Златю Бояджиев пожелава да я рисува, когато вече е парализиран след инсулт и твори с лявата ръка
Белият ковчег е затворен и отрупан с цветя. Точно както е пожелала. И още: “Без поклонение в театър или където и да е; роднините да се озаптят от македонски трагедии.” Навън се излива като в един миг кратък проливен дъжд. Нейното безмълвно прощаване с всички.
“Момчета, дръжте я. Не я пускайте, защото какво е селото без Албена”.
Това проронва Коко Азарян в премрежения от мъка момент на сбогуване с Катя Паскалева, някога изпълнила най-великолепната Албена на Йовков на театралната сцена.
Тази година стават две десетилетия от смъртта на титаничната и незабравима актриса, която си отива на 23 юли след тежко боледуване от рак на гърлото само на 56 години.
Тя бе царицата на паузите - винаги точно колкото трябва, винаги достатъчно емоционално заредени, винаги покоряващи. След операция във Франция коварната болест, поразила гласните й струни, я оставя безмълвна. И усещайки края си, Паскалева започва да се прощава с живота. В своите финални житейски сцени тя няма глас, но има още какво да каже. През последните си петдесет дни напук на болките и омаята от лекарствата изписва върху бели листчета красивите си мисли, сънища, съвети към приятели и близки, прозрения...
Много трудно бе, братче, с тая болест. Ако знаех, още навреме щях да му намеря начина, но ме усетиха и разбрах, че е неизбежно - няма накъде да се измъкнеш... Важното е, че съм хладнокръвна и наясно с нещата... Болестта ми е като вулкан. Но вулкана само го гледаш, красив е, а тук ти си самият вулкан...
Актрисата зарежда бележките си с такива емоции, че те пускат ток по цялото тяло на всеки, който ги вземе в ръце и чете, след като нея вече я няма. Благодарение на нейния втори и последен мъж Иван Росенов тези откровения излизат в “Книжни квадратчета” след смъртта й.
