Бялата планина е кръстена така заради многото 6-хилядници,
белеещи се над тюркоазените лагуни
Южна Америка е един от любимите ми континенти още от детството. Винаги съм се вълнувал как изглежда краят на света, чел съм книги за Ушуая, Огнена земя, Патагония, Мачу Пикчу, езерото Титикака и др. Един ден започнах да осъществявам мечтите си и тръгнах на пътешествия по тези земи. Вече съм ходил в Аржентина, чак до края на света, водопадите Игуасу, Чили, пустинята Атакама, Еквадор и Галапагоските острови. Не бях посещавал Перу и в един юнски ден на 2022 г. и това се случи.
Тръгнах за Перу с организирана група с водач от България. Програмата включваше 5-дневен трекинг в планинската верига Кордилера Бланка, посещение на известната крепост на инките Мачу Пикчу, езерото Титикака, полет със самолет над рисунките в Наска, посещение на дълбокия каньон Колка и среща с известния му обитател кондора, град Куско и Планината на дъгата и накрая 2 дни в столицата Лима.
Днес ще ви разкажа за първата част от програмата, трекинга в Андите. Кацнахме в Лима късно вечерта, на другия ден рано сутринта хванахме междуградския автобус за Уараз, голям туристически център, откъдето се организират всичките преходи в Кордилера Бланка. Градът се намира на 3052 м надморска височина.
Височината си каза думата и още с пристигането ни започна да се усеща липсата на кислород. Но щяхме да се качваме и на 5000 м. Имахме време за малка адаптация - около половин ден, и за изучаване на върховете, които се белееха над града.
Заслужава си да спомена, че на мен и на една жена от групата куфарите ни не пристигнаха в Лима. Трябваше да ги чакаме да ги докарат до Уараз цели 5 дни. И така се качихме в планината с това, което имахме в раниците си. Разбира се, колегите пътешественици ни помогнаха кой с каквото може.
Кордилера Бланка (Бялата планина) е част от 6000-километровата верига на Андите, най-дългата планинска система в света – простираща се от Северна Колумбия до Огнена земя, близо до Антарктида.
Тя е най-високата
планинска тропическа
верига в света
Намира се в Андите и е разположена в централната част на Перу, на юг от екватора.
Обособила се е като отделна планинска система, намираща се на около 450 километра североизточно от Лима.
Поради уникалните климатични условия на района – голяма надморска височина – върхове над 6000 метра, близост до Пасифика и други фактори, валежите там са много обилни. Затова повечето върхове са покрити с вечен лед и сняг, именно това дава името на планината.
Там се намира и най-високият връх на Перу – Уаскаран, 6769 метра, както и много други красиви върхове.
Алпамайо е друг интересен връх с пирамидална форма, достъпен само за алпинисти. Мнозина наричат Алпамайо най-красивия връх на света. Други го включват сред 3-те най-красиви. Останалите два са Матерхорн в Алпите и Ама Даблам в Хималаите.
След като посвикнахме с височината, на другия ден поехме към първата трекинг дестинация - лагуната Парон. Бяхме 9 човека, качихме се на едно бусче заедно с местните гидове и поехме по лошите пътища на Перу към лагуната. След като асфалтът свърши, започна едно подскачане по дупките и завоите към планината.
Спряхме за обяд на красиво езеро, където започваха хубавите гледки. Те ставаха все по-впечатляващи, а надморската височина - все по-голяма. Пристигнахме на изходния пункт за трекинга.
Предстоеше ни изкачване около 200 м - от 4000 до 4200 м, което на такава височина е доста трудно и бавно. Гледката горе към лагуната беше главозамайваща. Над нея се извисяваха все върхове над 6000 м - Писко, Чакрараху, Артесонараху, Уаскаран, Уандой, Караз. Не ни се слизаше, но трябваше да продължим с обиколка около лагуната. С това денят приключи и - обратно към хотела.
На сутринта автобусът ни докара до следващата изходна точка за трекинга до лагуна 69 и базовия лагер на връх Писко.
Предстоеше ни 5-6-часов преход до палатковия лагер на 4300 м надморска височина. Преходът беше труден и пристигнахме на свечеряване.
Всичко беше готово, вечерята беше приготвена, оставаше да се разпределим по палатките и да се опитаме да поспим. Преди да се оттеглим към спалните чували, се насладихме на неповторима гледка. Ясно небе и пълнолуние, а над нас се белееха 6-хилядници.
Но това се оказа почти невъзможна мисия, защото температурите паднаха до минус 5 градуса, липсата на кислород ни караше да се задъхваме при всяко едно завъртане в спалния чувал. Тоалетната беше на 50 м от лагера, а за да станеш и отидеш дотам, си беше цяло приключение и костваше много усилия.
На моменти
имаш чувството,
че въздухът
няма да ти стигне
Така че почти не сме спали, а на сутринта имаше и скреж по палатките. И това само на 4300 м н. в. Представям си как се чувстват покорителите на осемхилядниците с още по-малко кислород, по-ниски температури и бурен вятър.
Когато слънцето изгря, се постопли и бяхме готови за следващия подвиг - преход от лагера до лагуна 69, която е на 4800 м н.в. Много красиво място, намиращо се под върховете Чакрараху и Писко. След криволичене по трудната и стръмна пътека към обяд бяхме там. Малко снимки и трябваше да тръгнем с местния водач към базовия лагер на връх Писко и после обратно до изходния път. Той ни предупреди, че има 6-часов преход, и то с бърза като неговата крачка, а на такава височина това е доста трудно. Затова прецених, че аз ще се върна с останалите по същия път. По-голямата част от групата, млади хора, продължиха по трудния обиколен маршрут.
След като се прибрахме до изходния пункт и автобуса, трябваше да изчакаме групата да се прибере до 5 ч вечерта. Чакахме, чакахме, а нямаше и следа от тях. Малко преди да се стъмни, водачката от България тръгна да ги търси по пътеката, по която трябваше да слязат. Намери ги доста отпаднали, едва придвижващи се по тъмната пътека с челниците. Но все пак към 8 ч вечерта всички успяха да се приберат. Трудно беше дори за подготвени хора като тях. Важното е, че всичко приключи благополучно. Уморени, но доволни тръгнахме към Уараз.
Оставаше да видим и един глетчер Пасторури, който се намираше също доста високо, 5000 м. Понеже не се чувствах добре, бях с температура, а имаше възможност да се кача с кон донякъде, реших да се възползвам.
Последните крачки бяха доста бавни и трудни, но успях да се кача до ледника и да му се насладя. На връщане съвсем се замаях, дори ми дадоха да подишам кислород от бутилка. Така приключи нашето приключение в перлата на Андите планината Кордилера Бланка.
Предстоеше слизане на по-ниски височини чак до морското равнище и изпълнение на останалата част от програмата на нашето пътешествие.
Очаквайте в следващ брой: крепостта на инките Мачу Пикчу, рисунките от Наска, приключение в пустинята и сърфиране по пясъчните дюни, езерото Титикака, Куско, Планината на дъгата, Лима
