Захари Карабашлиев: Свободни сме били, ала не сме го знаели

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9494138 www.24chasa.bg
Писателят Захари Карабашлиев

„Опашката“ – най-дръзката книга на Захари Карабашлиев, е вече на пазара

Може ли първата дама да има опашка?

От днес (8.2.) на пазара в три издания (твърди и меки корици и електронен вариант) може да откриете „Опашката“ от Захари Карабашлиев (ИК "Сиела")  – може би най-дръзката творба на автора на „Хавра” и „18% сиво”.

Това е увлекателна и проникновена притча за покварата на властта, за характера на доброто и злото, в която събитията ескалират в неразрешим конфликт и жестока (но сякаш единствено възможна) развръзка.

Карабашлиев успява да създаде изключително увлекателна плетеница от мрак и светлина, обединяваща елементи на дистопична (мрачна)  фантастика, любовен романс, изпепеляваща политическа сатира и драма на абсурда

„Опашката” е разтърсващ роман -  едновременно нежен, провокативен, забавен, тревожен и безмилостен. Интимен и откровен разговор за измамната красота на илюзиите и пътешествие към най-дълбоките кътчета на човешката душа.

"Свободни сме били, ала не сме го знаели", смело и провокативно твърди Карабашлиев, който работи над този роман от 2014 г.

Заради пандемията въпреки договорките "Опашката" - първоначално пиеса, не вижда сцена, но сега излиза като роман.

Самият автор не крие, че фантастичният елемент не му е чужд. Неговият герой е поканен за президент и му е обещано да стане, но... той открива, че неговата любима има опашка.

Що за първа дама ще е жена с опашка?

Разбира се, това е само повърхността на интригата, която е много по-дълбока и засяга основите на политиката и държавността.

Анотация

Светът от близкото (възможно) бъдеще сякаш е на път да захапе опашката си.

А обичаният български писател Захари Карабашлиев („18% сиво”, „Хавра”, „Жажда”) проследява всяка нейна извивка в новия си и най-смел роман.

„Опашката“ е увлекателна и проникновена притча за покварата на властта, за характера на доброто и злото. Книгата се появява на 8 февруари 2021 г. в три издания – с твърди и меки корици, както и в електронен вариант – с оформлението на художника Дамян Дамянов и редакцията на Веселина Седларска.

Свободни сме били, ала не сме го знаели.

През страната и света преминава вълна от безредици, всеобщото недоволство изглежда е достигнало критична точка, а с наближаването на президентските избори напрежението между власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за действие, но някой трябва да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред.
Павел Панов, писател и драматург, намерил любовта на живота си в лицето на красивата и интелигентна Невена, получава изненадващо предложение да се включи в политическата надпревара като независим кандидат. Изглежда, съдбата на държавата зависи от него, но пък това залага на карта и отношенията с любимата му.

Случва се и нещо изумително – в нощта, в която той ѝ предлага брак, става ясно, че докато годеницата му е била в командировка, необяснимо как се е сдобила с опашка. Съвсем истинска опашка, за която тя отказва да говори, но която разтърсва из основи света му.

Как и дали тази опашка променя идеалната жена, докъде е готов да стигне Павел в надпреварата към властта и може ли доброто да се самосъхрани сред отломките на разпадащия се свят?

Страница, след страница, епизод след епизод събитията в тази необикновена история ескалират в неразрешим конфликт и жестока (но сякаш единствено възможна) развръзка.

Из „Опашката“ от Захари Карабашлиев

Сънувах баща си. Тоест сънувах човек, за когото знаех със сигурност, че е баща ми, макар това да не беше лицето му, което помня от снимките и от онова видео с него. Беше слаб, висок мъж с гъста черна коса и бяла риза с къс ръкав, кутия цигари БТ, затъкната под ръкава. Той се наведе, докосна челото ми, после клекна и ме прегърна. Миришеше на нещо, което накиселява, като парче телешко на дъската за рязане, преди да бъде сготвено. Не помня защо, но знаех безпогрешно, че този мъж е баща ми. Знаех, че е баща ми по топлината, която излъчваше лицето му. Лицето му до моето лице. После се изправи и каза: „Никога не се пристига, винаги се тръгва“.

