Изследването на колективната историческа памет е важен инструмент за разбирането на съвременността. Запаметяването (или забравянето) на определени места, събития, действащи лица от историята е сигурен индикатор за тенденциите в развитието на обществото - както за източниците на самочувствието му, така и за дефицитите в това самочувствие. Изборът на памет може да разкрие не само дълбинни нагласи в обществото, но и да очертае в голяма степен механизмите на неговата модернизация.
Целта на изследването “Топоси на историческата памет” (виж карето вляво) е да обозначи местата, събитията, действащите лица в българската история, които са формиращи за идентичността на съвременните граждани. Резултатите очертаха няколко ясни тенденции:
- Категорично се откроиха като водещи топоси Шипка, Левски, Освобождението.
- Голям е процентът на разпръснати "единични" отговори.
- Превес имат националните места, личности, събития.
- Превес на местата, личностите и събитията, свързани с националноосвободителните борби и освобождението от османска власт.
- Превес на местата, личностите и събитията, свързани с областите на войната, революцията или политиката (в сравнение с областта на духа).
В изследването предвидихме засилена извадка за паметта на малцинствените групи. Искахме да се открои в каква степен тези групи мислят българското минало като "свое" и в каква степен проектират "собственото" си, малцинствено минало като по-значимо.
Има ли "взрив на малцинствените памети", или нагласите към интеграция произвеждат своеобразна "мимикрия на паметта"? Именно изборът на памет очертава и степента на тези нагласи.
Резултатите при повечето малцинства се оказват поразително сходни с резултатите при мнозинството. Шипка, Левски, Освобождението са водещи топоси почти във всички групи. "Разпръснатите" отговори обаче преобладават съществено. Очевидно е, че Голям национален разказ би могъл да бъде откроен само в групата на православните българи, а в малцинствените групи раздробяването доминира.
Резултатите показват също, че основните източници за историческо знание/спомен са училището, учебниците и уроците по история и литература. Този процент е огромен в сравнение с процентите, които са дадени на медиите, на семейството (възрастните) и на личния опит при формирането на историческото самосъзнание.
Превръщането на Големия разказ в приказка. Единственият период в българската история, за който имаме вълнуващ, детайлен и собствен разказ за героични събития, са революционното движение и Освобождението на България от османска власт.
Предисторията на този разказ съдържа всички елементи на народната приказка - борбата между доброто и злото е представена от нестихващата битка между българи и турци; всички възможни препятствия пред доброто са налице - жестокостите на турците, робството, кръвният данък, кланетата, както и силата на доброто - чрез организирането на съпротивата срещу османския гнет, хайдутството, комитетите и Априлското въстание.
И накрая идва удовлетворението от щастливата развръзка точно както става в приказките. В нашия случай това е Освобождението, изковано чрез усилията и на руси, и на българи, заради което Шипка е най-популярното място на памет в нашата анкета.
Няма друг такъв период в българската история, който да е разказан, преразказан и който да е станал същностна част от самоидентификацията на българите като историческия разказ/приказка за победата над злото и щастливата развръзка на българската история през 1878 г. Затова тази едва ли не криптогенно-фолклорна форма на историческо самосъзнание доминира начина, по който огромна част от гражданите на България, включително и сред малцинствата, виждат най-важните събития, места и фигури от своята история.
Нито Голям разказ, нито Голяма приказка се е родила досега за другите периоди в българската история. Може би защото съдбата на повечето български държави свършва с унищожаването на държавността и налагането на чуждо господство. Откъслечните разкази за тези периоди не могат да се превърнат в Голяма приказка, защото липсва основният и завършващ компонент - щастливият край.
Периодът на комунизма също по-скоро отсъства като цялостен спомен. Същностните характеристики на комунизма като историческа епоха на еднопартиен тоталитарен режим, неограничено насилие, политически терор и повсеместна пропаганда, стопански и финансов колапс не се срещат в анкетите.
Изключение е преследването на мюсюлманските общности в България и по-специално възродителният процес, естествено присъстващ в отговорите на мюсюлманските малцинства. Очевидно е, че за консенсус какво представлява този период не може да става и дума, че българската публика няма интерес, желание, любопитство или стремеж към катарзис за тази епоха.
Ако за липсата на единен разказ за комунизма е виновна историографията, то и приказката за него не може да се случи, защото изначално не е ясно кой е добрият и кой е лошият, кой срещу кого се бори, кой кого наказва и защо и накрая - щастлив или нещастен е изходът от цялата тази епоха.
Най-устойчивите идеологически и национални митове на българския Голям разказ са все още много действени. Дали тази "фиксация в миналото" би могла да се интерпретира и като особен вид колективна невроза, при която обществото се вглежда назад и преувеличава миналата си слава само и само да избегне тежките нерешими проблеми на съвременното си битиe?
Миналото като идеализиран контрапункт на настоящето според резултатите от изследването все още не си "почива" в музеите и архивите. Все още продължава да осмисля днешното ни битие, като му диктува поведения, пристрастия, принципи. Проявена често пъти като набор от механични клишета, паметта за миналото е все още стройна, еднотипна, спускана "от горе".
В същото време разнообразието на отговорите извън водещите топоси, неимоверното им "разпръскване" са свидетелство не толкова за постмодерно плурализиране на ценностите, колкото за предмодерно безметежно пребиваване в подредения хаос.
