Фантазмите на Теди Москов творят чудеса на сцената

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9097344 www.24chasa.bg

Известният сценарист и режисьор стана на 60 години

По повод на спектакъла си “Сирано дьо Бержерак” в Народния театър през 2011 г. Теди Москов (днес сценаристът и режисьор празнува 60-годишен юбилей - б. р.), парадоксално, както винаги, разказва какво е правил в Хамбург десетина години по-рано. Той режисира в тамошния “Талия театър” пак “Сирано” с толкова въображение и чувства, че представлението става любимо за зрителите. И те пускат възторжените си впечатления в кутия, поставена във фоайето.

Фантазмите на Теди Москов творят 
чудеса на сцената

На една пресконференция, организирана заради шеметния успех на спектакъла, провокират Теди с факта, че зрителите плачат на финала. И Теди мигновено измисля коментар - това бил вторият плач на немците след Сталинград. Той допълва случката: “Само за около пет секунди си спечелих около петдесет врагове - бях под влияние на героя си:

“Обичам да ме

мразят - такъв е

моят нрав!” - заявява Сирано.”

Ето това е Теди Москов - говори със сърцето си, без да се страхува или съобразява с конюнктурата. Не могат да го вълнуват хора с бедно въображение, които не разгадават неговия театър, защото не могат да напуснат собствените закостенели правила на мислене и поведение, взети от лозунги, измислени в други обстоятелства.

Такова отношение към реалността не позволява варианти в дефинирането на хората, природата, властовите структури. И ако Теди Москов вече си е изградил свое отношение към тях, той ги представя според

любимия си стил

на гротеска и

фарсова

деформация

Не е случайност, че след постановките му в Германия през 90-те години (“Сирано” в Хамбург, “Спящата красавица” в Щутгарт, “Кралят елен” в Дармщад) името му там се споменава в поредицата модерни европейски режисьори. Обсипват го със суперлативи руските критици по повод гостуването в Москва на “Майстора и Маргарита”, неговата постановка в Театъра на армията. Откриват майсторството му да съчетава живи актьори с компютърни образи в стила на латерна магика, да

измисля

впечатляващи

визуални форми

на думите

на Булгаковия роман. Верни на пристрастието си да идентифицират метода на режисьора, критици назовават театъра на Теди Москов постмодерен сюрреализъм. А рецензенти в пресата отбелязват, че зрителите толкова са изненадани от зрелището, което им се поднася в московския театър “Пушкин”, че ръкопляскат, без да спрат близо 20 минути в началото на представлението.

Вярно е, че някои театрални критици не харесват неговия стил, очаквайки да е морално и социално ангажиран в различни публични диалози. Тяхното възприемане се дразни от зрелището в неговия театър, трансформиращ сериозни отношения в игрови комбинации със силен визуален ефект. Дразнят ги трансформациите на сериозните и драматични ситуации в карикатури, клоунада, анекдотични сцени, в характерна за кукления театър видимост. А именно художественото прекрояване на реалността в прослава на смеха и въображението е мотивацията, която задържа Теди Москов в театъра.

Той никога не

измисля скечове

и клоунада,

само и само да извикат смях. Както например често предлагат френските булевардни пиеси. Фантазмите на Теди Москов са обвързани с идеи, често проверени в неговия живот. За да внуши патологичната зависимост на Сирано от огромния му нос, пречещ на щастието му, режисьорът остави рицаря да излиза от грамадански нос, декор на Чавдар Гюзелев. А когато Сирано изповядва чувствата си към Роксана, същият нос се превръща в платноходка, плуваща по езеро, осветявано романтично от луната. Въздействието е омагьосващо! На финала, там, където са плакали немските зрители, умиращият Сирано се изкачва по стълба към отвъдното. Само вечността на покоя прави възможно щастието на романтичния поет. Съвършената любов не е в реалността, а в бляновете.

И Теди Москов коментира с неописуемо откровение: “До героя с огромния нос ме доближава това, че всичките си желания гледам да ги отлагам - за да са по-мечтани.

Всичко, което не

постигаш, остава

мечта,

а постигнатото забравяш и погребваш в тефтера. Искам да го доближа, но дали някога ще мога да “стигна” Сирано?! Дали да не го оставя мечта?!”

Понякога режисьорът се връща към истории, прилични на сценарии на италиански комедии от епохата на неореализма, когато социалните типажи и случки са били еднакво задължителни с комичното им представяне. В няколко сезона Теди предложи спектакли, забавни за очите и благодарни за актьорското им покритие - “Аз обичам, ти обичаш, тя обича” в МГТ “Зад канала”, “Тъпи ентусиасти” в Сатирата, “Коя гад изяде кашкавала” в Русенския театър, “Няма да платим, няма да платим” в театър “София”.

В интригите се замесват социални типажи, представени в комична светлина, защото са жертви на собствените пороци и предразсъдъци. Нямаме друг режисьор, който

така находчиво

да показва

заслужаващите

присмех фигури от съвременните социални среди. В работата си върху пиесата на Ростан Теди Москов срещна вдъхновяващото съучастие на Деян Донков, изпълняващ ролята на Сирано. Ето какво говори за актьора: “Деян може всичко да играе - и трагично, и комедийно. Той е актьор, силно ангажиран в ставащото на сцената, с богато въображение, за да измисля варианти на епизоди и настроение, при това въоръжен с ирония и себеирония, винаги подготвен за репетицията. Беше удоволствие да работя с него. Деян направи точно това, което очаквах. Идваше много по-рано на репетиции и влизаше в образа. Това съм го виждал само при Санчо Финци в Дюселдорф”. Но нашата театрална реалност, особено днес, след вълната на коронавируса, не дава възможност на един режисьор да работи само с актьора, който има същата кръвна група (пак по израз на Теди Москов).

Така, както Димитър Гочев е работил със Санчо Финци. Така и Теди Москов трябваше да укроти прочутата си нетърпеливост, предизвикваща го да се ядосва, когато в репетициите не среща равно на неговото разбиране на ситуациите и трябва да изчаква актьорите да смелят исканото от тях (преди години му “ставаше черно” и започваше да крещи).

Днес е обвеян с приказност, желан партньор е от всеки театър, а спектаклите му почти винаги са сред кандидатите за отличие. Вярвам, че театърът ни е достатъчно зрял и умен, за да го цени така, както биха го приемали в европейските театри.