Личността на Хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович - османски и български държавник, член на Държавния съвет (Османския меджлис) от 1868 до 1877 г., депутат в Учредителното събрание на Княжество България , член на Държавния съвет и Върховния съд на Княжество България, носи тежестта на проклятието като предател. От края на ХIХ век името му е крайно непопулярно в общественото съзнание на българите и се произнася с омраза. Причината е, че участва в правителствената съдебно-следствена комисия, която издава смъртната присъда над Васил Левски. Въпросната комисия се състои от Али Саиб паша - бивш велик везир, Шакир бей - майор от генералния щаб и бивш адютант на Мидхат паша, и члена на Държавния съвет хаджи Иванчо Хаджипенчович. Към тях са придадени проформа 6 софийски съдебни заседатели - българите хаджи Марко Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа.
И шестимата са против смъртната присъда на Левски, но никой не се съобразява с тях.
След гибелта на Апостола на свободата в общественото пространство тръгват много документални истории, митове и легенди за неговите предатели. Не само двамата - поп Кръстьо и хаджи Иванчо Хаджипенчович, са в дългата редица на тези, които го довеждат до смъртта. Техните имена обаче се запомнят, защото са записани във финала на една национална драма. Това кара известен историк като проф. Николай Генчев да изрече с тъга в своите изследвания една стара черта от народопсихологията на българина - липсата на чувство за родова обвързаност, или отсъствието на родова памет, което е вид предателство №1.
Съзнавайки свършеното от него и отзвука му сред потомците, хаджи Иванчо Хаджипенчович бърза да изтрие образа си на Юда още сред своите съвременници. Когато дни след обесването на Левски един от големите български патриоти д-р Христо Стамболски (1843- 1932 ) отива в дома на Иванчо, той му казва "Язък за този храбър, доблестен и смел българин! Язък за неговите трудове, за неговите тичания! Язък за българския народ, който изгуби един от най-преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст и в духовно-екзархийските ни работи, и в политически отношения по въстанията ни. Язък, язък, язък!"
Хаджипенчович разказва до полунощ на доктора за поведението на Левски пред съда.
Окован с вериги, облечен с аскерски ямурлук, Апостола е с превързана глава и с ръце, омотани с бинтове. Той понакуцва и според Иванчо едва стои на краката си, но отговаря смело и дори не поглежда Димитър Общи. Общи изповядва всичко пред заседателите, но Васил запазва самообладание. Комисията очаква, че Левски ще откаже докладваното от Димитър и от останалите предатели. Това не се случва. Стамболски продължава разказа на Хаджипенчович в мемоарите си по следния начин: "Само по въпроси, отнасящи се до народното ни честолюбие и до личното му достолепие, той (Апостола) отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Тъй например, като го запитвали за съучастниците му, натъртено той казвал: “Те са милиони, целият български народ!”
За свое успокоение Иванчо разкрива, че при толкова много писмени и устни доказателства спасяването на революционера е обречено предварително на провал. Затова Хаджипенчович не се намесва при определянето на присъдата. Той се оправдава, че е немислимо да ходатайства за бунтовник, който си признава всичко. Турският държавник дори стига по-далече пред Стамболски. Казва му, че участва в създаването на революционни комитети и е един от последователите на Левски. Затова в заседателната зала Апостола се прави, че не го познава. Накрая, след възклицанието: "Изгубихме Васила!", Хаджипенчович стига до краен цинизъм: "Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда, когато му задаваха въпроси, и ме беше страх сам аз да не се издам!"
Спомените на д-р Христо Стамболски излизат от печат през 1927 година и той не променя нищо от разказа на Иванчо за Левски. Добродушният патриот дълбоко вярва, че Хаджипенчович не е предател. Затова допринасят и действията на турския държавник по време на Априлското въстание и след това в освободеното отечество.
През 1876 г. Иванчо заедно с ливанеца Едмън Блек бей е назачен в специалната комисия за събитията около Априлското въстание и посещава лично Батак и Перущица.
В своя доклад до Високата порта и до Европейската комисия, разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане - Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.
След Освобождението висшият турски чиновник прави впечатляваща кариера. През 1879 г. е избран за депутат от Русенски окръг в Учередителното събрание, което гласува Търновската конституция. Не след дълго Хаджипенчович се пренася да живее в новата столица на княжеството - София. Става член на Върховния съд, а по време на Режима на пълномощията (1881-1883) и на Държавния съвет. Иванчо участва в комитет за събиране на средства за вдигане на паметника на Васил Левски.
Не само Хаджипенчович, но и неговите роднини се стараят да променят мнението на обществото за него като предател. Съпругата на висшия чиновник Анастасия Мавриди, която е праплеменница на д-р Никола Пиколо - търновски елинист, който оставя на училищата в Търново завещание от 12 000 франка, е възпитана в духа на гръцкото националноосвободително движение. Под нейно влияние мъжът й става делегат на Църковно-народния събор през юни 1871 г. Той е сред участниците, които издействат султанския ферман за учредяването на Българската екзархия в Цариград.
След смъртта на жена си Иванчо е меценат за известно време на известния възрожденски художник Николай Павлович. Тогава той му поръчва втори портрет на Анастасия Мавриди, известен с името "Дамата с колието". Първият е рисуван около 1861-1863 г.
През 1876 г. дъщерята на Хаджипенчович Ефросина К. Бонева, съпруга на д-р Константин Бонев, става касиер на Женското благотворително дружество в Цариград, чиято "действующа комисия" събира средства за българите, жертви на зверствата, извършени след Априлското въстание.
Д-р Константин Бонев, зет на Иванчо, участва в Руско-турската война от 1877 -1878 г. и постъпва в българското опълчение. Награден е с много български и руски ордени и е основоположник на военната медицина у нас.
Самият Иванчо Величков Хаджипенчович умира на 25 март 1894 г. на 72 години.
Вероятно турските архиви за Българското възраждане в София, Истанбул и Бурса крият още документи за житието на последния предател на Васил Левски, но засега те мълчат.
ГАЛИНА МИНЧЕВА