Спомням си как някой ми беше дал старо хвърчило. Изглеждаше добре, но колкото и да опитвах да го вдигна, колкото и силно да тичах, то се забиваше в земята с объркани лупинги. Помня как плача и го нося на баща ми. Помня как той измъква някаква зелена щайга с пожълтели вестници и търпеливо започва да изрязва от тях триъгълници (или правоъгълници?), помня го как изрязваше червени заглавия и фигури, аз се въртя покрай него, той ги лепи по дълга рибарска корда, може да е била над два метра… Помня как гордо нося хвърчилото към колата с една ръка, а опашката в друга, тя се влачи по земята, закача се по храстите. Стигаме до автомобила, той прибира хвърчилото, затръшва багажника и няколко триъгълника остават навън?– като че ладата си е прехапала езика. Помня го как се навежда към мен. Ще тръгваме да пускаме хвърчило. Винаги само се тръгва…

Всеки мой опит да се съсредоточа върху нещо, различно от проблема с опашката на годеницата ми, е неуспешен. Това не означава, че нищо вече не ми прави впечатление?– напротив, впечатлява ме почти всичко около мен и вниманието ми е свръхизострено, но не мога да го задържа върху каквото и да е за повече от някакви секунди. Забелязвам незабележими до днес неща: забравените щипки за пране на терасата, изсъхналия клон на липата пред прозореца, косъм върху капака на тоалетната чиния, разточително голямата сателитна чиния на кооперацията отсреща (сигурно е там от 90-те, колко ли MTV e минало през нея, колко детска анимация и порно?), комини на покривите, разкривените стари телевизионни антени?– като току-що наизпопълзели от покрива скелети.
***

Не мога да се отърва от мисълта за властта. Не спирам да мисля за това. Защо винаги мисълта за власт е свързана с „горе“. Защо когато трябва мълчаливо да посочиш, че нещо идва по и?ерархичен ред, сочиш с показалец нагоре. С власт – горе, без власт – долу. Слизаш от власт. Качваш се. Горе и долу. С власт и без власт. Да сочиш нагоре с пръст, не е ли наи?-несъзнателният, естествен човешки жест за признаване на някаква власт. Всяка власт е от Бога, казва се някъде в Библията. Кои? го беше казал? Не беше Иисус, това със сигурност, но кои? беше... Павел?
От друга страна, сякаш чувам думите на един свои? преподавател от студентските години по западноевропеи?ска литература, Банев, Петър Банев – тои? сядаше на перваза на прозореца и гледаше паркинга или небето навън с нещо като презрение. Не поглеждаше нас, студентите, просто гледаше навън и изнасяше брилянтни лекции. Всяка власт развращава, казваше тои?. Всяка. Власт. Развращава. Всяка власт едно- временно издига, но и принизява. Тоест всяка власт е падение нагоре. Властта на човек над човека променя. Не този, върху когото се стоварва, а този, кои?то я упражнява. Беше през 90- те, Петър Банев преподаваше Гьоте, Шилер и Джон Фаулз, но за да обясни нещо, случило се например през XIX век в Германия, понякога се налагаше да отскочи до разпадащата се от вътрешни борби Атина, прелиташе през векове, хора и идеи, за да изгради мрежа от смисъл, в която нещата се нареждаха магически и всичко идваше на мястото си. След лекции из- лизахме с премрежени очи и размътени съзнания, но светът бързо се разпиляваше отново и ни вкопчваше в безсмислието си. Любимият поет на Петър Банев беше Рембо, кои?то спрял да бъде поет, преди да навърши дваи?сет, и умрял като едно- крак търговец на оръжие. Напускането на поезията беше спо- ред Банев неговият последен, наи?-решителен „поетически жест“. Спомням си сега един наивен спор с преподавателя ми по повод властта и се чудя на търпението му – Банев беше гениален, а аз – невежа. Тезата ми тогава маи? беше, че властта дава възможност максимално да се приближим до истинската си същност и да я упражним. (Защо ли сме говорили по тази тема? Защо ли ме е вълнувала тогава въобще?)
Властта не те прави различен, тя не може да промени истинската ти същност, настоявах аз. Тя само може да те приближи до нея. Или да те превърне в нея.

Истинската си същност, колега – хладно ме поправяше тои?, – няма как да знаете, ако не ви е било дадено да упражните власт над друго човешко същество. Това е екзистенциална ситуация, която неизменно ви променя. Властта променя.

Властта не променя, твърдях аз. Променя те подчинението.
Властта е вирус – каза тогава тои? с усмивка и го запомних. И този вирус променя. Властта е вирус.

Петър Банев един ден не дои?де на лекции, а по-късно разбрахме, че предната вечер не се прибрал у дома. Не се върна до края на седмицата, до края на сесията, просто не се върна никога. Беше напуснал света без всякаква следа. Остави жена и две момчета.
Мистериозното му изчезване се свързваше с наи?-различни версии, една от друга по-невероятни. На една от срещите на курса дваи?сет години по-късно някакъв колега прошепна, че Банев бил свързан със службите преди падането на режима, а след това избягал в някаква държава в Африка и започнал търговия с оръжие, бил приближен до властта…