Любимата снимка на Иво Хаджимишев - ръцете на скулптора Хенри Мур

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9008123 www.24chasa.bg
Иво Хаджимишев при подреждането на изложбата "България - страна на етническа толерантност"

Известният фотограф спасява архива на Народния театър, автор е на портретите на най-големите български интелектуалци

Иво Хаджимишев е роден в София на 12 септември 1950 г. Син е на оперния режисьор Михаил Хаджимишев и сценографа Ани Хаджимишева.

Неговият дядо - дипломатът Панчо Хаджимишев, 17 години е пълномощен министър в Лондон, Рим и Атина. От 1969 г. Иво Хаджимишев се занимава професионално с фотография. През 1975 г. завършва колеж по изкуствата Bournemouth and Pool College of Arts, Великобритания. Става член на британската Кралска фотографска асоциация. През 2009 г. се открива изложбата му “Светлописи от Ирландия – Аранските острови”.

През периода 1975-1989 г. Хаджимишев работи като фоторедактор в сп. “Отечество“, а след промените става сътрудник на Асошиейтед прес. През 1996 г. е съучредител на Българско фотографско сдружение (БФС).

Иво Хаджимишев е съпруг на българската преводачка и редакторка Бояна Петрова (1948-2017), дъщеря на писателя Валери Петров. Автор е на над 20 самостоятелни колекции от фотографии и фотоесета, представени и в чужбина: Англия, Австрия, Нидерландия, Франция, Италия, Литва, Полша, Нигерия, Унгария, Мексико, САЩ. Носител на много награди. “Сега, като погледна в архива си, виждам галерия от образи на незнайни и невидими българи, които обаче съществуват и за които политиците се сещат само при избори. Но те са канавата, те са хората, които правят нацията. Много съм щастлив, че имах възможност на най-различни места из България да се докосна до тях”, казва Хадживишев, който днес има юбилеен 70-и рожден ден. Ще го отбележи скромно на обяд с най-близките си хора.

- Г-н Хаджимишев, на 12 септември имате юбилеeн рожден ден. Изминалите години не бяха лесни за вас, но и успешни...

- Това е вярно. Бих искал да започна с това, че в тези напрегнати за цяла България дни не е време за шумни празненства и юбилеи. Но може би е повод за равносметка.

Но за тежките години в личен план - главно бе загуба на най-близки хора от семействто ми, но това се случва на всеки един от нас в даден момент от живота. Това, което много ми помогна в тези тежки моменти, за да продължа да живея относително нормално, е семейството, близките приятели и хората, с които работя и обичам. Не прекъснах да работя, не отложих нито един ангажимент.

Тези неща, които се създадоха през последните три години, ме държат на повърхността и до днес.

- Винаги сте били първопроходец - на идеи, на теми.

- Не, не бих казал. Това, което правя и прилагам в проектите, са практики, известни в целия свят. Сега си давам сметка, че от почти двадесет години вече не съм в активната журналистика. Неусетно съм преминал в друга сфера, в която добитият опит от работата във вестниците и списанията ми помага много.

Тридесет години

работих само в

периодичния печат -

никога във

всекидневник,

където вашият труд

е много по-тежък,

бих казал къртовски. Понякога се питам как оцелявате при това ежедневно, всекиминутно напрежение. Възхищавам ви се.

Но и ви съжалявам също така, като виждам колко често прости и необразовани хора, нахлули напоследък в обществения живот на България, вероломно се отнасят към нашата гилдия.

- По фамилна линия съчетавате дипломация и театър - резултатът?

- Казвам, че съм четвърто копие под индигото. Отпечатъкът става все по-блед... Но както и да е, може би има някакво натрупване, защото в живота ми така се случи, че попаднах в една фамилия, която има и едното, и другото. Израснал съм зад кулисите на операта и на театъра. Помня ясно родителите и дедите си и знам доста за тяхното време, поведение и дейност... Моята реализация, за добро или лошо, е в съвсем друга област - фотографията.

Успоредно с журналистиката

повече от 20 години

съм снимал

театрални постановки и други форми на сценичното изкуство. Спомням си, когато през 1978 година Дико Фучеджиев стана директор на Народния театър и вече имаше волята и силата да наложи поставянето на голяма сцена на пиесата на Йордан Радичков - “Опит за летене”.

Казвам имаше силата, защото тогава още младият Радичков имаше своите силни идеологически опоненти в най- високите етажи на властта. По това време, след като заснех този велик спектакъл по репортажен метод - в движение, по време на действие, а не в инсценирани мъртви пози, директорът ме покани да работя в Народния театър.

Бях на голям кръстопът - любимото снимане на театрални постановки, или любимото списание “Отечество”. Запазих и двете за дълго време...

Но тогава, за да ме съблазни истински, Дико Фучеджиев ми каза: “Ще ти направя една прекрасна лаборатория”. Един ден отидох да видя докъде е стигнало преустройството на обещаното помещение. Провидях в тъмнината на коридора към бъдещата лаборатория, че нещо проблясва по пътеката.

Бяха останки от

стъклени негативи

които работниците бяха започнали да изхвърлят. Аз ги събрах - някои от тях начупени на парчета. Когато внимателно ги разгледах, разбрах, че това са снимки от спектакли на Народния театър от двадесетте и тридесетте години на ХХ век. Събрах около 50 стъклени негатива от това помещение.

Помолих директора да се разпореди винаги, когато се изпразва едно помещение на НТ, първо там да влиза човек от музея, който да прецени какво може да се запази и какво може да се изхвърли.

И така в течение на около 30 години са били събрани около 1700 стъклени негатива! Тези скъпоценни фотографии от историята на Народния театър е намерила и опазвала тихо и скромно през годините Румяна Василева (дъщеря на актьора Петър Василев - б.р.), това момиче ги е събирало и описвало!

