Търсим в България родителите на осиновения ни син Пол Ангел. Когато го взехме от дом "Майка и дете" в Бургас през октомври 2000 г., той бе на 2,5 г. От оригиналния акт за раждане научихме, че майка му Пенка е родена през 1959 г., а таткото Стоян Колев - през 1967 г. Казаха ни, че Ангел е най-малкият от общо 7-те деца на семейството.
Даниел и Елизабет Кейс, Ню Йорк
“Hеможем да повярваме - поразително." Това са първите думи на Елизабет и Даниел Кейс, когато разбират, че недалече от Бургас сме намерили биологичните родители на 14-годишния им син Пол Ангел.
Когато виждат снимките на Пенка и Стоян Колеви и мизерията, в която живеят, американските родители са смаяни. "Пенка и Стоян изглеждат шокирани - едва ли всеки ден някой им чука на вратата и им прави снимки. Не говорим за начина, по който живеят - това е тяхната реалност и не сме ние тези, които ще съдият", казва Елизабет. От друга страна, тя и съпругът й са щастливи, че въпреки трудностите родителите на сина им са останали заедно.
Елизабет забелязва, че на снимките таткото на момчето е висок мъж. "И Ангел върви така", казва жената. Съпругът й Даниел пък открил прилика между усмивката на Ангел и българската му сестра Величка.
Американците решили да осиновят дете от чужбина през 1998 г. "Медиите в САЩ винаги представяха международните осиновяванияв положителна светлина. Те налагаха мита: "Иматолкова много нежелани деца в институциите по света, които нямат бъдеще. Единственият им шанс е международното осиновяване. Американците имат повече, отколкото хората в тези бедни страни. Тези деца заслужават шанса да имат американския начин на живот!", разказва Елизабет.
Според тях този мит довел до лавина международни осиновявания от Китай, Русия и Гватемала. "Когато иска дете, човек вярва в митове и е готов да направи всичко, за да получи това дете. Готов е да пренебрегне корупция на всяко ниво и да похарчи всеки долар, само и само да го има", казва Елизабет.
На въпроса защо избрали да осиновят дете от България, жената отговаря кратко: "Не ние избрахме България - тя ни избра."
През март 1999 г. Елизабет и съпругът й подписали документ в агенция BBAS, че търсят руско момченце за осиновяване. "Русия бе важна за нас. В училище учех руски език и култура. След като завърших колежа през 1990 г., прекарах 3 месеца в Москва. Бях наясно с навиците и езика. Като допълнение, винаги съм искала дете със сини очи, въпреки че самата аз съм с кафяви очи и тъмна коса", казва Елизабет.
Докато чакали за своето бебе от Русия, през юли 1999 г. жената разглеждала страницата на BBAS. "Току-що бяха създадали българска програма. За да я промотират и привлекат повече клиенти, бяха пуснали снимки, датите на раждане, имената и кратките описания на "чакащи деца от Източна Европа", разказва Елизабет.
Сред тях тя забелязала едно малко момче с тъмни коси на около годинка. "Приличаше удивително на баща ми, който имаше големи ръце и най-големите очи на света. Не можех да изтрия това дете от съзнанието си. Божията ръка ме направляваше в този ден. Убедих Даниел, че трябва да осиновим това дете. Така решихме да направим две осиновявания от две различни държави, но чрез една и съща агенция. Агенцията, разбира се, бе развълнувана - това щеше да им донесе повече пари", казва Елизабет.
През септември 1999 г. те получили дългочаканата информация за руско дете, което им предлагали за осиновяване - Кирил Константинович Петров, роден на 4 април 1999 г. - Великден, оставен в дом в Перм. "В деня, в който получихме видеокасета на Кирил и медицинския доклад, бе първото ми пътуване до България, за да се срещна с Ангел Пристигнах в София, а на другия ден заминах за Бургас. Когато въведоха детето, бях в шок. Ангел бе прекрасен - на 1,5 г., здрав, с големи ръце и крака, с къдрава коса. Бях поразена колко силен и висок е за възрастта си. Радвах се, че виждах реален човек, а не клип. Направих снимки, които да покажа на семейството си. Бях поразена колко много Ангел приличаше на мен и баща ми, а също и от любовта, която изпитах към него", спомня си Елизабет.
