Богомил Герасимов за смъртта на Людмила Живкова, имало ли е вмешателство

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/8109189 www.24chasa.bg

Почина Богомил Герасимов - дипломат, журналист и писател. В своята книга „Дипломация в зоната на кактуса”, издадена от КК "Труд" той поднася разказите си за действителни истории от близкото минало на България. Така той запознава читателите със своя опит и преживявания в дипломатическата си кариера, започнала от най-ниското стъпало – аташе в Индия, после в Индонезия, Япония, Великобритания, до най-високото – посланик в Мексико. Това обяснява защо най-голям дял и в новото трето издание имат българо-мексиканските отношения, честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава и загадъчната смърт на Людмила Живкова – дъщеря на Тодор Живков и председател на Комитета за култура.
Предлагаме ви откъс, разкриващ различни теории за смъртта на Людмила Живкова.

Смъртта на Людмила

Възможно ли е причината за една смърт да бъде едновременно убийство и самоубийство? Убеден съм, че случаят с кончината на Людмила Живкова е именно такъв. Тя напусна живота по насилствен начин, защото бе притисната до стената, в ъгъла, изправена пред една-единствена алтернатива, която не можеше да приеме – уволнение, принудително напускане на поста председател на Комитета за култура уж по здравословни причини.

Това беше една своеобразна екзекуция, продължила около месец преди физическата смърт. Организаторите са вярвали, че внезапната смърт ще мине пред обществеността, защото е предшествана от многократно използваната дъвка с подправки от катастрофи, травми, преумора, агни йога, увлечения, разочарования от далавери на най-близките й сътрудници. Няма смисъл да се занимавам отново с различните версии за трагедията, описани в първото издание на тази книга.

За тях вече сте прочели в предишните страници, затова реших, че ще бъде по-уместно да не ги изхвърлям. Въпреки че с течение на времето по-голямата част от тях започнаха да показват признаци на износване като при старите обувки. Появиха се обаче и нови варианти на стари версии, на които ще се спра.

Читателят обаче не трябва да очаква от авторите им паметливост и честност. Те пишат и говорят така сякаш никога не е имало 1300-годишен юбилей на България, честването на който започна и завърши в Мексико.

Така написах във второто издание на книгата ми. Очевидно е обаче, че не съм бил прав. Някои важни събития в България оставаха скрити за мен, затова сега си слагам ръка на сърцето и признавам, че честването на 1300-годишнината на българската държава започна в Мексико, но не завърши там, както смятах. Партийните централи и тайните служби в Москва и София не се оказаха без мозък.

Те успяха да постигнат съгласие, че Людмила заслужава още едно издевателство и след смъртта си. Ще стигна и до него...

Не е тайна, че полуграмотният вожд от Правец не беше в състояние да напише дори обикновена статия, камо ли книга. Затова трябва веднага да кажа, че „Мемоарите” му са дело на неговия родственик Христо Малеев. Той несъмнено ги е съгласувал със своя най-висш вуйчо владика или най-малкото му ги е прочитал на глас. Ето защо всички плюсове и минуси на „Мемоарите” ще бъде справедливо да се пишат и на него. Това се отнася както за първото, така и за „Второто допълнено издание”.

Трудно ми е да кажа какво точно е коригирал и допълнил моят колега в дипломатическата кариера Христо Малеев. Почти нищо в текста, ще забележа аз, ако не се смята една снимка, документираща пристигането на Тодор Живков в Мексико. За самото му посещение в тази страна, както и за визитата на президента Хосе Лопес Портильо – отново нищо. Тази подозрителна амнезия си обяснявам единствено с нежеланието му да свързва по някакъв начин връзките на Людмила Живкова с тази страна, моето пребиваване там като посланик, но преди всичко – да не изпусне нещо за проведеното в Мексико честване на българската 1300-годишнина.

Мисля си още, че истинският мемоарист си е гледал работата през пръсти, защото не е поправил и някои елементарни грешки. Ето един пример от първото и второто издание, който колегата Христо Малеев трябва да запомни и да поправи, живот и здраве, при евентуално трето издание: „През 1971 г. почина моята съпруга д-р Мара Малеева, а през юли 1981 г. и дъщеря ми Людмила Живкова” (621 с.) Да не забравя също, че братовчедка му почина не на 21 юли 1981 г., а един ден преди това – на 20 юли.

Мога да изредя един доста дълъг списък на събития и хора, разжалвани от Тодор Живков и набързо забравени. Отделен и напълно зловещ списък може да се оформи на хора, които са близо до Първия, служили са му дълго и вярно, после изведнъж се разболяват и удобно умират. За тях в спомените му няма място. Най-фрапиращият случай, който ми идва наум, е „самоубийството” на генерал Кашев. На неговия трагичен край в „Мемоарите” не е отделено внимание.

