Началото на рода
е от Прилеп, дал е
просветители и
интелектуалци
Началото на рода Биолчеви е регистрирано в родова книга някъде в края на 18-и век. Фамилното име идва от един прякор. Илия от град Прилеп бил як и мургав и затова местните започват да му викат “биволче”.
Но тъй като в местния говор буквата В не се използва, става “биолче”. Както и фамилията на писателя Димитър Талев, с която са имали обща ограда в Прилеп прадядовците Биолче, се е именувала Тале. Прилепчани тогава не са имали друга писменост освен българската.
Прапраправнук на Илия е проф. Боян Биолчев, който ще бъде наш гид в дългия живот на тази богата на история и събития българска фамилия.
Илия Биолче има трима синове - Димитър, Никола и Коста, наричан Карата. “От прадядо ми Димитър (Диме) Биолче нататък хората от рода започват да се занимават с просветна дейност - разказва проф. Биолчев. - Диме е един от първенците на Прилеп и училищен настоятел. Благодарение на него е създадено и защитавано училището в града.
Заради родолюбивите
си убеждения и дело
Диме е убит.”
Когато забременява за четвърти път, Виктория решава, че трябва да махне бебето. Съпругът й е зает с комитетски дела и почти не се мярка вкъщи. Тя сама изхранва семейството с една шевна машина. Започва да си стяга корема, за да пометне. Една комшийка й казва: “Викторийо, където три деца, там и четири!”.
С пословичното си чувство за хумор бащата на професора - Асен Биолчев, му казвал: “За малко и тебе да те няма на света”. Проф. Биолчев разказа, че помни баба си Виктория. Бил деветгодишен, когато тя почива. Като прочита “Железният светилник” на Димитър Талев, има чувството, че неговата баба е прототип на Султана. За нея децата й говорели, че има изключителна дарба: можела с машата едновременно да удари и да ощипе. А за изречена мръсна дума хвърляла в устата шепа пипер.
Боян Биолче учи в българската гимназия в Солун и е съученик с Георги (Гоце) Делчев. Влиза в състава на ВМОРО. През 1897 г. се обявява против построеното в Прилеп сръбско училище и е принуден да бяга в България. В София заживява в Еврейската махала, връща буквата В в края на фамилното си име и така става Биолчев.
След аферата “Мис Стоун” са му поверени от четниците 30 хиляди лири от 100-те хиляди, платени от турската власт за освобождаване на американската мисионерка.
Баба Виктория
скрива а парите
в кацата за зеле
Въпреки недоимъка не ги докосва няколко години, защото връзката се е разпаднала. И когато случайно става дума при гостуване на Сандански, тя му казва за парите. Той от радост я грабва и завърта около себе си. Трябвали са за оръжие.
Проф. Биолчев си спомня, че като момче ходил да види къщата, в която семейството на дядо му живее под наем. Тя е една от тайните квартири на македонската революционна организация. Гоце Делчев и Яне Сандански редовно отсядат в нея.
Боян Биолчев участва във всички исторически битки на ВМРО. През 1912 г., когато тръгва към фронта с Македоно-одринското опълчение на Балканската война, жена му Виктория започва да се кара и да натяква, че пак я оставя сама с четирите деца. “Млък! Сите одат и яз ке одам!”, отсича Боян.
Участва и в Първата световна война. Умира през 1932 г., но не от вражески куршум на бойното поле, а в катастрофа. Влак блъска камиона, в който пътувал.
Започва да работи като лесничей, после е преподавател в Лесотехническия факултет на СУ. През 1948 г. отделят факултета от СУ и го правят Лесотехнически институт. След години Асен Биолчев става негов ректор за три мандата.
“Понеже бях лош ученик, татко ме вземаше в института, за да уча под негов контрол - спомня си Боян. - А аз през целия ден гледах през прозореца на кабинето му как навън децата си играеха и не пипах тетрадките. В края на деня той идваше от заседанията и питаше строго: “Учи ли? Да, татко!”, отговарях бодро аз и това му бе контролът...”
Студентите обичат много ректора си. След години те, вече самите професори, го обявяват за доктор хонорис кауза” №1 в признатия вече за университет институт. В местността Юндола край Велинград му издигат паметник.
През 1950 г. комунистическата власт иска да го изхвърли от института, в ДС знаят, че е френски възпитаник. От тази и други неприятности го спасява неговата съпруга Екатерина Джингова, за която той се жени през 1939 г. Тя е юрист.