Едва в началото на новото столетие успях да убедя един от поредните директори на театъра да дигитализирам тези изключителни изображения. Направихме подбор от най-добрите фотографии според сегашните ни разбирания, за да направим изложбата “Образи незаличими” във всички публични пространства на тетатъра.

По-късно разбрах, че целият този архив е бил предаден на Държавна агенция “Архиви”, където е всенародно достъпен, но не е в музея на театъра.

Оттам започна моята

страст за издирване,

съхранение и

популяризиране

чрез изложби и публикации на все още намиращите се по места съкровища - образната памет за България.

Благодарение на добрата воля на семейство Нели и Робърт Гипсън, както и на фондация “Хоризонт - Наарден” - Нидерландия, в последните десет години създадох шест книги и множество изложби, представящи изображения от основоположниците на българската фотография.

Шестата книга и

изложба е озаглавена

“Балканите

- споделено

наследство”,

която прави паралел на културните цивилизационни пластове на десет държави.

Може би това е най-успешният засега проект, който организирах, заснех и публикувах съвместно с водещи български учени и техни колеги от държавите, в които работихме заедно. Тази изложба и придружаващата я голяма книга беше представена първо в централата на ЮНЕСКО в Париж и в последствие в единадесет държави на три континента. Безвъзмездно тя бе предоставена и в дигитален вид на Министерството на външните работи и Министерството на културата за безсрочно ползване.

В момента работя над още една книга, която изследва богатия архив на художника професор Иван Пенков.

Малко преди кончината на първородния му син професор Боян Пенков той успя да събере от приятели и колекционери над двеста произведения, рисувани от баща му, за да бъдат репродуцирани от мен тогава. А

сега обработвам

масивния фотоархив

от оригинални

негативи,

дело на родоначалника на рода Пенкови, който е бил професионален фотограф в родния си град Казанлък от края на ХIХ и началото на ХХ век, както и голямо количество фотографии, направени от художника Иван Пенков. Първата част на бъдещата книга е съставена от фотографиите, а втората - от живописта, сценографиите и стенописите с богати коментари, които се подготвят от изкуствоведа Красимир Илиев.

Ето, с това се занимавам в момента...

- Не само с това! Споменахте и друг много интересен проект, свъзан с България, но и със световната история...

- Има отношение към бившия посланик на САЩ в България - г-жа Ейвис Болън. Преди години, по време на своя мандат в България, когато тя полагаше неимоверни усилия и лични връзки, за да помогне да бъде показана изложбата “Антично злато - богатството на траките” в осем музея на САЩ, разбрах, че тя е потомствен дипломат. Тогава с голяма скромност и мното пестеливо сподели какъв е бил нейният баща Чарлс Болън.

Писателят Емилиян Станев
Писателят Емилиян Станев

Едва по-късно, прочитайки мемоарите му, разбрах, че той е бил член на първия състав от американски дипломати, водени от пълномощния министър Булит при установяването на двустранните дипломатически отношения между САЩ и Съветска Русия през 1934 година.

Анна Булгари - снимка в Рим
Анна Булгари - снимка в Рим

Чарлс Болън е бил

всепризнат експерт

и познавач на руската

култура, изкуство,

психология

и политическа система на Русия и наскоро създадения СССР. Личен преводач, съветник с висок дипломатически ранг на президентите Рузвелт и Труман по време на Втората световна война, по-късно посланник на САЩ в СССР и във Франция. Съветник и политически анализатор на всички американски президенти до края на кариерата си. Малко преди края на живота си е написал и публикувал мемоарите си, озаглавени “Свидетел на историята”. В тях той говори в първо лице като човек, който активно, интелигентно и честно е присъствал на тези исторически събития...

Почти петдесет години след публикуването ѝ сравнително трудно успях да намеря тази книга. Прочетох я на един дъх... Малцина високо образовани политици в България знаеха за тази книга.

Именно те ми помогнаха да се свържа с господин Александър Чакмаков, който се зае да финансира превода и отпечатването на тези шестстотин умни страници. По-късно професор Валери Стефанов прие идеята Университетско издателство “Свети Климент Охридски” да помогне значително в довършителните работи и да издаде книгата, с което допринася много за това благородно изцяло българско начинание.

- Първите пет снимки?

- Питате ме кои пет фотографии бих поставил на първо място в едно евентуално юбилейно ретроспективно издание? След като през изтеклите години задълбочено изучавах и популяризирах творчеството на трите поколения Карастоянови, фотографиите от Руско-турската война (автори А. Д. Иванов и Франц Душек), Алберт Кан - “Архивите на планетата”, фотоархива на водената от професор Богдан Филов научна експедиция по време на Балканската война - спасен от изнасяне извън страната (и публикуване в албум, предоставен на Държавна агенция “Архиви”), Крум Савов, Иван Юскеселиев - Бай Иван, Александър Сертев, сега професор Иван Пенков,

ентусиазмът за моя

ретроспективна книга

бързо се стопява...

Осъзнах две важни неща: първо - моите фотографии не са достатъчно стари, за да бъдат интересни днес, макар че някои от тях са направени преди 55 години. Второ - по важното - едва след смъртта на автора творбите остават да говорят сами за себе си, без авторът им волно или неволно да “адвокатства” за тях с присъствието си.

Но такава книга рано или късно трябва да съставя, без да съм сигурен, че ще имам средства да я публикувам. В нея фотографията може да заеме своето водещо място, успоредно с текстове, които в спокоен тон да внесат категорична и неопровержима яснота за съзнателния ми жизнен път на фона на фамилната история на тези два стари рода, от които произхождам.