Друго е отношението му към Тинко Воденичаров – един от най-близките му помощници, чрез който Тодор Живков раздаваше апартаменти и коли. За него са отделени две изречения, съдържащи някаква мистерия, някакво подхвърлено обвинение към неназован злодей, измъкнал се по някакъв начин от ръцете на милицията и Държавна сигурност.

Ето ги тези изречения: „След седмица казаха, че Тинко Воденичаров бил починал от инфаркт. Кой и защо уби Тинко Воденичаров?”. Защо Тодор Живков не е задал същия въпрос, когато беше на върха и държеше всички юзди на властта? Или, ако го е задал, сигурно е получил и някакъв отговор. Той и Христо Малеев обаче са решили, че такива отговори не стават за читатели на мемоари.

Второто издание на „Мемоарите” има и приложения, които обясняват защо е наречено „допълнено”. Едно от тях е интервю с италианския писател и журналист Валерио Рива, който иска да знае дали известната катастрофа с автомобила, в който е пътувал за летището в София Енрико Берлингуер, не е било всъщност атентат срещу италианския комунистически лидер.

Тодор Живков отхвърля тази версия. В отговора си той посочва, че при инцидента е ранен шефът на Международния отдел в ЦК на БКП Константин Теллалов, а преводачът загинал. За Тодор Живков името на младия човек е без значение, но аз ще го кажа – Иван Пейнерджиев. Теллалов е пътувал в чайката до шофьора, което означава, че Пейнерджиев е превеждал на някой друг. Кой е другият, чието име Тодор Живков не иска дори да спомене?

Това е Борис Велчев, популярният в партията член на Политбюро, който е тежко ранен. Първия не за първи път забравя името на Борис Велчев и на други като него и опитва невъзможното – да ги изличи от историята на България.
Мнозина от читателите вероятно си спомнят, че през последното десетилетие на миналия век из страната плъзнаха слухове за някакви тайни сметки на Тодор Живков в чужди банки. Аз не знам дали е имал, или нямал такива сметки, но нека видим как Христо Малеев използва приложенията, за да внуши, че Тодор Живков след 10 ноември 1989 г. се оказал икономически притеснен човек.

Затова в „Мемоарите” е публикувано писмо на Тодор Живков до Цзян Цзъмин, генерален секретар на Китайската комунистическа партия. В това писмо се четат следните многозначителни редове: „...През последните три години аз работих върху мемоарите си и вече съм ги завършил. Засега срещам трудности с отпечатването им в България по понятни причини. Бих бил радостен, ако се прояви интерес към публикуването на тези мои мемоари в Китай. Вие разбирате, че съображенията ми са по-скоро политически, отколкото от финансов характер, независимо че сега за мене и тази страна на въпроса има значение...”.

Нали се сещате какво послание носи това писмо за българскотообщество?

За „външно вмешателство”, демек за някаква роля на КГБ в мистериозната смърт на Людмила Живкова тон се дава от най-високо място. За какво може да говорят следните многократно цитирани слова на Тодор Живков от „Мемоарите” му: „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво „външно вмешателство”...”. Какви са тези тайнствени „вмешатели” в смъртта на дъщеря му той не казва. Сякаш не е бил в състояние да поиска пълно разследване на обстоятелствата около трагедията в Бояна, а е чакал някой с милостива душа да благоволи и да го уведоми за резултата.
От онези глави в първото издание на тази книга, които съм запазил с дребни поправки, читателят е запознат с различните версии около смъртта на Людмила Живкова. От всички най-уродливи се оказаха две:


– Дъщерята на Тодор Живков е убита от КГБ.

– Людмила не понася разкритията за извършени злоупотреби от нейни близки сътрудници като Любомир Левчев, Александър Фол, Живко Попов, Емил Александров, Богомил Герасимов и т.н., изпада в депресия и умира.

Склонен съм да приема, че двете версии са свързани, че са дело на един авторски колектив, забъркал ги в онези поделения на Държавна сигурност, които Тодор Живков държеше лично под око. Аз не приемам наивните приказки, че КГБ е пряко замесен във физическото отстраняване на Людмила Живкова. За рабулистите обаче няма никаква пречка да подхвърлят всякаква полуистина, но представена като цялата истина. За пример ще дам мнението на небезизвестния партиен идеолог Венелин Коцев, който гостува с отрицателни роли по страниците и на тази книга. Цитиран е от журналистката Жени Костадинова, пред която на среща във Военния клуб той изрекъл следните думи: „...Според мен Людмила беше убита.

