещата!”

Динката, както успива приятелите си със спортни дрехи, които са удобни за коридорите на театъра и вън от него, изведнъж прави революция. Въвежда ретро тоалетите, наблягайки на разноцветни къси елеци, под които надничат също толкова разноцветни тиранти. Снежина Танковска, днес професор, а по времето на следването на Деян - асистент на проф. Енчо Халачев, ръководител на неговия актьорски клас, говори: “Помня го на приемния изпит. Той има афинитет към облеклото, сам моделираше дрехите си. Сега това не е негов приоритет, но тогава имаше отношение към кройката, към линията на дрехата. Проявяваше изключителна работна дисциплина. Идваше на репетиции винаги абсолютно готов, правеше предложения. Във втори курс имаха драматургия на абсурда с откъси от “В очакване на Годо” и “Любовникът” на Пинтър. Деян не се задоволяваше с видимата страна на диалога и случващото се, както и с това, което му се казва. Не спираше да търси, имаше енергия за много работа. В същото време проявяваше баланс между енергията на търсене и готовността да е в екип. Този баланс се изяви най-вече в “Предградие” от Богожиян. Там сюжетът е за група млади хора, които киснат всеки ден на ъгъл пред магазин “Севън илевън”, отворен от 7 сутринта до 23 часа. Поколението на разочарованите след Виетнам. Филип Аврамов беше Ким - негативен, яростен хейтър, бунтар срещу всичко. Деян беше Бъз - душата на компанията, клоунът, който кипи непрекъснато от идеи и измислици. Предложихме актьорите да се придвижват с ролкови кънки и те се научиха да карат. А след премиерата Георги Даскалов, който преведе пиесата, купи на Деян със символичния си хонорар ролкови кънки с обувки. Деян ги обу веднага и се пусна по “Раковски”, понеже магазинът беше на тази улица. В поведението си той проявява артистична рафинираност - автентична енергия, без да се преправя, без жестът да е софистициран, измислен.”

Нина описва акцията на брат си преди бала по случай завършване на средното образование. Деян иска панталон тип потури и си е купил черен плат на дребни бели точки. Купил е и черна риза с едри бели точки, без яка, невталена. Отива на шивач, за да му ушие панталона и черното елече. Майсторът се хваща за главата - за първи път вижда такъв модел панталон и отказва да го почне, защото си има кройки от памтивека. След дълъг пазарлък шивачът се съгласява да шие, но когато Деян вижда панталона, на свой ред се хваща за главата. Прав панталон, като хиляди други. Само че на точки. И отсича два дни преди големия купон: “Никакъв бал! Няма да ходя на бал!”

В този момент Нина се сеща, че нейната приятелка Наташа е завършила в София техникум по моден дизайн. Какво е правила и струвала жената, не е известно, но

за бала Динката

навлича потури

Няма по-щастлив от него! Години по-късно, вече приет за един от водещите актьори в София, признава в интервю, че е дизайнер в душата си и би отворил бутик, ако разполага със свободни пари. Спомня си, че като ученик в техникума купил оранжев плат и ушил за себе си яке, гащеризон и кърпа за главата. Ходел целият оранжев. И Динката обобщава: “Понякога ми е приятно да правя лошо впечатление!”

Ако пък настояваме да потърсим някаква наследствена струйка в моделиерството на Деян, можем да спрем при баба му Яна от село Пролазница, близо до Белоградчик. Майката на Деяновата майка Ана. Забележителна жена, кметица на две села - Пролазница и съседното Чифлик, където е къщата на кметството. Личи ѝ хубостта от младини, но и сега, докато води малките Нина и Деян към село Чифлик, си е начервила устните, направила е прическа и е облякла роклята, купена в Белоградчик. Винаги там отива да купува дрехите си. През ваканцията двете деца остават при нея и тя си гледа работата, като ги мъкне със себе си. Няма на кого да ги остави, защото мъжът ѝ дядо Петко се запилява на учителски гурбет из Родопите.

Нина: “Дядо беше здрав, жилав, имаше си режим, който спазваше на всяка цена - закуска, работа, обяд, почивка, работа. Беше мълчалив, спокоен и търпелив, уравновесен и мъдър човек.”

Къщата в Пролазница е вкопана с непомръкващ ореол в спомените на Динката за детството и той през годините използва всяка възможност да отскочи там. Може да се каже, че в тази къща са корените на Деян Донков. Той е непомерно благодарен на майка си, наложила се при избора на името му - на баба Яна и първата буква “Д” на баща му Дончо.

Не може дори да си

представи да се

казва Чавдар

според конкурентното предложение на баща му. Този пиетет към традициите и рода ще го пренесе при сина му от Анастасия, кръстен Деян.

Понякога в Пролазница Динката се засича с Мартин, който е купил стара необитаема къща в селото от останали десетина жители, ремонтирал я е като вила и отсяда от време на време с жена си и момчето си. Тогава гостува на Динката.

Къщата на баба Яна и дядо Петко е плетарка. Стените са от дървена конструкция, прегърнала плетка от лескови пръчки. Плетката се пълни със смес от кал, пясък, слама и натрошен кирпич. Накрая стените се измазват отвътре и отвън с вар. В сравнение с тухлените постройки такава къща повече топли през зимата и държи по-хладно през жегите. Тя е последната в горния край на селото и след нея тръгват поляни и градини чак до гората. Входът не се вижда от улицата, защото е откъм двора, който е обширен, ограден с каменен зид и обикаля постройката. На една от поляните в него растат сливови дръвчета и баба Яна връзва на тях люлка от одеяла.

