Алек Попов е един от най-популярните съвременни български писатели. Роден в София през 1966 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ” и българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След дипломирането си специализира в ELI (English Language Institute) към Wayne State University, САЩ. Първият роман на Алек Попов е “Мисия Лондон”.
Романът става популярен не само в България, той е сред най-превежданите съвременни български произведения с издания на 16 езика. През 2010 г. излиза едноименният филм по романа с режисьор Димитър Митовски. Следват романите “Черната кутия”, “Сестри Палавееви в бурята на историята”, “Сестри Палавееви. По пътя към новия свят”, “Мисия Туран”. Алек Попов предостави на “24 часа” новия си разказ.
6 май, Гергьовден
По традиция на този ден в България се яде агнешко със спанак. Докато мие спанака за празничната трапеза, писателят Т. се натъква сред листата на един мъничък охлюв. След секунди на колебание дали да не го изхвърли в кофата за боклук, той слага охлюва в една чаша с намерение по-късно да го пусне в двора на кооперацията. Този простичък хуманен жест обаче претърпява изненадваща трансформация, когато Т. се изкушава да го направи обществено достояние. По принцип Т. не е твърде активен в социалните мрежи, заради което неговите издатели често го мъмрят. Деликатно се опитват да му намекнат, че постовете му са твърде интелектуални и иронични,
липсва им топлина и спонтанност,
което ги прави контрапродуктивни от маркетингова гледна точка. Т. не е глупав и се досеща, че трябва да промени нещо, за да преодолее тази негативна тенденция, макар и с цената на известни естетически компромиси. Напрегнатата международна обстановка, бруталното насилие и страдание, които заливат света, крайното разделение на мненията създават един особен режим на възприятие в мозъка му. Обзет от необясним прилив на граждански чувства и умиление пред “чудото на живота”, той заснема кратък видеоклип и го качва в профила си в социалната мрежа, придружен от следния емоционален пост:
Вижте този мъничък охлюв, който изпълзя от купата със спанака. И той се бори за живот, пъпли храбро и се гъне по стените на чашата, за да избяга от стъкления си затвор. След малко ще го изнеса и ще го пусна в някой закътан софийски двор. Но докато още ми е на гости, ето какви странни мисли ми хрумват. Че това мъничко същество всъщност е много по-голямо от всички злобни, обладани от нечестиви амбиции тирани, които погубват живота в името на измисленото си величие. По-велико от най-гордите империи, по-високо от най-високите престоли и по-достойно от всички ония робски души, треперещи пред силата на Голиат, но винаги готови да смачкат по-слабия.
За секунди в мозъка му проблясва искра на съмнение дали е редно да прави това. Дали тези интимни движения на мисълта следва да се изваждат на показ и няма ли това да накърни деликатната природа на чувствата, които са ги породили? Дали тази публичност всъщност не ги обезсмисля? Но
после смело натиска “post”
Т. попива сълзата в ъгълчето на окото си, предизвикана от собствената му доброта. Посвоему той наистина е трогнат от крехкостта на това малко създание и е напълно искрен във възмущението си срещу виновниците за световните нещастия. Сърцето му вибрира на вълните на глобалната емпатия. Усеща се леко “хай” от сладката дрога на позитивизма. Реакциите в социалната мрежа не закъсняват. Едно след друго под поста му изскачат палчета, сърчица, плачещи личица, прегръщащи човечета и разбира се, пак сърчица. За има-няма 15-ина минути видеото с охлюва вече е гледано от над 300 души, появяват се и първите положителни коментари:
Силно и дълбоко! Докосна душата ми...
Супер! Браво! Точно така!
Живее в крехката си къщурка и му стига! Защо на човека нищо не му е достатъчно?
Харесвам отложената мъдрост на тези същества...
Малък, грациозен герой!
Смърт на тираните!