След като се върнала в София, българският посредник с щатската агенция й казал: "Ако не ви харесва това дете, имаме и други." "Отговорих му, че съм дошла тук за Ангел, че той е детето, което искам. Той ми даде да попълня документи, а аз му връчих $ 7 500 в брой. Даде ми и видеокасета, която да занеса на агенцията в Охайо. Тя съдържаше други клипове на деца от домове в Бургас, Кърджали и Бузовград", казва Лиз.
След като се прибрала у дома, тя и съпругът й събрали документите, които трябвали за финализиране на осиновяването. "Агенцията ни каза, че то ще отнеме от 2 до 4 месеца", казва Елизабет. Така започнали да се подготвят за вземането на Кирил.
"Планирахме Ангел да бъде у дома през март 2000 г., а Кирил- в края на ноември 1999 г. Явно обаче не бе писано да се случи", казва жената.
Те заминали за Русия на 18 ноември 1999 г. Няколко дни по-късно се срещнали с Кирил в Перм. "Бе много болен и немощен. Позволиха ни да го вземем в хотела за 10-дневния период, в който трябваше да бъде организирано осиновяването. На 25 ноември той издъхна в ръцете ни", просълзява се Елизабет.
Предложили им, ако искат, да видят други деца. "Отказахме. Ние бяхме дошли да вземем Кирил. Вярвам, че Бог протегна ръката си над мен и ми каза: "Елизабет, това не е писано да стане. Това бебе е при мен сега и ще бъде добре. Това не е вашият път", казва Елизабет.
Върнали се в САЩ в началото на декември. "Излишно е да казвам, че не бяхме най-щастливите хора. Приоритет беше довеждането на Ангел до март, но реалността ни приземи", казва жената.
1-2 седмици след връщането от Русия получили писмо, че осиновяването се отлага от март за юли. "След смъртта на бебето в ръцете ни и като знаехме, че Ангел няма да дойде до юли, това ни постави в състояние на гняв и депресия", казва Елизабет. Те прекъснали връзка с агенцията, защото не й вярвали повече. Включили се в интернет група, в която се запознали с други щатски семейства, осиновили деца от България.
Те им разкрили истината за сроковете. "Всички ползвахме услугите на различни агенции, а те, изглежда, ползваха различни български посредници и адвокати, както и различни сиропиталища. Общото бе, че за да вземем децата, всички трябваше да чакаме от десет месеца до една година", казва Елизабет.
Година чакали тя и мъжът й. "Толкова минаха от първото ми пътуване през октомври 1999 г. до 5 октомври 2000 г., когато взехме Ангел", казва Елизабет. Тя и до днес се чуди дали дългото време, прекарано в сиропиталището, не е засегнало умственото развитие на момчето. "Мисля, че ако можехме да го вземем вкъщи на втория му рожден ден, той можеше да няма част от проблемите, които има сега", казва Елизабет.
Малко след като го взели и навършил 4 г., на Ангел била поставена диагноза аутизъм "Благодарение на ранната намеса още в предучилищната програма, която посещаваше, той започна да получава речева и физическа терапия, както и терапия чрез извършване на определени дейности", казва Елизабет.
По-късно чрез благотворителните програми за аутисти в щата Ню Йорк момчето било записано за специално обучение. "Много от учителите и професионалистите, които се занимават с него, се чувстват добре в обкръжението му и казват, че той е едно от най-приятните деца, които са имали", казва Лиз.
Ангел променил живота на американското семейство. "Той ни направи родителите, които винаги сме знаели, че можем да бъдем", казват Даниел и Елизабет.
