Търся баща си във Виетнам
Търся баща си До Ван Мин, когото не съм виждал никога. За него знам, че е роден през 1955 г. в Хайфон. Пристигнал е в България през 1984 г. и започнал работа в завод "Мадара" в Шумен. Там работил с малки прекъсвания до януари 1990 г.
Аз съм се родил през март 1988 г. Близките са ми казвали, че при заминаването си от България баща ми много искал да ме вземе, но те не се съгласили.
Петър Петров, София
"Аз съм твой баща. Кога дойдеш тук? Искам дойдеш за много във Виетнам. Тук видиш твое семейство, сестри, чичо." Това са първите думи, макар и на развален български, на 56-годишния Мин, когото намираме във виетнамското планинско селце Хун Тан.
След 5-месечно издирване 23-годишният Петър не може да повярва на ушите си. "Не мислех, че ще стане, а ето, говоря с баща си", казва кратко момчето.
Събирането става дни преди виетнамската Лунна нова година на 21 януари. "Това е най-големият подарък и за бащата, и за сина", казва виетнамският журналист Нгуен Ву Кан, който помогна за намирането.
Синът Петър не е от разговорливите - хем е щастлив и бърза да се обади на баща си, хем не обича да споделя много за миналото си. Дори търсенето започнало случайно. Петър казал пред свои познати, че ще се радва някой ден да открие и прегърне баща си, а те решили да го изненадат и да го свържат с популярната рубрика на "24 часа".
Търсенето се оказа не от най-лесните. От заминаването на баща му Мин от България са минали повече от 20 г.
Завод "Мадара" в Шумен, където е работил, отдавна е закрит, общежитията също. Малцината виетнамци, останали в града, не са чували за колегата си. "Може да е навсякъде по света. След като се върнаха от България, много виетнамци заминаха да търсят препитание в други страни", казва един от тях.
Тогава търсим съвет от авторката на книгата "Виетнам - феникс и дракон" Къдринка Къдринова. Според нея единственият човек, който може да помогне, е журналистът Нгуен Ву Кан. Някога той е живял в България, владее добре български и е член на дружеството за приятелство с България. В момента работи в най-големия електронен вестник във Виетнам "Данконгсан".
"Имам приятели в провинция Хайфон. Ще опитам да разбера дали Мин все още живее там", казва Кан. Той предлагада пуснем снимката на търсения баща в тв програма "Завръщане". Тя е една от най-популярните в последните години във Виетнам и се занимава с търсенето на изгубени семейства. Решаваме да не уточняваме кой търси Мин, защото, ако има семейство и деца, те може да не подозират за съществуването на сина му в България.
Съобщението е излъчено, но не дава резултат "Ще питам приятели в района и ако не успея, при първа възможност ще ида до родното място на Мин", казва журналистът.
Оказва се, че До Ван Мин е доста срещано име във Виетнам. "Нещо като Минчо Иванов Димитров", казва Кан. Трябва да му се вярва. Той е живял почти 10 г. в България и все още говори чудесен български.
Оказва се, че в родното село на Мин- Хун Тан, имало трима души със същото име. Нито един от тях не се оказа търсеният от "24 часа". От тях разбираме, че нашият Мин заминал отдавна. Кметът обещава да мупредаде посланието от България, ако се върне по случай Лунната нова година.
"Ден по-късно кметът неочаквано ми позвъни. Спомнил си, че всъщност познава Мин, даже били връстници, но не го бил виждал 20 г. В селото обаче още живеел брат му Зун.
Кметът разказал, че преди да тръгне за България, Мин бил женен за своя съгражданка. След завръщането двамата се разделили, а Мин се оженил за виетнамка, с която се запознал във Варна.
Опитал да прави бизнес, но не успял и потърсил убежище на хиляди километри от родното си място - недалече от границата между Виетнам и Камбоджа. Кметът обещал да направи всичко възможно, за да осъществи връзка.
Ден по-късно братът на Мин позвънил на журналиста. "Беше много щастлив, че ги търси племенникът му от България. Обадиха се и други техни близки, за да ме питат за момчето. Много са щастливи. 100 пъти ми звъняха", казва Кан.
Скоро с него се свързал и самият татко. Отначало не вярвал, че може да намери сина си по такъв начин. Започнал да разпитва как се казват момчето, майката, близките й. "Разпозна всички имена, които му казах, и започна да плаче по телефона и да вика: "Те са, те са, това е моят син!", разказва Кан. Бил на седмото небе от радост.
Не по-малко щастлива била и сегашната му съпруга Куин. Двамата се запознали във Варна. Жената знаела за кратката му връзка с българката и за раждането на сина му. Даже го окуражавала да вземе момчето, но българските роднини не се съгласили. После двамата се върнали във Виетнам и се оженили.
Куин споделила, че това е най-голямата радост, която са изживели в последно време. Мин не бил много добре - преди време получил инсулт и много неща му се губели, но когато заговорили за сина му в България, веднага се сетил.