Половин час по-късно се обажда дъщерята на У., за да му съобщи лично колко горда и трогната се е почувствала от неговия пост. Съобщава му също (някак между другото), че няма да успее да дойде за празничната вечеря, и Т. се чувства дори благодарен, че все пак е бил уведомен. Важното е, нали, че е харесала поста му.
Междувременно някоя си Дани е качила снимка на порция охлюви вместо коментар. Охлювите са сготвени по стара френска рецепта: Escargot Royal Stroganoff. Самият Т. не е съвсем сигурен как да реагира. От една страна, е наясно, че това е някаква форма на ирония. От друга, вече се е убедил на собствен гръб, че социалната мрежа не толерира подобни тънки двусмислия. Докато се чуди, под снимката на Дани изниква плачещо личице. Емпатията явно е свързана по странен начин с рецепторите на гнева и след около две минути към плачещото лице се добавят още две, зачервени от възмущение. Следва язвителен коментар:
Колко копейки ти платиха,
за да постнеш тази помия?
Дани има неблагоразумието да отговори с нахилено до ушите човече, което усилва допълнително негативните емоции. За такива като теб има специално запазено място в АДА!!!
Трети направо лепва украинското знаме
Това вече е малко прекалено, мисли си Т., но няма как да го каже и запазва неутралитет. Хейтът генерира още трафик. Окрилен от тази главоломно нарастваща популярност, Т. напълно забравя за охлюва. През пет минути отваря профила си, за да следи ситуацията, а мозъкът му обилно сублимира ендорфин при всеки нов лайк.
До този момент най-популярният му пост е бил за чушкопека –
трогателен домакински уред от ерата на социализма, използван и до днес. Един есенен ден, докато печеше чушки на балкона във въпросния чушкопек, Т. беше завладян от всепроникваща носталгия, съчетана с тиха радост от простия живот. По този повод той съчини няколко реда, в които успя да вложи обзелата го емоция и впоследствие да я предаде на публиката.
Сега, както се очертава, охлювът май ще задмине чушкопека и това изпълва Т. с плаха надежда, че най-сетне е налучкал разковничето към всенародната любов.
Малко преди вечеря той установява, че охлювът все още стои залепен на ръба на чашата, в която грижовно му е застлал няколко стръка спанак. Жегва го леко чувство на вина, но вече е твърде късно да слиза до двора. И утре е ден, казва си. Най-важното е, че “каузата” е получила значителна обществена подкрепа. Агнешкото със спанака е станало като мозък и в този момент Т. осъзнава, че при цялата си популярност всъщност е съвсем сам. Жената, с която живее или си мисли, че живее, някъде е изчезнала и той дори не е сигурен, че изобщо е съществувала. Взема чашата с охлюва, слага я на масата. Отваря бутилка вино и малко по-късно провежда дълъг екзистенциален разговор с новия си приятел – разговор, който би ни спестил много догадки за душевното състояние на Т., но за съжаление, е невъзможно да се възстанови.
На сутринта, естествено, първата му работа е да провери какво се случва с поста и със задоволство отчита стотици нови гледания,
още прочувствени коментари, неизменните лайкове, сърчица, прегръдки
Предстои му пътуване в провинцията по покана на някаква местна библиотека, но преди това решава да слезе до двора и все пак да пусне охлюва в естествения му хабитат, както тържествено е обещал. Отправя поглед към чашата и що да види. “Малкият герой”, любимецът на народа, е изчезнал! Ами сега? Тръгва да го търси. Не може да е изпълзял чак толкова далеч, нали? А някакъв вътрешен глас прихва да се смее: може, може, вика, ти не знаеш колко са пъргави понякога. Чак пъргави! Оглежда перваза, наднича зад парното – нищо. Претърсва около бюрото, етажерките с джунджурии. Де си, бре!? Рови под дивана. А там – кутии, прахоляк, инструменти. Открива туристическите си обувки, които търси поне от месец. От охлюва обаче няма и следа. Ех, да ти... В този момент от телефона долита нежен звън. Ново съобщение: Respect! Лайкове, сърчица, прегръдки. Т. се чувства като пълен подлец и фарисей. И същевременно е гневен: на себе си, на охлюва, на целия ненормален свят. Д‘ ебеш и охлюва! Къде се е заврял? Ще пукне там, ще изсъхне!
