Когато Ламбо избира между убежденията си и кариерата и как прескочи границата между две епохи*
През 2000 г. излезе от печат първата ми книга за актьори със заглавие “Да улучиш шестица”. Съдържаше 6 очерка за най-големите театрални звезди по това време – Мария Каварджикова, Йосо Сърчаджиев, Ивайло Христов, Стефан Данаилов, Владимир Пенев и Стоян Алексиев. Лудо начинание, защото трябваше да се срещам с най-заетите актьори, най-хвалени и почитани, всеки блестящ като собствена галактика. Тогава ми хрумна да завъртя интереса си около някаква драма в живота на всекиго от тях. И понеже да се срещна с Ламбо беше все едно да спечеля шестица от тотото, реших да склоня жена му Мария да разкаже за драматична случка от живота им. Тя веднага се съгласи и така започнаха срещите ни в жилището им в “Лозенец”.
На 3 февруари 1992 г. излиза премиерата на Народния театър “Лоренцачо” от Мюсе. Режисьорката Маргарита Младенова има интуицията да повери на Ламбо ролята на княз Алесандро Медичи, развратник и бонвиван, лош управник и страхлив човек. През същата тази година Стефан Данаилов получава “Аскеер” за поддържащата роля на княза.
Мери Данаилова описва какво става около премиерата. Тя забелязва, че една вечер Стефан стои мълчаливо до прозореца и е толкова вдаден в мислите си, че не забелязва нейното шетане наоколо. По едно време тя го пита какво е станало и той, сякаш само това е чакал, изважда лист хартия от джоба на панталона си и заявява, че ще си подаде оставката.
Напуска театъра, отказва се от професията
Мери разказа, че тези години след промените в края на 1989 г. Стефан се чувствал зле. Което било необичайно за неговия жизнерадостен и оптимистичен характер.
Той не иска да напусне партията на социалистите както мнозина свои приятели. Учуден е, че хора, приемали почести и облаги по време на режима на Тодор Живков, сега се пишат яростни червенофоби и заклети демократи. Но не иска да измени на убежденията си и да се присъедини към доскорошни негови приятели и колеги, които са престанали да го търсят. Нападат го непрекъснато - като партиен секретар на театъра все на него давали главните роли. По телефона го ругаят: “Червен боклук!”. Забравили, че той бил готов да помогне на всекиго, помолил го да ходатайства за жилище или пътуване при роднини зад граница.
Аз само ще вметна онова, което ми каза бившият шеф на салоните в Народния Кирил Кирилов. При едно гостуване по сцените на Южна България на екипа на спектакъла “Дон Жуан” артистите остават без пари и дори не могат да се нахранят. Тогава Ламбо казва на Велко Кънев (двамата са в централните роли на Дон Жуан и слугата му Сганарел):
“Велко, ние двамата сме най-богатите тук, дай да нахраним колегите!”
Купуват едно агне, дават да го опекат и нагощават колегите.
Стефан не е бил сребролюбец, давал е назаем и нерядко е забравял да си потърси парите. Бил е ведър човек, широка душа, готов да помага, без да търси взаимност.
С Мери говорим в просторния хол. Понякога Ламбо се връща по-рано от репетиция и веднага се изтяга на канапето, отредено само за него. Очилата му са на малката масичка встрани и той започва да преглежда купчината вестници. Няколко пъти го навестява естрадният певец Боян Иванов, може би най-близкият негов приятел, останал му верен при всички обстоятелства. Тогава се местим в малката кухня. На път към нея минавам покрай отворената врата на параклиса на Мери – тясна като килер стаичка със стени, покрити с икони. Някои са купени, но повечето са подарени.
Тук
Мери се моли пред иконата на Св. Богородица във вечерта на премиерата
на “Лоренцачо”: “Господи, помогни тази вечер на Стефан и на Росен да излязат от изпитанията си!”.
