Не знам дали тази книга ще отговори на всички въпроси. Написах я, след като много приятели ми казаха, че трябва да го сторя. Знам, че ако Нери гледа отгоре, ще ме упрекне. Меко казано. Това казва с първите редове на “Книга за Нери” журналистът, писател, режисьор и неин съпруг Евгений Тодоров. Той я написа броени месеци след нейната смърт на 2 юни 2022 г.
Книгата излиза на 14 март, а премиерата ще бъде на 31 март, петък, в Софийската градска художествена галерия от 18,30 часа.
Евгений Тодоров и Нери Терзиева бяха обявени за почетни граждани на Пловдив. За Нери званието бе присъдено посмъртно.
Публикуваме части от два откъса в книгата:
Първо интервю с Тодор Живков
В началото на 90-те години въпрос на чест беше кой ще вземе първото след ’89-а интервю с бившия пръв партиен и държавен ръководител. Който стоеше охраняван във вилата си и мълчеше.
Нери опита разни начини да стигне до него, накрая разбра, че ключа от вилата – образно казано – държи Жени Живкова. Успя да я убеди и получи разрешение. Направи интервюто, но то не бе излъчено веднага. Спря го Кеворк. Някой каза, че прочутият водещ и програмен директор искал да сложи ръка на мемоарите на Тато. Днес записът може да се гледа в ютюб.
Опитвам се да сглобя нещо като монолог от разговора с Живков преди и след интервюто, което Нери ми преразказа: “Е, госпожо Терзиева, верно ли пътувате всяка вечер до Пловдив? И тази власт, за която давате – гледам по телевизията, толкова много, не може ли да ви осигури едно апартаментче? Ако аз бях още на власт, моментално отпусках апартамент... Ама то сега по магистралата бързо се пътува. То кой я построи тази магистрала, а? Ха-ха.
Още 20 години няма да има нови магистрали, чуй ми думата. Щом го няма другаря Живков... Онзи ден гледам по телевизията едно момче с дълга коса отзад задава десет въпроса към Андрей Луканов, познаваш го? Кой, Михаил Неделчев? Май така се казваше. Та кажи на този Михаил, че въпросите му са много слабички. Ето сега някои въпроси, които могат да се зададат. Кой предаде Левски?... Не е поп Кръстю. Поп Лукан е. А кой предаде Септемврийското въстание? Карло Луканов... А кой предаде Тодор Живков? Сама си отговори, ха-ха.”
След години Нери беше успяла да уреди среща на Шефкет Чападжиев с Тодор Живков. Милионерът беглец разказал за живота си, по едно време Живков казал: “Е, какво? Та ти тогава си бягал от мен май, а? Ха-ха.”
Когато Нери снимаше филма за Чап “Роднини”, отишли на границата – да снимат мястото, откъдето Чап е избягал. С тях била и едната от дъщерите му, която знаела цялата история на баща си, но за пръв път можела да си представи какво е рискувал и преживял. И когато видяла урвите и клисурите, които е трябвало да се минат така, че да не те застрелят, момичето се тръшнало на земята и се разревало. Чак тогава разбрало какво е комунизмът...
Нери също знаеше какво е комунизъм и не го забрави...
Та се оказа, че Тодор Живков гледа редовно Нери и беше решил, че точно на нея трябва да даде това първо след 10 ноември интервю за БНТ.
Могат да се открият много отзиви от онези години. Добавям само един кратък коментар на Георги Лозанов – един от дългогодишните приятели на Нери: „Тя поглъщаше новините в себе си, за да ги изсипе между 20,00 и 20,30 часа пред зрителите като поток от отчетливо нюансирани собствени преживявания: като че ли някъде в дълбокия търбух на телевизията всичко се беше случило първо на нея, а после ние наблюдавахме следите, които то е оставило върху мимиката ѝ, интонацията ѝ, синтаксиса ѝ...”
Проф. Огнян Сапарев пък пише, че тя “мелодраматизира новините”.
Като по поръчка в някои от емисиите ѝ се случваха незначителни гафове, които след това се повтаряха почти мелодраматично по различни поводи. Веднъж падна прожектор в студиото, друг път обицата ѝ тупна на новинарската маса.
Нери съпреживяваше гафовете артистично...
Как Петър Стоянов дойде в “Тракия”
Връщам се към 1995-1996 година. Помня, че Жан-Виденовото правителство донесе някакво усещане за стабилност. Седнахме с един адвокат да умуваме върху договора ни за наем на старата фабрика на “Радецки” 45. Дали да се впише индексация на сумата в зависимост от инфлацията? Или няма смисъл? Предполагахме, че тази година може даже да няма инфлация.
Не познахме. Само след година инфлацията стана хиперинфлация. А адвокатът стана президент на България.
Една вечер през зимата на ’96-а на вратата ни в блок 15 на комплекс “Тракия” се почука. Тогава нямаше още мобилни телефони и хората така си ходеха на гости – без предупреждение.
Беше Петър Стоянов. По онова време беше просто един от известните пловдивчани, тръгнали за София и останали там. Беше известно време заместник-министър на правосъдието, след това беше нещо в ръководството на СДС.
Аз се познавах с него доста отпреди тази среща, Нери – също. В мое предаване той се появи за пръв път на телевизионния екран. Беше няколко години преди 1989-а. Казах му темата – трябваше да говори за разводите, това беше тогава първата му специалност. Предупредих го, че трябва да се събере в 3 минути. Взе микрофона и изложи темата за 2 минути и 57 секунди – доколкото си спомням. С увод и заключение.