Така ти се пада, като пишеш глупости, подхвърля вътрешният глас. Що да са глупости? Ми какво общо има някакъв охлюв с диктаторите и защо да е по-велик от Римската или Британската империя например? Това са несъпоставими величини! Какво намекваш с тези престоли? И как по-точно охлювът се съотнася към мита за Давид и Голиат? Т. се опитва да защити поста си: това са метафори и хиперболи, ние, писателите, често си служим с такива средства, за да предизвикаме емоционално въздействие. Обаче, съгласи се, че това е кофти литература отвсякъде. Знам, съгласява се Т..
Направи го, за да се
харесаш на общността
Не, не е така! (Пауза.) Добре де, капитулира накрая пред себе си. Но не само...
Охлювът така и не се появява. Т. потегля чак по обяд. Вече няма особен стимул да отваря профила си, даже му е противно, но телефонът постоянно го подсеща, че там нещо се случва. Постът му продължава да набира популярност. Вече има стотина споделяния, а
видеото е минало критичния праг от 1К гледания
Някой е коментирал: “Шапо, майсторе!”. Обзема го силно желание да изтрие проклетия пост, но някак не смее. Как ще го обясни на общността? “Кажи истината, бе!”, вика си наум. Забравих да пусна шибания охлюв в двора и той взе, че се погуби. Истината е най-добрата защита. Така е, промърморва си, на теория.
Най-сетне пристига в градчето Х. В салона на библиотеката го очакват двайсетина мрачни аналогови читатели, които на фона на цялата навалица в интернет му се струват неприлично малко. Т. чете откъс от новия си роман. Той е убеден, че текстът е убийствено забавен, но кой знае защо, публиката не се смее. Следват няколко вяли въпроса от типа на “Какво ви вдъхновява да пишете?”, Т. раздава автографи на малцината желаещи и се снима с екипа на библиотеката. Слава богу, хотелът е приличен. Вечерта изпива две ракии в ресторанта, чувството му за вина леко се притъпява и прелива в тиха меланхолия. Какво фалшиво, лицемерно същество е човекът, мисли си. А охлювът е естествен, живее 100% в реалността и никога не се преструва. Той разбира същността на живота по-добре от най-великите философи на всички времена! Ръчичките го сърбят да сподели поредното си гениално откровение в мрежата, но благоразумно се овладява.
Аре, стига с тоя охлюв, казва си и отива да спи.
Но вътрешният глас продължава да му нашепва. Ти сега,
като беше на Крит, яде ли охлюви? Я си признай!
Ядох. В таверната “При комунистите” ги ядох преди две седмици. И какво? Вкусно, облизах си пръстите. Охлюви с булгур, типична критска рецепта. Народно ястие. А някоя метафорка нещо не те ли споходи? Нещо за Давид и Голиат, нещо за Путин? Не. Значи просто охлюви с булгур. “При комунистите” е малка таверна в старата част на град Ираклион. Вътре има само пет-шест маси, а стените са плътно покрити със снимки на партийни дейци от местно и национално значение. Т. седи под портрета на легендарния генерал Маркос и вади месото на охлюва с клечка за зъби, при което се омазва със сос чак до ушите. Зарежи го ти Маркос, кажи, постна ли снимка на охлювите? Колко лайкове събра? А де?...
Т. скролва две седмици назад и търси компрометиращата снимка. Имах си хас да съм я качил! Ще ме емнат разни морални съдници и ще ме разкъсат на парчета. Как не са се сетили още? Намира снимката и установява, че същите хора, които са харесали видеото с “малкия герой”,
са харесали и яхнията от безименни охлюви
Дори са му написали “Bonne appeti!”. Събужда се, облян в пот. Леле, че глупав сън! Проверява в телефона – този път наяве. Няма такава снимка. Пръстите му бяха твърде мазни, за да снима. Олеква му. Това не отменя факта, че е ял охлюви на Крит, но го затваря в сферата na частния опит. Дошли са нови 30 лайка. И пак: Respect. В три часа през нощта!