Деян помни стряскащия голям каменен кръст от средата на ХІХ век, килнат на една страна в двора. Подобни кръстове , сигурно от старо християнско гробище, изкопавали тук-там в селото при градеж на нова къща. От двете страни на дългия коридор след входната врата са четирите стаи. Отляво е за баба Яна и кухнята, където поляга дядо Петко, докато жена му шета насам-натам; отдясно е стаята за двете деца и майка им, а след нея - за леля им Марина, сестрата на майка им. По стените са закачени фотографии на картини от руски художници передвижници с мрачни сюжети на морски бури, обрасли с бурени горски пътеки, самотни дървета, огъващи се от мощния вятър. Картините се редуват с гоблени, изобразяващи екзотични пейзажи. На село ги наричат ковьорчета. Преди да заспят, Нина и Деян откриват върху ковьорчетата пирамиди и камили, минарета и неумело бродирани баядерки.

През 80-те години построяват чардак към двора и Деян, запътил се един ден да лови риба в голямата варница на строежа, пада в ямата. Баба Яна чува виковете му, вижда как над бялата повърхност се мята ръката му и го спасява. Той се събужда в болница с няколко тръби в устата и

не иска да помни

как гълта вар и

се задушава

Баба му всъщност не е тукашна, родена е в село Синапово близо до Тополовград, на 80 км от границата ни с Турция. Омъжила се на 15 години и се озовала в Пролазница вместо в София, както горещо ѝ обещавал годеникът ѝ. Самотният живот, докато дядо Петко учителства из Родопите, я прави сурова, енергична, решителна. През деня не знае какво е почивка. Ако няма обществена работа за селото, превива гръб над градината си, най-личната в Пролазница, с изпънати като по конец лехи с всякакви зеленчуци. Обича да експериментира. Нина си спомня, че дори кафе брали една година. Отглежда кокошки, прасета, кози, из къщата и двора се мотаят кучета и котки. Тя забира със себе си Деян и Нина, когато се асфалтира пътят до селото, и ходи всеки ден да наглежда работниците. Събужда децата в пет сутринта, дава им да закусят на път под някое дърво, оставя ги да си доспят наблизо и се изправя пред работниците да ги кори, задето са обещали да стигнат с асфалта, докъдето трябва, а са още далеко от уреченото място. Двете деца остават при нея от последния ден на училище до първия ден на следващия клас. Тишината около къщата и двора е оглушителна, прекъсват я единствено птиците.

На една Нова година Динката излиза с Нина на двора и чуват как падат снежинките. Сигурен е, че ще забрави другите нови години със заревото от фойерверки, но това преживяване никога няма да забрави.

Още по-малък се промъква в тунелите и коридорите, изкопани от дядо му в дебелия сняг до скования в двора клозет, и си представя, че е ескимос. Баба Яна, която заради високия си запазен бюст и младолико лице често вземат за майката на Деян и Нина, действително отменя дъщеря си в отглеждането им. Ана Донкова е заета с работа по 24 часа в денонощието и това не е метафора. Тя е единственият съдебен лекар в цялата област, прекрасна и интересна професия от гледна точка на тв сериалите. Реалността обаче е жестока.

Тя трябва да придружава следователя и екипа му до мястото на всяко престъпление или пътна злополука и да остава там с часове, без значение дали е по време на работа, или е във времето за почивка. Викат я в болниците при случаи на насилие и телесни наранявания и от нея зависи събирането на доказателствения материал. Единствена тя се справя при нуждата от аутопсия. Когато остава у дома без служебни ангажименти, съдебната докторка няма време за разговори с децата, а гледа да свърши някоя изоставена с дни работа. Веднъж Деян издебва лошия контрол и, повлякъл се след майка си, влиза в залата за аутопсии. Съзира тялото на някакъв мъж и пита този чичко защо е заспал пред всички. По-късно, вече пораснал, ще казва, присъствайки на раждането на Деян- младши от Анастасия,че гледката на кръв няма да го разклати.

Книгата излиза в началото на март с марката на издателска къща “Труд”

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Дори и на години, българките са най-красиви Лили АНГЕЛОВА Най-красивите баби в света са българки! Това са Силвия Домозетска и Стефи Стаменова. Силвия е журналист, продуцент и водещ на радио- и тв програми в Благоевград, на 51 години, а Стефи се окичи с лентата Мисис Баба на Балканите. "Щастлива съм с титлата

Бившият министър и настоящ партиен лидер Петър Москов опъна здраво нервите на МВР. Десният водач паркира безцеремонно джипа си под носа на институцията, точно на забранения ъгъл на улицата, видяха топпапараците на "България Днес". Ексздравният шеф не се притесни от близкото присъствие на куп униформени и хукна да си купува храна за вкъщи

Актрисата Виолета Марковска заприлича на истински ескимос, видяха папараците на "България Днес". Мария Чеканова от сериала "Столичани в повече" отиде до магазина сгушена в дебело зимно яке, а повече от половината й лице бе закрито от вълнен топъл шал. Екипирана от главата, но не и до петите. Актрисата бе забравила да закопчае ботите си и