"Попитах ги няколко пъти искат ли да се свържат чрез "24 часа" с българо-виетнамския син на Мин. Съпругата му ми каза, че толкова обича Мин, че е готова да приеме сина му като роден. Той потвърди, че с нетърпение чака деня, когато момчето ще дойде във Виетнам", казва Кан.
От разговора станало ясно, че Мин живее на около 2000 км от Ханой, недалече от границата с Камбоджа, всело Еасар, провинция Даклак, в южната част на Северен Виетнам. Семейството му се занимава с добив на кафе.
Още като се върнал от България, той признал, че има син в България. Даже показал на близките си снимка на малкия Петър, която и до днес пази като зеницата на очите си. Тогава майка му, която била тежко болна, настояла да търси момчето и непременно да го заведе във Виетнам. Такава била и заръката на сестра му, малко преди да почине миналата година.
"И двете си отишли спокойно от този свят с надежда, че Мин ще изпълни последното им желание. Сега това се случва благодарение на вас", казва Кан.
Първата, макар и виртуална среща между баща и син става в "24 часа". Петър, който е студент и работи, пристига в редакцията от работа. На хиляди километри оттук по предварителна договорка го чака бащата. "Браво на вас. Това е сензационо, бащата чака с нетърпение", казва Кан, който помага за връзката.
Двамата остават на телефона дълго. Повече говори таткото. От разговора става ясно, че има 4 момичета от 2 брака - сестри на Петър. Първите две били над 30-годишни, третата била студентка в град Хошимин, а четвъртата - в 11-и клас.
Момичетата много се зарадвали, като научили, че са открили брат си в България. Не по-малко щастливи били виетнамските братовчеди на българското момче. Голямата дъщеря на чичо му Зун била омъжена за австралиец и с нетърпение чакала да се свърже с Петър във фейсбук.
Сега момчето има една мечта - да успее да види татко си във Виетнам. Затова ще му трябват доста средства, които той започна да събира.
Таткото няма търпение това да се случи. "Говорих със съпругата му. Тя каза, че след като Мин открил сина си и говорил с него, здравето му започнало значително да се подобрява. Всеки ден усилено упражнявал българския, за да може да си говори с момчето. Всички се готвят да посрещнат Петър. Обмислят програма и тържество. Така официално ще признаят, че Петър е част отсемейството им", казва Кан.
Той споделя, че тези дни цялата страна празнува Лунната нова година. "Мин и близките му казаха, че за тях празникът ще дойде с идването на Петър, а ние с вас сме тези, които донесоха пролет в това семейство", завършва Кан.
Кънчо от Ханой помогна за намирането
Hгуен Ву Кан от Ханой, когото българските му приятели наричат Кънчо, помогна за намирането на виетнамския татко на Петър.
Кан, който днес е шеф на международния отдел на най-влиятелния онлайн вестник във Виетнам, попаднал в България за първи път през 1975 г.
Бил на 17 г. и дошъл да учи по спогодба между България и Виетнам.
Първото, с което се заел, било усвояването на български. "Беше най-малък, но най-буден - един от най-добрите ми ученици", казва преподавателката му по български Радостина Колева. Тя е щастлива, че и днес, близо 30 г. по-късно най-успелият й ученик не е забравил езика и се справя чудесно.
За кратко време Кан станал един от най-добрите в групата. Бил общителен и любознателен. Скоро след това живял във виетнамското селище Качулка край Сливен, а после почнал работа в домостроителния комбинат в Столник и заживял в т.нар. виетнамски общежития в Елин Пелин.
"Често идваше у нас на гости. Баща ми Йордан, който беше директор на комбината, го посрещаше много топло. И с дядо ми Антон станаха приятели. Дядо ми го водеше на вилата ни в Макоцево. Всички му казвахме Кънчо", разказва Антон Карлов.
Кан останал в България близо 10 г. Учил в строителния техникум в Пловдив, във ВИАС в София. След завръщането си във Виетнам продължил да учи. Завършил социални науки и скоро почнал работа като журналист. Създал семейство, родили му се две деца. Улисан покрай работа и грижи обаче, близо 15 години загубил връзка с България.
За негова радост често пътувал по света и при едно от последните пътувания имал късметът да се върне.
"България ми е дала много - винаги ще съм признателен за това Обичам страната и българите и като ми се обадихте, че търсите мой сънародник, се зарадвах, че ще мога да помогна", казва Кан.
Преди пътуването миналата година успял да открие учителката си по български Радостина и семейството на Антон Карлов от Елин Пелин. "България остави незаличими следи и оказа силно влияние в живота ми", казва Кан с благодарност. Той и в момента продължава да е член на Виетнамското дружество на приятелите на България.
"Намирането на сина му в България е най-големият подарък за сина Петър и за таткото Мин по случай Лунната нова година", казва Кан.