“Упадъкът на стила, на добрия вкус и всяко приличие идва с претенцията, че си по-добър от другите и това ти дава правото да ги съдиш”, мисли си У. Какво ли прави горкият охлюв сега? Сигурно се е свил в черупката си и чака края. Или напразно протяга антените си в зов за помощ. Толкова дълбока е тази самота, този мрак, че Т. се свива на топка. Някога хъркането на жената, с която живееше, го дразнеше, а сега му липсва. Останала му е само къщичката от книги. Влачи я със себе си където и да отиде. Единственото му убежище.
На сутринта, докато Т. похапва кроасани в лобито на хотела, звъни една позната от радиото. Искаме
да те поканим да коментираш международното положение
Той любезно отклонява поканата: благодаря, но не се чувствам достатъчно компетентен да говоря по темата. Няма значение, важното е, че имаш позиция! Страхотно послание! Това, което си написал, е по-истинско и по-мъдро от най-мъдрите политически анализи! А, ти за охлюва ли... Зарежи го охлюва! И аз съм учила литература, знам какво е метафора.
Охлювът не е метафора, кисело отбелязва Т., съвсем истински е. Е, да де... Т. събира мъжество и кураж. Ще ѝ кажа, пък да си мисли каквото ще, поне ще ме остави намира. Няма го вече охлювa, забравих да го пусна в градината, проявих непростима безотговорност...
Обаче внезапно го обзема гняв. Откъде накъде ще се оправдавам? Нещо длъжен ли съм му на този охлюв? Исках да му сторя добро, а ми създаде такива главоболия. Винаги става така! Не, не мога да говоря за това, отсича Т. Но ти си публична фигура, настоява познатата му, обществото ни се нуждае от твоя глас, особено в такъв момент. “Какъв момент?!”, идва му да изкрещи, но се овладява. (Все пак е публична фигура.) Виж, казал съм, каквото имам да казвам и повече нямам какво да добавя. Не смятам, че е редно да се парадира с добрите дела. Това е грях. Мисля, че повечето хора биха постъпили по този начин, ако бяха на моето място. Мъдър си, отронва тя след кратко замисляне. Липсват ни повече такива хора. “Особено в такъв момент”, допълва я мислено той.
Т. се прибра в София. Лайковете и сърчицата са оредели, охлювът така и не успява да изпревари чушкопека, не му достигат десетина лайка, но това сякаш не тревожи особено Т. Просторният му апартамент е все така пуст. Сипва си чаша уиски. И тогава го забеляза. Малката къщичка, залепена за дограмата на прозореца.
А, ето те и теб... Значи не си умрял
Браво! За миг Т. се изкушава да задържи охлюва, за да има все пак някаква компания. Но преценява, че няма да бъде здравословно и за двамата. Отлепя го внимателно от рамката на прозореца, пръсва му няколко капки вода, за да се свести, и го отнася във вътрешния двор. Избира един по-закътан гъсталак и го пуска сред зеленината. Охлювът постепенно се раздвижва, изважда антенките си и поема колебливо нанякъде, оставяйки подир себе си тънка сребриста диря от слуз. Т. изважда телефона си с намерение да го снима, но после се отказва. Вдига очи към небето, заключено в квадрата на дълбокия двор. Бледите градски звезди вече са пробили булото на здрача. Един след друг прозорците на заобикалящите го сгради се изпълват със светлина. Хората се прибират от работа. Долитат гласове, смехове, ругатни. Т. клечи сред листата, притихнал и ням. Охлювът отдавна е отпътувал в природата. Само сребристата му диря продължава да проблясва в сумрака като нишката на Ариадна, водеща през лабиринта на някаква дълга и сложна, изгубена в себе си мисъл.
