Двамата не пропускали да се критикуват по всякакви поводи и на обществени места
Двамата гении в изкуството Микеланджело и Леонардо да Винчи си завиждали един на друг и често си погаждали номера в родната Тоскана. Авторът на “Джокондата” бил очарователен, хубав, общителен и обичал да бъде в компанията на хора. Създателят на статуята на Давид пък бил грозен, мърляв, странял и дори се криел от другите и обикалял все покрит с прах заради мрамора, който ваел.
За конфликтните отношения между двамата тосканци разказва в новата си книга Роберто Меркадини “Изобретателният ум и мракът”. Въпреки че тезата за вечното съперничество и омраза между гениите на Ренесанса не е новост, авторът пише подробно и увлекателно как са съжителствали и как всеки от тях приемал успеха и славата на другия.
Леонардо, който бил хубавец и чаровник, обичал да се кипри с кожи и наметала, за да изглежда елегантно според стандартите на времето си. Когато творял, като например по време на работата си над стенописа “Тайната вечеря” в трапезарията на манастира “Санта Мария деле Грацие” в Милано, обичал да си бъбри с посетилите го хора. Слизал от скелето, на което бил качен, за да рисува, и си говорел с почитателите, дошли да го наблюдават. Сред тях бил не само покровителят му – херцог Лудовико Сфорца.
Другият гениален тосканец – роденият през 1475 г. в Капрезе, до Арецо, Микеланджело Буонароти
ненавиждал да му се бъркат в работата или да го наблюдават,
докато твори. Бил вечно мръсен и покрит с прах от мрамор, имал лош характер и не обичал да общува. Когато ваел статуята на Давид, той дори издигнал стена, за да се скрие от погледите на любопитните хора, които го дразнели.
Двамата не пестели критики и саркастични коментари един към друг. Леонардо оприличавал мускулите, изваяни от мрамор в статуите на Микеланджело, като “чували, пълни с репички или орехи”. Авторът на божествените скулптури също не оставал длъжен. Той критикувал съперника си като блюдолизец на твърдите глави от Милано и Ломбардия, чиито условия приемал. Обиждали се взаимно дори при случайна среща на улица във Флоренция.
Казано с две думи, гениите се ненавиждали. Според експертите по изкуството тази завист и конкуренция обаче била и градивна, тъй като подтиквала всеки от тях да сътворява нещо още по-красиво и перфектно, за да докаже, че е по-добрият.
Особено запомнящ за съвременниците им конфликт между Леонардо и Микеланджело датира от 1503 г.
Тогава на автора на “Джокондата” предлагат да реализира фрески върху стената на салона на Камарата на съвета в Палацо Векио. Те трябвало да изобразяват битката при Ангиари, спечелена от Флоренция срещу Милано през 1440 г. Любопитното е, че абсолютно същото било предложено и на Микеланджело върху отсрещната стена, където трябвало да се изобрази сражението при Кашина, спечелено срещу Пиза през 1364 г.
Така за пръв път титаните трябвало да кръстосат шпаги на едно и също място.
Микеланджело искал да наблегне върху телата, а Леонардо – върху душите на хората
Да Винчи не успява да завърши творението си заради методите, по които работи и които не оставили никакви следи по стената. Микеланджело пък дори не започнал да реализира фреската, която останала само проект върху картон. Шейсетина години по-късно декорирането на салона било поверено на Джорджо Вазари.
Микеланджело не спестил критиките си към Леонардо и в този случай. Според него той никога не довършвал творбите си, захващал се със сто неща наведнъж и подхождал непрофесионално. Скулпторът обвинявал съперника си, че се занимава с твърде много неща, противоположни помежду си, като например, че минавал от инженерни военни машини и утопии за летене към изучаване на човешкото тяло. Микеланджело бил направо заслепен от завист заради многостранните способности на Да Винчи, когото наричал човек с объркан ум. Той не си давал сметка и не признавал, че в действителност Леонардо бил предшественикът на много научни открития в различни области – от хидравличното инженерство до механиката, оптиката, анатомията. Да Винчи дори показал, че центърът на кръвоносната система не е черният дроб, както се смятало по онова време, а сърцето. Или както обобщава авторът на книгата, “сърцето е ядката, която генерира дървото на вените”.
Роденият през 1452 г. Да Винчи бил с 23 години по-стар от Буонароти и
завиждал не само за младостта му, а и за това, че толкова рано той вече бил и много известен
Прословут в историята е и примерът, когато комитет от най-изтъкнати творци и големци от Флоренция трябвало да реши къде да се постави статуята на Давид, изваяна от Микеланджело. Тя имала изключителен успех сред обществото. Мнозина казвали, че трябва да бъде на видно място на централната Пиаца дела Синьория, но Леонардо не искал да ѝ се придава важност и да блести пред хората, още повече че била реализирана от творец под 30 години. Леонардо завиждал за енергията на Буонароти.
Статуята на Давид била завършена през 1504 г., когато Микеланджело бил на 29 г. Затова Леонардо предложил доста по-забутано място – в една ниша вътре в ложата, с аргумента, че по този начин крехкият мрамор трябвало да се предпази от климатичните промени. Не успял да прокара идеята си, но успял да пробута друга – гениталиите и задните части на Давид да бъдат покрити с поличка от 26 листа от злато и мед.