През 1951 г. започва разследване срещу Асен Биолчев - говорил против руския учен Трофим Лисенко. По време на един от разпитите, той показва снимките на дядо си с Гоце Делчев, Яне Сандански и други македонски харамии. И го оставят на мира.
Съпругата му Екатерина Джингова също е от революционен род, само че в Солунско. Джингов е съсобственик на българската печатница в Солун. Първи братовчед е на Христо Смирненски. Там се жени за Грозда от Солун, която пък е племенница на революционера Стамат Танчев, застрелян пред очите й от агенти на властта.
Екатерина и Асен раждат две деца - Виктория през 1939 г. и Боян - през 1942 г. Боян завършва средното си образование в София и през 1962 г. заминава за Ягелонския университет в Краков, Полша, където 6 години учи полска филология.
“Заминах по две причини. Първо, защото беше в чужбина, и второ,
защото имах
гадже полякиня
Обаче, като пристигнах там, разбрах, че тя е вече омъжена. Но ако не бях заминал за Полша, сега щях да съм друг човек”, категоричен е Боян.
По това време Полша наистина е един културен мит в България, особено след филмите на Анджей Вайда. Има студенти от всички страни на соцлагера. В края на годината Боян вече говори полски без акцент. Според него чужд език особено в Полша най- бързо се учи на чаша около маса, но не и ако паднеш под нея.
Боян има абсолютен слух и това му помага в ученето на езиците. От него цигулар не станало, въпреки амбициите на майката заради късите му пръсти, но с лекота различавал много малки нюанси на тоновете. Сега в различна степен той говори и чете на полски, сърбохърватски, чешки, руски, френски и немски. С българския - 7! Всички славянски литератури чете в оригинал.
През 1968 г. Боян Биолчев се връща в България с диплома и магистърска степен. В СУ изминава целия път на научно и кариерно израстване и през 1992 г. става ръководител на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 г. е заместник-ректор на СУ. От 1995 до 1999 г. е декан на Факултета по славянски филологии. Два мандата (1999-2007) е ректор на СУ. Автор е на много научна литература, художествени книги и сценарии за филми.
Изборът му за ректор
не минава леко,
въпреки че е бил зам.-ректор на университета. Ето разказа на проф. Боян Биолчев:
“Когато се кандидатирах за ректор на СУ, беше създадена организация за моето демонизиране чрез майка ми. Била в Народния съд. Преди 9 септември жените не са можели да бъдат съдии. Когато тя постъпва през 1948 в съдебната система, онзи Народен съд е вече минало, а народен съд с малка буква тогава наричат районния съд. Спекулираха и с това, че е била прокурор, а тя винаги е била само съдия и е съдела по поднесени в съда следствени доказателства, подчинени често на особеностите на историческото време. Беше точен човек и абсолютен безсребърник.
На предварителните срещи на кандидатите за ректор се опитваха да ме провалят. Използваха майка ми за аргумент, без да споменат четиресетгодишната ми университетска биография и това, че до 10 ноември не съм заемал никакви ръководни управленски постове. След като не бе произнесена думата компетентност, ми дадоха дума за отговор, а аз през цялото време слушах само за майка ми в тронната зала на Алма матер. И затова казах: “Аз кандидатствам за ректор на Софийския университет, а не за детска градина, за да питат за майка ми.” Залата избухна в смях и това може би реши всичко.”
През 1963 г. на морето Боян се запознава с Мариана Евстатиева, която също е полска възпитаничка, завършила е кинорежисура в Лодз. Но между двамата остава може би само тръпката, защото той трябва да се върне и да си доучи в Краков. Когато се прибира в България, тя вече снима документални филми. Пак ги запознават, а от радост, че отново вижда Мариана, Боян се вдига на ръце на перилата на стълбището в кооперацията, в която случаят ги среща.
Мариана пък е “с лош произход”. Баща й е инженер, австрийски възпитаник, изключително културен и ерудиран за времето си мъж. През 1940 г. става отговорен служител в Министерството на благоустройството. Той също има проблеми с властта след 1944 г., но го спасява професионализмът му.
Благодарение на него
е пратен в Белене
Но не в зловещия лагер, а наблизо - да строи Бръшлянската напоителна система.
Като режисьор Мариана започва с документални филми. За някои от тях я обвиняват, че “има много полска резигнация в тях”. В игралното кино дебуютира с “Тигърчето”. “Търси се съпруг за мама” е истински шедьовър. Тя е жената режисьор с най-много наши и чуждестранни награди.