Когато почнали издирването на близките му в България, те споделили за намеренията си с момчето. "Той не бе така ентусиазиран като нас - дали защото е зает със своите занимания, или защото не свързва сегашния си живот с миналото. А може би се страхува да не го върнем. Влагам цялата си обич и нежност да му покажа, че това няма да стане", казва Лиз.
Тя и съпругът й не искат да безпокоят излишно родителите на Ангел. "Искаме само да знаят, че синът им е добре, че е обичан и че полагаме грижи за него", казва Елизабет. Тя е готова да пращат на семейството снимки на Ангел. Казва, че ще се радва да посрещнат сестрата на момчето да им гостува.
"Ще й платим билета, ще отседне при нас, ще я разведем из Ню Йорк и Вашингтон, макар да съзнавам, че идването й от мястото, където живее сега Йорк е като друг свят", казва Елизабет.
Тя и съпругът й са на по 43 г. Лиз работи в местния затвор, а съпругът й - бивш журналист, е заместващ учител на половин работен ден. Гъвкавото работно време им дава възможност да отделят повече време на момчето си. Преди 2 г. синът станал съмишленик на таткото в написването на книгата "50-те най-добри места за туризъм, в района на Ню Йорк".
В началото Лиз и Даниел поддържали контакт с други семейства, осиновили деца от Бургас. "Но децата растат и повече се интересуват от бъдещето, отколкото от миналото", казва Дан. Той признава, че част от осиновените имали проблеми с развитието или с училището, но повечето успявали да ги преодолеят с помощта на тамошната образователна система.
Когато взели българчето, решили да запазят кръщелното му име Ангел икъм него да добавят Пол, както се наричал дядото на Елизабет по майчина линия. "Ние му казваме Ангел, но напоследък забелязвам, че той предпочита другите да го наричат Пол", казва таткото.
Той и съпругата му Лиз винаги са мечтали да намерят биологичните родители на момчето. Биличували истории на хора от други страни, принуждавани да оставят децата си за осиновяване. Техните перипетии ги карали да искат да знаят версията на Пенка и Стоян. "Едногодишното чакане бе един от най-лошите 12-месечни периоди, откакто се помня. Това, през което преминахме, промени живота и възприятията ми", казва Елизабет.
Скоро след края на осиновяването те описали перипетиите си в интернет. "Разказахме всичко, вместо да повтаряме едно и също по телефона, когато ни питаха. Така много хора можеха да прочетат от какво да се предпазят", казва Дан. По-късно формулирали няколко предложения за промяна на щатските закони за международните осиновявания, които дали на Държавния департамент.
Сега мечтаят да намерят братчето на Ангел - Недко, което по думите на биологичните родители също било оставено за осиновяване. Освен това искат да подпомогнат сестрите на Ангел да продължат образованието си. Вече обмислят как да го направят.
Майката Пенка: Дадохме Ангел завинаги, но ще ни е драго да го видим
"Дадохме го завинаги - още от болницата, когато се роди. Не знам нищо за него - в село ли е, в град ли е", с тези думи посреща екипа ни измъчената и болнава Пенка, щом разбира, че носим вест за сина й Ангел.
Намираме я пред схлупена къщичка в покрайнините на бургаския квартал Долно Езерово. Навън е минус 2 и жената ни кани вътре да поговорим.
Не е виждала момчето си от 14 години. Преди него е родила още 6 деца, 4 от които живеят при нея и мъжа й. Децата й идвали на бял свят през година.
"Дадох Ангел в дом, защото нямаше с какво да го храня. Едното дете суче на гърдата, другото гледа. Нямаме работа, нямаме доходи. Виж, госпожо, в какви условия живеем", реди Пенка.