Руснаците не приеха нейното внимание към културата на Индия. Тя беше много духовен човек, отворен към света, към големите идеи. Баща й я готвеше за свой заместник. Ръководителите от СССР го предупредиха, че не са съгласни с нейната политика, но той не ги послуша. Държеше на Людмила и я оставяше да прави каквото поиска. И когато тя умря, първите му думи бяха: „Убиха Людмила”.

Не си заслужава да коментирам надълго и нашироко този цитат, изречен сякаш за малолетни. Но ще обърна внимание върху полуистината: „Ръководителите от СССР го предупредиха, че не са съгласни с нейната политика”. Коя нейна политика? Венелин Коцев я формулира така: „Руснаците не приеха нейното внимание към културата на Индия”.

Ето я голямата лъжа! „Руснаците”, по-точно идеолозите в Кремъл, се гневяха не на вниманието към културата на Индия, недвусмисленото обръщане на Людмила с лице към Запада, на нейния националистически грях с честването на българската 1300-годишнина.
Версията на Тодор Живков за някакво „външно вмешателство” има и доста чудновати варианти. От тях си избрах два за екзотични илюстрации.

Първият принадлежи на българския емигрант във Флорида, САЩ, Петър Прешленков. За него и „разкритията” му научих от вестниците. Човекът смята, че зад смъртта на Людмила Живкова стои „ръката на Москва”. Той е уверен, че всичко се е случило по следния ред: след международен конгрес по българистика, състоял се през юни 1981 г., Тодор Живков научил, че дъщеря му не е в безопасност в България и й се готви нещо лошо, в смисъл, че може да бъде ликвидирана от съветски агенти.

Затова решил да я скрие в... Мексико (!!). Такова временно спасение обаче не можело да трае дълго. Според този автор „достойната патриотка” се завърнала в България и била убита от „болшевишките убийци”.

Има една книга, украсена с такова заглавие – „Отровите на Кремъл”. В нея руският дисидент Аркадий Ваксберг прави сензационното внушение, че Людмила Живкова е отровена с някаква специална отрова, която не оставя видими за медицината следи. Следователно никакви аутопсии няма да помогнат – отровата се е изпарила. Ние обаче знаем, че Людмила е глътнала цяла опаковка „Дормопан”, без да се замисля дали приспивателното оставя следи в потърпевшия организъм.

Разглеждайки новите версии около смъртта на Людмила, реших, че непрекъснато се множат кандидатите за класиране в категорията „идиотизми”, измислена от Костадин Чакъров. За мен лично специална награда за съчинителство заслужава идеята, че дългогодишният шеф на УБО генерал Кашев е организирал убийството на „Червената принцеса” и после, когато съвестта започнала да го гризе, той се самонаказал, като пуснал куршум в главата си. За автор на тази версия минава някой си Димитър Пенков – неизвестен за мен човек от близкото обкръжение на Тодор Живков и дъщеря му.

Според същия Пенков – вече в напреднала възраст, но с юношеска памет – между Тодор Живков и Леонид Брежнев като пенсионер се провел разговор, който ме накара дълго да се смея. Нашият първи ръководител задал следния тактичен въпрос: „Защо убихте дъщеря ми?”. И съветският колекционер на ордени и медали отговорил уклончиво, че това било неизбежно.

Небезизвестният български феноменолог и парапсихолог Кубрат Томов, който скромно смята, че неговата монография „Резонанс на изоморфния принцип” е достойна за Нобелова награда, има собствена теория за смъртта на Людмила. Да вярва или да не вярва човек на кубраттомовските твърдения е въпрос на личен избор. Аз избрах да пиша за неговата версия с иронична усмивка, но да дам възможност и на читателя да си представи докъде могат да стигнат някои хора. Техните „аргументи” не подлежат на проверка – подобно на библейските чудеса.

В едно интервю Кубрат Томов определя България като „слуга на световната юдейо-масонска мафия” и без да му мигне окото, заявява:


„– Тя беше отворена жена. Жалко, че я убиха.
– Убиха?! – възклицава интервюиращата. – Сигурен ли сте, че са я убили?
– Да, имам сведения от моите си източници. Беше станала опасна за социалистическата система. Гръмнали са я с лазерна пушка през прозореца на банята. Убиецът й е българин. Не случайно данните за смъртта й внезапно изчезнаха...

– Чувала съм нещо много абсурдно – че сте били приятел с извънземни същества...
– Така е. Дори бях на Луната.”
Кубрат Томов признава пред журналистката, че той не е от преродените жители на изчезналата Атлантида, защото е от друга, далечна от Земята планета.

Това обаче не му било пречка да контактува на астрално ниво с извънземни същества. В друго негово словоизлияние научаваме за много интересен негов сън, в който главни герои са той и Людмила: „...След смъртта й имах странен сън. Намирам се в подземията на НДК, до които простосмъртните нямат достъп. В една кръгла зала с много врати, които водят до някакви коридори, а между вратите чекмеджета с архиви. От един от коридорите излезе Людмила и ми каза: „Да, тука има нещо, но ти ще излезеш оттам”. И днес си обяснявам съня с това, че наистина имаше архиви, тунели под НДК, до Партийния дом, до Витоша, които бяха скривалища за елита”.