Росен е синът на Мария от първия ѝ брак с режисьора Вили Цанков. Навръх Коледа 1991 г. той се разболява от смъртоносна, изключително рядка болест. Започва с бронхопневмония, която преминава в полиневрит. Цялата нервна система е поразена до пълна парализа. При Росен започнала от краката и стигнала до очите, когато започват да го лекуват. Поддържат дишането му със система през разрез в гърлото. Стефан търчи по фирми и познати, за да намери лекарствата. Когато Росен напуска болницата и не може да се движи, Стефан го носи на ръце до колата, за да отиде на рехабилитация във Военната болница.
Във вечерта на премиерата Мери стои няколко часа при Росен в болницата и после се прибира у дома, за да чака обаждането за представлението. Отпуснала се е на креслото до телефона, както ще прекара три месеца – без да се съблича. Стефан я моли да махне дрехите си, той щял да ги изпере и изглади. Тя обаче си внушава, че синът ѝ ще оживее, ако тя остане с едни и същи дрехи. И стиска в дланите си малка икона на св. Михаил, подарена от приятели.
Най-после към десет часа телефонът прозвънява. Обажда се Павел Писарев и с развълнуван глас съобщава, че Стефан е играл превъзходно и цялата зала се изправила на крака, за да го аплодира.
“Лоренцачо” е водоразделът на Стефан Данаилов между времето на патетичните, декларативни роли на романтично приповдигнати мъже с идеали и времето на самоиронични, презрителни към другите, често тиранични и самотни персонажи.
Княз Алесандро Медичи в “Лоренцачо” е надут с подплънки като китайски мандарин. Той не се грижи за управлението на Флоренция, а гледа единствено да склони поредната жена да легне до него. Затова и съществуването му е върху гигантско легло, а държавните му документи са любовни писма до поредния обект на неудържимата му похот. Князът дори не е зловещ, макар че неговите противници, прогонени от Флоренция, го проклинат като тиранин, който трябва да бъде убит. С тази задача се заема Лоренцачо (Атанас Атанасов), който иска да възвърне традиционните роли на отговорности в държавното управление.
Играта на Стефан Данаилов въздейства, прави страхотно впечатление и съвсем справедливо е оценена с поддържащия “Аскеер”. А Ламбо ще се почувства за първи път като модерен актьор, вече прекрачил в новото време. “Закриха ме и пак ме откриха!”, заявява на всеослушание той.
Мери разказва как посрещат Коледа, когато Стефан празнува рожден и имен ден.
Винаги купува висока клонеста елха,
най-представителната на пазара. След това се мъчи да я подреже, за да влезе през вратата. Трудно успява, защото има две леви ръце. На Бъдни вечер идват Вили Цанков, Росен и двете внучета на Стефан, близнаците Александра и Виктор. На трапезата трябва да има питка с пари и Ламбо внимава с четири очи да му се падне на него. Харесва ритуалите и сам урежда кръщавката на двете внучета.
Обича да пътува, а след като на първия си воаяж до Рим разглежда “Сан Пиетро”, сяда да изпие една сода в кафене на площада. Изведнъж вижда как се събира тълпа, после един прозорец на Ватикана се отваря и се показва папата. Започва специална служба, посветена на децата. Ламбо изслушва молитвата и си тръгва, когато хората се разотиват. Очите му са привлечени от блясък между плочите. Намира тънка като косъм златна гривна с окачени две златни сърчица. Подарява я на Мария, а тя я оставя на Александра.
През пролетта на 1992 г. Енчо Халачев предлага на Стефан Данаилов да вземе актьорски клас в НАТФИЗ. Той възкръсва и се заема с това, което прави най-добре - да работи театър. От първия му клас излизат Параскева Джукелова, Христо Чешмеджиев, Влади Въргала.
Днес актьорите на Стефан Данаилов са цяло общество, което обича и тачи своя Мастер.
* По повод на честването на 80-годишнината на Стефан Данаилов (Ламбо), роден на 9 декември 1942 г. В момента тече инициативата “Ламбо сафари”, в която актьори показват на публиката знакови места от живота на Данаилов в София.