Решихме с Пепа Славчева, с която правехме “Адрес 4000”, че сме открили телевизионен талант. Поканихме го отново – резултатът беше още по-впечатляващ. И му предложихме да стане нещо като съводещ.
Една сутрин обаче в пловдивската телевизия дойде човекът на Шесто, който отговаряше за пловдивските медии, и каза на тогавашния директор: “С Петър Стоянов – дотук!”.
Тази история съм я разказвал много пъти, да не се повтарям. Разказах я и по телефона в ефира на някакво сутрешно телевизионно предаване тогава, когато бяха обявили Петър за агент на ДС. А въпросът беше много прост – ако е бил агент, защо точно ДС ще сваля своя човек от екран?
През тази зимна вечер на ’96-а ние с Нери научихме може би първи в Пловдив тайната – имало идея Петър Стоянов да бъде издигнат за президент. Бъдещият държавен глава беше дошъл да се посъветва какво да прави. Е, едва ли го интересуваше моето мнение, тъй като вече минавах за лузър. Вероятно искаше да чуе Нери, която продължаваше да бъде авторитет – макар и извън борда на политическия живот.
Петър Стоянов тогава много се колебаеше. “Та кой съм аз – питаше ни той, – един провинциален адвокат? А Желю е политик от европейски мащаб.”
Нери обаче направи всичко, за да го убеди. Може би малко прекали с пловдивския патриотизъм, но имаше ефект. И започнахме с каквото можем да помагаме за кампанията.
Като студент бях прочел на руски “Маями и обсадата на Чикаго” – документален роман от Норман Мейлър, в който се описва президентската кампания в САЩ от 1968 г. В нея младият и малко известен Макгавърн за малко да стане президент – след една нетрадиционна кампания. Та и аз се включвах в кампанията на Петър Стоянов с идеи от тази книга. Някои неща май влязоха в употреба. Никога няма да забравя как на някого от екипа му хрумна идеята кандидатът да се срещне с известни интелектуалци. И евентуално да спечели подкрепата им.
Да помага за тази среща, обеща Начо Културата, дълги години “кмет на Стария град”, който познаваше голяма част от известните софиянци.
Тръгнахме една сутрин с Начо и Нери за София. Отидохме в кабинетчето на Петър на “Раковска” 134. Начо извади едно тефтерче с телефоните на сигурно стотина известни интелектуалци и започна да им звъни.
Един по един те отказваха. Някои с аргумента, че не искали да се ангажират политически, други – че били приятели с Желю и не искали да застават срещу него. Предстояха първични избори за това кой да бъде кандидатът на СДС.
Пръв се съгласи с надеждата, че това е правилният избор – нека това остане за историята – Атанас Славов. Писател, сценарист, изкуствовед, историк и какво ли още не. Истинска ренесансова личност. Беше се върнал след дълги емигрантски години от САЩ. Бяха отменили и смъртната му присъда.
А много от онези, които отказаха среща тогава, след време започнаха да се пишат първи приятели на Петър Стоянов.
...Та през ’96-а Нери реално пое част от кампанията на Петър Стоянов. Без да иска нищо, разбира се. Аз обаче поисках. След като Петър спечели първичните избори срещу Желю, реших, че е време за пазарлък. В американски стил. И казах на бъдещия президент, че се очертава победа и трябва да помисли какво ще получат тези, които са помагали.
Петър вероятно схвана шегата, но все пак попита какво ще искам.
Отговорих, че в САЩ вече има традиция. Основните помагачи получават посланически постове.
Следващият въпрос беше: “Че ти какъв посланик можеш да бъдеш?”.
Обясних, че тъй като съм завършил сръбско-хърватски, мога да бъда посланик и в Белград, и в Загреб, и в Любляна, и в Скопие...
Петър спечели, чухме се на другия ден, поздравих го. И напомних, че имаме уговорка. Последва дълго мълчание, но не и отказ. Продължих и казах, че се отказвам от посланическото място, предпочитам да си останем приятели.
Последва въздишка на облекчение. “Но имам друго желание” – продължих. Въздишката на облекчение секна.
“Молбата ми е, когато пращаш покани за приеми, на моята да пише “За Евгений Тодоров и съпруга”. А не обратното.
Така поръчаните покани идваха пет години.
Един път на входа на “Бояна” минах отпред, посочих Нери, която беше зад гърба ми, и казах гордо: “Тя е с мен”.
Кампанията за първичните избори, в които Стоянов се изправи срещу Желю Желев, започна с реч. Някакъв пръв вариант е писан на нашата пишеща машина. Има ремарки с препоръчително поведение.
С големи букви е написано НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖА! ЩЕ СЕ БОРЯ ДОКРАЙ – ЗА ВАС, ЗА ВСИЧКИ НИ, ЗА БЪЛГАРИЯ.
Малко по-нататък е погледнато в бъдещето: “Някои вече се ровят в биографията ми...”.
Дали някога тези два листа няма да се продават на търг? Ще ги запазя.
В този вариант още я няма сакралната думичка НАТО. Тя се появи малко по-късно. Когато стана ясно, че българският народ вече е узрял да направи исторически завой.
На дебата с Иван Маразов темата за евро-атлантическата ориентация вече беше основен коз в ръцете на Стоянов.
Някои днешни противници на НАТО тогава още са били в пубертета.
Новият президент покани Нери за свой прессекретар. Една от първите му срещи беше с посланиците ни в балканските страни.
След срещата се обади Нери и каза тъжно: “Що не стана посланик?”.
