"168 часа": С овчарски ямурлук Андрей Николов пародира новата съветска власт

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9681111 www.24chasa.bg
Оригиналът на Паметника на незнайния воин от 1941 г.

В паметниците на Съветската армия учениците му вграждат целуващи се уста в уста руски солдати

И Втората световна война, следващ епизод на Първата, пречупва съдбите на милиони хора по света. Въпреки че Царство България не праща нито 1 свой войник по фронтовете й, бомбардировките над София, Враца, Дупница, Ловеч отварят дълбока рана в снагата й.

Творецът не може да се въздържи да не се подиграе на обичая на съветските лидери и войници да се целуват уста в уста.
Творецът не може да се въздържи да не се подиграе на обичая на съветските лидери и войници да се целуват уста в уста.

Цар Борис III става жертва на конспирация през есента на 1943 г., държавната власт се клати, авиобомбите над София зачестяват. Оспорваният творец вече е напуснал Художествената академия, въпреки че е жив бог за студентите си. После сем. Николови е евакуирано на село в Троянско, където бай Андро получава като дар кафяв овчарски ямурлук. Армиите на Сталин влизат в България през септември 1944 г. и наметалото от груба вълна заедно с ваятеля се връща в София.

В дните на червения терор веднага след 9.09.1944 г.

на вратата на Червената къща чукат “отрядници

от ОФ”: “Ти ли си Андрей Николов,

ставай и тръгвай!". Дошли са и за неговата глава като любимец на царя. Данаил Крапчев, издателят на в. "Зора", е застрелян от упор насред Горна Джумая на 10 септември, сатирикът Борю Зевзека е бастисан след месец в Борисовата градина по погрешка вместо Елин Пелин. Самият Пелинко се крие от "народния гняв" в родното си село Байлово. Подгонени са Димитър Талев, Змей Горянин, след садистични изтезания на 18.11.1944 г. издъхва приятелят му Райко Алексиев, издателят на в."Щурец". И още, и още. Зловещо, кърваво време!

Преди да постъпи в Рисувалното училище през 1896 г., като млад даскал в Старосел заради увлечения по социализма Андро е преместен в банатско село. Ама сега е друго. Страшно друго!

Беловласият мъж се усмихва на младите въоръжени мъже

и отсича: "В моята къща първо се сяда, пък после се става!", и трясва люта попръжня за шмайзерите им. Сядат на трапезата и ги напива зверски! Вече да го водят, но народните милиционери не искат да си тръгват: "Ти си бил добър човек, бай Андро! Няма да те закачаме! Дай още по едно. Кажи кого да арестуваме вместо тебе?" И творецът, за когото България е тясна, отървава кожата. Защо ли през 1927 г. отказва предлаганото италианско гражданство?!

"Светлото бъдеще" на комунизма все по-силно пепели Източна Европа, докато на 2 юли 1949 г. настъпва "слънчево" затъмнение: "Смърт ненадейна, коварна смръзна сърцето. Цяла България ахна, в скърби обзета. Спряха реките да пеят, млъкна Балкана. Георги Димитров жалеят - жалба голяма!"

В правителствения санаториум "Барвиха" край Москва след 4 месеца лечение умира съветският гражданин, съратник на Сталин, председател на Комунистическия интернационал и министър-председател на НРБ другаря Димитров.

Докато в бившето имение на бароните Майендорф изработват мумията на диктатора от Пернишко,

в София започва трескава подготовка за посрещането на траурния полет

и спешно изработване на мавзолей по съветски образец. Следващите вождове Васил Коларов и Вълко Червенков се срещат с ръководството на Съюза на българските художници и уточняват мащабите на траурната украса в столицата.

За тази седмица време са съборени тайно по нощите два паметника в София - Статуята на републиката пред двореца (за място на мавзолея) и Паметникът на Незнайния воин, за да вземат прекрасния италиански гранит от пиедестала за гробницата на "вожда и учителя".

Бронзовият лъв на А. Николов е захвърлен в двора на поделението на специалните войски срещу двореца "Врана" на р. Искър край с. Герман. През 1970 г. е изваден и на ниско каменно ложе посреща автопътниците от и за Пловдив край шосето. Докато през 1981 г. кротко ляга в тревата на старото си място - до раннохристиянската базилика "Св. София" в сърцето на столицата. Орис!

И странно защо, в най-страшните първи години на работническо-селската власт у нас проф. А. Николов захваща разходките си из София, загърнат в овчарски ямурлук. Кафявия, шаячния, от Троян. Могъщ естет, сатир бохем, бивш придворен художник, бонвиван с отличия за храброст от ред дамски постели, а предрешен като водач на стадо из трънаците?

С костюм и под ямурлук?

Столичани се обръщат след

него, кръстят се,

питат се дали не му "хлопа дъската". Свенлива девойка го спира на площад "Девети септември" ("Батенберг"), за да го поздрави. Маестрото мига, мижи дали я познава. А тя, милата, усуква думите, хъмка, че е влюбена в творчеството му. Учителка от провинцията, видели се на негова изложба. Ваятелят я гледа строго, пита с тих глас: "Момиче, кажи ми, лягал ли съм с тебе, или не? Може и да се сетя коя си". Румени бузи, сведени от срам мигли. Амии, г-н Николов? "Оо, голямата вода, нали? Русе! Младата даскалица по френски? Ех, Спаскее, как да не те помня?! Огън момиче си!"

Защо, ако Андрей влезе на изповед, ще пламне храмът и каква е историята му, четете ТУК.