"168 часа": Кървавото писмо на българите от Таврия, с което трогват царя

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9731560 www.24chasa.bg

Искаме да се върнем в България, ако държите да останем тук - нека да ни управляват немци, а не руснаци

Русите закрили нашите училища и църкви, настоявали сънародниците ни да учат в руски училища

В предишната статия Борис Войнов описва как в Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки трудови условия. Броят на таврийските "остарбайтери" не може да се установи със сигурност, но се предполага, че са били между 5000 и 40 000 души.

В тези условия единствената надежда остава България - съюзник на Третия райх от 1 март 1941 г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос с подкрепа на българската държава.

По инициатива на писателя Мишо Хаджийски през април 1942 г. таврийските българи пишат писмо до Н. В. Цар Борис III с молба да ги приеме в България - отбелязва историкът Янко Гочев. - Таврийците търсят спасение в България - прародината, която те винаги са смятали за истинска своя Родина-майка: "Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия - Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както

не остави нашите братя в Добруджа,

Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас, българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят?

Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

Ваше Величество, Царю наш,

закрила наша!

Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914 - 1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца - умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много,

тук сме двадесет

и осем села

компактно по брега

на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай, Царю, път на част от нас, за година-две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото открай време живеем с честен труд.

Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм." Писмото е от 20 април 1942 г. и е подписано от упълномощените д-р Иван Милчевски, учителя Иван Фуклев, Георги Е. Малев, Тодор Терзиев, писателя Мишо Хаджийски, Георги Върбанов, учителите Георги Соломонов, Васил Малчев, Танас Чипчев, Павел Савов, Иван Иванов, Райна Кочкова, Елена Милчевска и др.

"Цар Борис подава ръка на сънародниците,

държавата застава зад завръщането им - пише Янко Гочев. - С просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя.

Писмото е изключително силно и въздействащо. В синтезиран вид таврийските българи излагат своята тежка участ и предлагат на българската власт и лично на цар Борис III пътища за решаване на тяхната съдба. Фактически писмото представлява програма с предложени два варианта.

Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.

Таврийските ни сънародници искат да им се разреши да имат в своите села администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите.

Вторият вариант, който е предложен, е преселение на жителите на 28 български села.

Писмото от името на 60 000 таврийски българи до Н. В. Цар Борис III завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: Дано даде Бог са бъдем заедно!

То е подписано от още 16 души - основно учители, интелектуалци и кмета на село Инзово (Инзовка). Това са различни представители на

българската интелигенция в Таврия

Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организаторът на преселението на таврийските българи в родината.

Михаил (Мишо) Хаджийски е роден на 27.11.1916 г. в село Инзово, Запорожка област на днешна Украйна. Детството му е трагично, като на много деца, свидетели на революциите, довели до установяване на кървавата болшевишка диктатура.

Баща му загива на фронта като войник през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение вследствие на големия глад от 1921 г. - първият в съветската история.

Така Михаил остава кръгъл сирак. Отгледан е от своя дядо. Расте любознателен, с ярко изразено чувство на дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава.

През 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език.

През 1937 г. постъпва в Киевския държавен университет.

След дипломирането си М. Хаджийски

работи като журналист

и редактор

От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази - "Нощите край Лозоватка", "Из Бесарабия", "Пуста чужда чужбина", "Българи в Таврия", поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата "Банови дворища", подготвя за печат последния си сборник с разкази "Стара Таврия".

Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания.

Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще - добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен “Йовков на таврийските българи”.

Войната от 1941 г. обръща и неговия живот, както този на милиони хора в СССР. През лятото на 1941 г. М. Хаджийски получава повиквателна за мобилизация в Червената армия. След ред премеждия се добира до родното си село Инзово, където за известно време се

укрива

По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване.

Дейността му е апостолска. Подписва писмото до цар Борис III от април 1942 г., което е само етап от подготовката на преселението.

В него се съдържа заявка за преселението, което към този момент не е било ясно дали въобще може да се осъществи.

С това обаче процесът на подготовка на преселението стартира. Негов двигател от самото му начало е тъкмо М. Хаджийски. Разчита поради съюзническите отношение на България с Германия това да му

гарантира свобода на действие

Като етнически българин М. Хаджийски получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България.

Защо важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г., четете ТУК.