„Покой вече дай им, Господи: и светлина несекваща да ги озарява“
Верди дирижира своята Messa da Requiem в деня на първата годишнина от смъртта на Алесандро Мандзони в катедралата „Свети Марко“ в Милано на 22 май 1874 г. За следващите три изпълнения пак той е на пулта, но вече в Миланската Скала и отново творбата е приета с огромен ентусиазъм. След осем дни Реквиемът е изпълнена в Париж. През 1875 г. са премиерите в Лондон и Виена, Кьолн и Мюнхен.
През 1871 Маестрото наближава шейсетте години и след европейския успех на „Аида“ е решил да не пише повече опери. Ще минат цели десет години преди да се заеме с „Отело“.
Историята на траурната Меса започва през 1868 г., когато умира Джоакино Росини. Верди предлага тринадесет композитори да напишат Меса в негова памет. Този план така и не се осъществява, но Верди завършва своята част Libera me, паднала му се по жребий. Година след пропадането на проекта композиторът обявява, че все пак ще напише Реквием, но работата върви бавно. Така се стига до 22 май 1873 г. когато Италия се прощава с поета и хуманиста Мандзони, символ на борбата за обединение на страната. Верди е толкова съсипан от скръб, че отказва да придружи в последния път своя идол. Но още на следващия ден решава, че ще напише „Меса за Мандзони“. Работи бързо и само след три месеца произведението е завършено. За първото изпълнение са ангажирани солистите, които са участвали в „Аида“. Това са сопранът Тереза Щолц, мецосопранът Мария Валдман, тенорът Джузепе Капони и басът Ормондо Маини.
Реквиемът е определян като неговата двадесет и седма опера. Написан е за голям симфоничен оркестър, двоен хор и четирима солисти. За да изрази огромната си скръб той композира грандиозни хорови сцени, дуети, терцети, квартети, оперни арии, големи сола, жестоки контрасти от оглушителни фортисими и пианисими със зашеметяваща нежност. Според изпълнители и специалисти това е Реквиемът на 19 в., „връзката между Пасионите на Бах и апокалиптичните хоризонти на 20 век“. Сравняват го с творбите на Данте, който прекрачва границите на своето време.
Спорове винаги е имало, както и упреците, че една толкова религиозна творба звучи като опера. И винаги се цитира ироничната забележка на диригента Ханс фон Бюлов, който възкликва, че това е „опера в църковни дрехи“. След години той се извинява на Маестрото за острата си реакция и оценява възвишеността на творбата.
Многократно Верди започва своята Меса за покойниците, но когато я завършва тя е като изповед, като възпоменание за всички загуби в неговия живот. Със сигурност създавайки тази Меса освен за скъпите за него Росини и Мандзони, той си спомня за двете си деца и обичаната съпруга, които губи в рамките на две години, за близкия приятел и либретист Франческо Мария Пиаве. Това е молитвата на човека в краката на своя Бог, очакващ изкупление и изцеление.
„Когато говорим за "Реквием" на Верди, неволно музикалните познавачи ще чуват гласовете на Борис Христов, Николай Гяуров и много други уникални български гласове, които правят наистина тази музика таинство, смята акад. Пламен Карталов и допълва. „Творба, писана преди 150 години, продължава да смразява и да възвеличава душите на всички, които се докосват до нея - и изпълнители, и слушатели".
„Реквием” на Верди е превъзходна и прекрасна творба. Дори тук той си остава драматичен композитор. Жалба и молба, страхопочитание и вяра звучат на по-страстен и индивидуален език, отколкото сме свикнали да чуваме в църква. Религиозното чувство е различно в различните страни и епохи. Онова, което ни се струва толкова пламенно и чувствено в „Реквием” на Верди, произтича от емоционалните нагласи на неговия народ“ - пише австрийският музикален критик Едуард Ханслик през 1880 г.
Солисти:
Кортни Милс – сопран,
Изабел де Паоли – мецосопран,
Диего Кавацин – тенор,
Йитиан Лиу - бас
Хор и оркестър на Софийската опера и балет, диригент Константин Тринкс, диригент на хора Виолета Димитрова