Цялата им покъщнина се състои от няколко легла, 2-3 стола, изпочупен гардероб. Разполагат с цели 2 телевизора, но и двата развалени. На пода е постлан похабен килим, стените са с паяжини, напукани, около прозорците - полуразрушени. Затова и пускат дебели черги, които малко от малко да спират студения вятър. Ефектът обаче не е особено голям - дори с печка температурата в стаята е близка до външната.
"Искам, искам да го видя", с най-голям ентусиазъм се залепя за нас Величка, по-голямата сестра на Ангел. Показваме й снимката на брат й, който вече е 14-годишен тийнейджър. "Можем да се видим, но не знам как да стане. С кола ли, с какво можем да отидем. Да видим какво представлява", разсъждава майката. С усмивка на уста и съвсем първично бащата Стоян пък възкликва: "Ето къде е мойта бродяга".
Мъжът, който е глава на многодетното семейство, не помни от кога не е на работа. "Някъде от времето на Тодор Живков. Тогава бях в ТКЗС-то. Като е топло, събираме железа и ги предаваме. Имам магаренце и обикалям с каруцата. Хващал съм се и като пастир, но сега всички сме си вкъщи", обяснява Стоян.
Жена му също е безработна, не получава и социални помощи. "И аз от 2-годишна съм дадена храненица от майка си и баща си. Цял живот се мъчим. Къщата ни е толкова стара, че щеше да падне на главите ни. Добре че сестрата на свекъра прати малко пари от Гърция да я стегнем", кахъри се Пенка.
Цялата челяд заедно със свекъра, брата на мъжа й и неговата жена - общо 9 души, живеят в 3 стаи. Тази на двете сестри е с 2 легла, печка и секция с впечатляващи тонколони, вързани към уредба. "Без друго може, но без музика - не", обобщава семейството.
На фона на мизерната къща двете момичета на семейството са добре облечени и доста привлекателни. Учат в бургаското училище "Иван Вазов". Величка е в 11-и клас. Най-много й допадат историята и литературата. Имала добър успех. Сега обаче не ходела на училище, защото нямали пари за карта за автобус. Сестра й Димитринка е с година по-малка. Нейната карта все още не е изтекла.
Най-големият от всички деца е 23-годишният Иван. Момчето заработвало като тракторист. По-малкият Кольо, на 22 г., се хванал на работа в рафинерията, но го съкратили.
Семейството имало и момиче Милена, което починало на 11 месеца. "Беше през 1995 или 1996 г.", колебае се за точното време майката Пенка. Сама признава, че недоимъкът я принудил да остави и друго дете - Недко. "И него още от болницата го дадох, помислих, че за него идвате", мълви сбръчканата жена.
За вечеря семейството ще яде боб. Имали запас малко буркани, пратили им и кокали. Така се надяват да изкарат зимата.
Елизабет и Даниел Кейс, Ню Йорк: Сънародници фалираха,за да вземат деца от чужбина
Едно от най-странните неща, с които Елизабет и Даниел се сблъскали по време на осиновяването, било плащането. "Бумът на международни осиновявания от американци е в директна връзка с кредитния бум в края на 90-те и средата на 2000 г. За да финансират вземането на деца от чужбина, хората теглеха заеми, нарушаваха пенсионните си схеми и банкови сметки. Много от тях банкрутираха, за да осиновяват, защото това бе скъпо", казва Елизабет.
За да отговори на въпроса на "24 часа" колко им е струвало осиновяването на Пол Ангел, тя отново разравя старите семейни архиви. "И сега, като ги погледна, се вбесявам. За какво по дяволите са всички тези такси?", гневи се Елизабет. По нейна сметка тя и съпругът й са платили $ 2000 на американската агенция за осиновяване, $1500 идентификационна такса, $ 7500 на посредника в чужбина - пари, които Елизабет дала на ръка в България, $3000 за документи на детето, $ 3500 дадени на ръка в България при получаването на детето. "Съмнявам се, че родителите на Ангел са получили и стотинка от това, а си представям колко добре можеха да ги използват", гневи се Елизабет.