Щастливата приказка, изградена много повече от моменти на възторг, отколкото от моменти на страдание, чрез която мислим миналото си, вероятно все повече ще се превръща и в магическо заклинание за национално самочувствие.
Какво помним и какво забравяме?
Защо помним определени места, личности, събития? Защо забравяме други?
Кое помним повече - нашето национално минало или миналото на "чуждите" - балканско, европейско, световно? Все още ли "нашата" и тази на "чуждите" са различни истории?
"Състезават" ли се за нашата памет великите царе, борците за национална независимост, държавниците, партизаните, партийните лидери? Или избираме да помним духовните водачи, просветителите, учените, писателите, артистите?
Кой формира нашата памет: семейството или училището, литературата или властта, медиите или интернет? Как мислим миналото - като наследство, "почиващо си" в архивите и музеите, или като съпътстващо ни битие, вменяващо решения, пристрастия, смисли?
Как използваме миналото - като източник на самочувствие или като заместител, запълващ някакви дефицити в това самочувствие?
Дали и доколко все още съществува единна колективна памет, Голям национален разказ, или паметта е разпръсната, раздробена на множество разкази, произвеждани от всяка група заради самата себе си?
Дали и доколко нашето "днес" зависи от едно или друго струпване на спомени?
Изследването "Топоси на историческата памет" се опитва да отговори на всички тези въпроси.
Опитва се да идентифицира най-значещите за съвременността места, личности, събития от българското и световното минало. Опитва се да очертае ролята на историческата памет за изграждането на манталитетите в модерното общество, степента на самата модернизация на това общество и степента на неговата (не)зависимост от историческите мотивации на днешното.
Опитва се да проблематизира дали и в каква степен "многото история", която ние, на Балканите, сме били произвеждали, е стройно класифицирана в музеите и архивите, или все още е действащо лице в постмодерното ни настояще.
Изследването "Топоси на историческата памет", проведено в периода октомври 2009 г. - януари 2011 г., е съвместен проект на Нов български университет (НБУ) и Американския университет (АУБ) в България. Методиката е смесена: стандартизирани и нестандартизирани интервюта, включени са наблюдение, житейски истории. Извадката (1009 души) е представителна по пол, възраст, социален статус със засилен фокус върху малцинствените групи.
Ръководител на изследването е Евгения Иванова. Участници: Евелина Келбечева, Иван Евтимов, Дмитрий Варзоновцев. Участват също студенти от НБУ и АУБ.
Резултатите от изследването са публикувани в сборника "Минало несвършващо", издаден от Нов български университет.
Графиките към изследването са изготвени от Владислав Величков, студент от НБУ.(24часа)
Париж и кулите близнаци в Ню Йорк в избора на ромите
Hякои от по-малките изследвани групи посочиха преди всичко локални топоси: близкото до Кърджали светилище и крепост Перперикон при турците например. Честотата на техните отговори беше толкова интензивна, че постави Перперикон на трето място в общата извадка.
Или: крепостта Баба Вида при власите, живеещи преди всичко във Видинско, Калиакра при гагаузите и татарите, населяващи две села в близост до носа, Созопол при гърците, които интервюирахме основно там.
Родното място изобщо излизаше като най-важно при много групи (при някои представители на мнозинството включително).
Така армъните определиха родния си град Пещера на първо място, а каракачаните засилиха националното значение на Шипка поради факта, че живеят наблизо. При тях отговорът "Шипка" получи 66%.
При ромите пък имаше изключително многообразие: Централна баня, кулите близнаци в Ню Йорк, Париж...
Тяхната памет се очерта като най-космополитна в сравнение с останалите, които избираха предимно места, личности и събития от регистъра на националното.
И в същото време най-важните личности за ромите се оказаха от областта на интимното: дядо ми, баща ми, майка ми, децата ми. За някои от тях най-важните събития бяха "рожденият ми ден" или "намерих си 50 лева".
Мюсюлмани: Живков не е виновен, подвели са го за възродителния процес
Мюсюлманските малцинства (турци и българи) избират като водеща личност Левски и като водещо събитие - Освобождението.
Едно възможно обяснение за този избор е желанието да отговарят "правилно", да казват онова, което (в техните представи) анкетьорите искат да чуят.
Възможно е също така тези стандартизирани отговори да са резултат от единното образование, налагащо категорични стереотипи. Доказателство за тази хипотеза са максимално различните отговори на ромите, които не са посещавали училище. Обратно - онези от тях, които имат образование, избират места, личности и събития, напълно сходни с тези при мнозинството.
Някои от мюсюлманите твърдяха, че избират Левски, защото се е борил против Османската империя, определяна като "лоша" за всички - и за българи, и за турци. Освобождението е на първо място (според тях) по същите причини.
На второ място при мюсюлманите е Тодор Живков - с изцяло положителен знак.
В същите групи възродителният процес има много висок резултат като негативно събитие. Това драстично разминаване беше мотивирано по два начина от анкетираните:
-"Тодор Живков не е виновен за възродителния процес, него са го подвели" (американците, англичаните, руснаците, дори турците)
-"Лошото беше само, че ни смени имената, всичко друго беше по-добре: построихме си къщи, имахме работа, имаше сигурност..."
Второто обяснение ясно очертава паметта - носталгия по комунизма, която става все по-натрапчива в цялото ни общество. Носталгичната памет за съжаление все по-категорично доминира паметта травма, паметта присмех или паметта срам.