Въпреки фаталната грешка той рискува отново - тръгва от по-ниско място, но стига първи
Искал да вземе кръста от върха, за да му напомня кошмарния урок
След атаката знаел, че ноктите му ще паднат от измръзванията
По повод годишнината от смъртта на алпиниста Иван Томов, който загина на 17 май, след като стъпи на Лхотце в Хималаите, в миналия брой на "168 часа" ви разказахме първата част от атаката му на най-високата точка в Южна Америка - Аконкагуа. Той решава да направи първи опит за изкачване, но неуспешен. Това била фаталната му грешка, защото крайниците му измръзнали. След като се възстановява обаче, успява да покори върха.
По-голям карък само миналата година на Нанга Парбат ми се беше случвал. В петък отокът на пръстите спадна окончателно, имах нарушена чувствителност, но иначе краката си вървяха и не ме предаваха. Разходих се до неработещия хотел в базов лагер на около 1 час отиване и връщане. Взех решение -
последната атака ще е в неделя
(тук думата си казаха въпросните очаквания) и независимо от изхода да сляза и да приключа с планинарската част от екскурзията си. Беше ми доста сдухано. Планирах да изкача Охос дел Саладо (най-високият вулкан на Земята - бел. ред.), това ми беше много по-интересно от Аконкагуа. Вулкан насред пустинята с наситенозелени езера с минерална вода.
После исках за 3-4 дни да приключа с Аконкагуа, като опитам скоростно изкачване от базов лагер. Всичко рухна поради лошо стечение на обстоятелствата и
грешна преценка от моя страна
В събота тръгнах нагоре и за около 3 часа и половина се качих до Нидо (лагер на 5500 м - бел. ред.). При неуспешната атака се качих за 2 часа и 45 минути, измръзванията явно дадоха отражение на скоростта ми.
Нощта преди атаката почти не спах, всякакви мисли минаваха през главата ми по отношение на това що е оправдан риск. Този път тръгнах в 5 ч., взех си поука от предния път. Даваха го слънчево и само 30 км/ч вятър. Въпреки това излязох от палатката в мрак и студ и силен вятър. Аз бях единственият, който тръгна нагоре от 5550 м, всички останали щурмуваха от 5900 м. Това също ме безпокоеше - дали постъпвам правилно. Излязох след около час и половина на 5900 м и видях нагоре върволица от фенерчета. Някои бяха тръгнали в 5 ч., други в 6. Вървях нагоре бодро и се амбицирах да ги изпреварвам. Така около 7,30 ч. се показа слънцето,
изпреварих няколко групи от около 10-ина човека
до 8,30 ч. и тук се случи най-неприятното нещо за целия ден. След последния лагер Индепенденсия на около 6300 м се озовах зад една около 20-членна група. Там маршрутът излиза на гребена и се озовава зад един голям масив (което се оказа Аконкагуа впоследствие), тоест в сянка и вятърът задуха силно. Въпросната група се движеше като на забавен каданс. Състоеше се от разни чичаци,
приличащи на бременни матрьошки вместо на алпинисти
На гърбовете си имаха всички пикели и каски, които никога нямаше да използват и въобще трябваше да им се каже да не ги носят. Всички до един бяха с котки и се клатушкаха като пияни плазмодии, нямаха никаква култура и опит на движение с тях. Започнах да замръзвам. Вече не използвах щеките си, а само си висяха и се тътреха след мен. През цялото време разтривах ръцете си вътре в ръкавиците. Забравих да спомена, че и едните ми ръкавици изчезнаха с раницата, но реших, че само с вътрешните с 3 пръста ще оцелея някак. Пръстите на краката ми първо сигнализираха с болка, а после изтръпнаха, което означаваше само едно - неизвестна степен на измръзване и колкото повече време в тези условия, толкова по-висока. Всичко толкова ми писна и ме ядоса. Някакъв се правеше на гид най-отпред и пристъпваше като балерина,
правейки по крачка на 10-15 минути
Не можех да ги изпреваря ни отляво, ни отдясно. Отдясно беше фирн, а ръцете ми бяха неизползваеми да си сложа котките, а и не носех пикел. Отляво беше много стръмен каменен склон. Камъните тръгваха, когато си искаха, беше твърде висок рискът да изпреварвам двайсетина човека по 40-50-градусов склон с ронляк. Така се източи около един безкраен час и вече бях почти готов да обръщам отново назад. Тогава
съдбата ми направи подарък
Какъв късмет го спохожда, как му се губят 262 метра и как приключва историята, четете тук.