Разказвам на читателя версията на Кубрат Томов, за да го подготвя за навлизане в блатото, в което някои автори и „приятели” хвърлят Людмила заедно с нейните религиозни и мистични увлечения. В тази категория напълно естествено и с предимство влиза Богомил Райнов, но с него повече няма да се занимавам.

Достатъчно внимание му отделих в предишните страници. Наложително е обаче отново да се върнем към „Мемоарите” на Тодор Живков, за да видим, че той и неговият съавтор Христо Малеев имат определен принос за мътилката в споменатото блато.

Никога няма да допуснете, но се оказва, че и самият Тодор Живков е на „ти” с „братството” на Дънов, тоест с дъновистите. Ето какво прочетох в неговата дебела книга:

„Отново ще се отклоня, за да кажа на читателя, че и аз самият съм имал контакти с дъновистите. По време на нелегалната борба се укривах около два месеца в две семейства от това братство. Използвах квартирата на един учител, уволнен по Закона за защита на държавата, който си беше построил къщичка в района на братството (сегашния софийски квартал „Изгрев”). В тези семейства много често се събираха дъновисти, които водеха продължителни разговори. Правеше ми впечатление, че те са всестранно развити – разискваха за музика и история, за изкуство, литература и т.н.

Вижда се, богат диапазон от теми и интереси. Беше ми много приятно да контактувам с тях. Но напуснах квартирата и тяхната компания, защото една млада дъновистка, може би поради лични симпатии, идваше всяка сутрин да ме буди. Да сме посрещали заедно слънцето. Сигурно знаете тяхната теория, че се зареждали от слънцето. Това ме ласкаеше, разбира се, но като нелегален трябваше да бъда много предпазлив. Някой можеше да ме познае. Така се преместих другаде...”.

Това обаче е нищо. Този нелегален дъновист, когото според популярния виц никой не е търсил, без да му трепне окото премества защитата на Бялото братство на световно равнище, в самата бърлога на идеологическото чистилище. В „Мемоарите” е включено и свободното съчинение как Тодор Живков се среща в Кремъл с Брежнев, как защитава дъновизма, защото съветският ръководител има информация, че неговата дъщеря, тоест Людмила, „поддържала секта, която нямала нищо общо с нашата идеология и практика”. Сетих се за Кубрат Томов, когато прочетох следните редове в „Мемоарите”:

„...Ставаше дума за дъновистите. Отговорих му: „Другарю Брежнев, дъновизмът, наричан още Бялото братство, се заражда в България и постепенно се разпространява в Западна Европа и Америка. Той и в момента има искрени последователи на Запад. Дъновизмът е теософско учение.

Стреми се да синтезира мъдростта на всички религии, за да проникне отвъд това, което е тайнствено за религията – Космоса, природата и бога, творението и твореца.

Дъновистите изпитват особен култ към слънцето, който в никакъв случай не е религиозен. Това братство не вреди на никого в България, дори Светият синод не води борба против него. Нямам сведения, че Людмила Живкова е оказвала политическа или друга подкрепа на дъновистите, но допускам, че е имала контакти с тях. Ще изясня случая...”.

Такива думи от устата на Тодор Живков ми приличат на камъчета в торта. Христо Малеев вероятно нарочно ги е подбирал, за да звучат по-искрено, по-правдоподобно, без да си дава сметка, че те го правят смешен, защото очевидно не знае за какво говори.

Из „Дипломация в зоната на кактуса”

Книгата може да купите тук!

ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Остро недоволство от поведението и приказките на Бойко Борисов изрази шоуменът и политик Слави Трифонов. Във Фейсбук Дългия яростно коментира поведението на премиера от последните дни: Я не ми се карай! Бойко Борисов, ще ти говоря на "ти", защото от тия брифинги имам чувството, че живеем заедно. И така, предполагам, е с всеки българин

Драстично нарастване на цените на някои стоки от жизнена необходимост в рамките на месец отчита експресно проучване на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ. Изследването проследява изменението на цените от 1 март до 1 април 2020 г. на 26 хранителни стоки от първа необходимост и 5 нехранителни стоки

В петък вечерта е починала 52-годишна жена, която бе приета във врачанската МБАЛ “Христо Ботев” с перфорация на червата. За нейния случай разказа местната медия "Зов нюз", която твърди, че пациентката в продължение да почти 10 дни е била лекувана по телефона от своя личен лекар. Болната жена позвънила на джипито си и му обяснила