- Какво продължава да мъчи поколенията на комунистическите велможи
- Личната история на големия актьор Филип Трифонов е един от най-колоритните примери за преобърнатата реалност след ерата на соца
Съвременниците на българския социализъм разказват, че ако не друго, то поне животът бил спокоен и предвидим в онази мрачна епоха. Нямало го сегашния стрес. Под “спокойно и предвидимо” се има предвид или идилично безвремие на село в ТКЗС-то, или оруелска реалност.
Повечето граждани следват предначертаната си съдба, не очакват особени изненади. За каквото си учил, такъв ставаш. Рядкост е да си директор на предприятие с диплома за логопед, или началник в телевизията със спортно училище. Такива безобразия се случват, ако си наследник на член на Политбюро на БКП по пряка линия.
Завършваш МЕИ (Машино-електротехнически институт), ставаш инженер, назначават те в предприятие. Знаеш си тавана на кариерата, повече няма накъде да растеш. Прилична заплата, лада или москвич, карти за почивка на ведомствените станции, панелен апартамент. С малко късмет, ако те изтеглят за началник - командировки в чужбина и вила. Ненапразно гледачките на кафе в този период вещаят: “Път, пари, командировка”. Завършваш хуманитарна специалност в СУ - учител, по-амбициозните стигат до университетски преподаватели. Филологиите може и в издателство добре да се устроят. Пред дипломираните в техникум се простира широк избор, от продавач консултант в “Плод и зеленчук” до “Кремиковци”, обаче растежът е мижав. А панелката е в далечни работнически квартали.
Спортен тип си, изкласяваш някак ВИФ (Висш институт за физическо възпитание ), там профилират по две направления: треньор/учител по физическо и рехабилитатор.
Артистичните натури минават през ВИТИЗ (Висш институт за театрално изкуство), отиват на щат в театър, но където партията ги разпредели.
Спокойствието и предвидимостта са толкова устойчиви, че цели фамилии се окопават в привлекателни откъм допълнителни приходи и мощни връзки професии, като чиновник или митничар. Баби, дядовци, деца, внуци, братовчеди, лели, вуйчовци си предават щафетата години наред, в предприятието се запознават, женят и раждат. Понякога половината персонал, барабар с лавкаджийката и управителя на стола, са с една и съща фамилия.
Победата на демокрацията през 1989-а слага точка на блаженството.
Държавата се срива, предприятията затварят, банките фалират, спокойните и предвидими съдби се сблъскват челно с хаоса на първичната пазарна икономика. И вече никой не си знае мястото. Логопеди преработват скрап, инженери отварят бакалии, филолози пишат музика, експерт-счетоводители правят барове...Човек не знае с кого разговаря и какво да очаква даже когато отива на доктор.
Константна величина в обществото остава единствено бившата комунистическа номенклатура, която продължава предвидимо да наследява високите позиции. Син на окръжен водач на БКП приватизира завод, холдинг, основава финансови къщи и неправителствени организации; любим треньор на Тодор Живков получава парцел в централна градска част за спортна база; младолики агенти на Държавна сигурност ръководят “Мултигруп”; жена на военен генерал поема държавните поръчки за изхранването на войската; първи братовчед на член на ЦК се оказва представител на чужд инвеститор, купува честоти, става кабелен и джиесем оператор. Така още в прохождащата демокрация старият елит скоростно се трансформира в капиталистически, за да опази спокойната предвидимост в живота си. Но за останалия народ преходът е твърде болезнен.
Един от най-колоритните примери за преобърната реалност и раздяла с илюзиите в началото на 90-те е историята на Филип Трифонов. Киноцентърът затваря, театрите обедняват повече от църковни мишки и любимият на българската публика актьор заминава на гурбет в Нюрнберг за 12 марки на час. Отначало е хамалин, след това шофьор на камион, първата му сериозна работа е в италианска фирма за тортелини.
Перифразирайки заглавието на легендарния филм, с който Трифонов изгрява в българското кино, момчето наистина си отива. “През 1990-1992 г. - разказва той с типичното си чувство за хумор - действително специализирах в Германия театрално преместване на мебели. В свободното си време не произнасях култови реплики, а четях лекции пред въображаеми студенти на тема “Силата на характера и морално-волеви качества, необходими на актьора за работата му с режисьора по време на репетиционния процес в киното и театъра”.
Разбира се, талантливи, отдадени на призванието си, работливи и целеустремени хора като Филип Трифонов в крайна сметка преодоляват изпитанията на 90-те години и отново успяват да заемат полагащото им се достойно място в обществото. Масата объркани съдби обаче се проваля по време на кризата, неудовлетворението я разяжда, вместо да полети, развитието изпада в застой.
В нашия блок живееше Върбин, международен шофьор. Беше завидна професия преди 10 ноември 1989 г. С тира си докарваше каквото си пожелаеш, че и го паркираше понякога пред входа за радост на дечурлигата, които се катереха по него. От време на време им даваше да седят в кабината и да въртят волана.
Дойдоха 90-те, Върбин посърна, оплака се, че в държавните превози настъпил ад, заряза камиона и както бе модерно да се казва в онези времена, шатна на патката главата. Година-две кара КООП такси, ама и там не устоя на жестоката реалност, затова взе магистралното решение да навлезе в нова сфера. Слава богу, оказа се имотен. Като син на активен борец против фашизма и империализма, притежаваше надземен гараж с мивка и достъп до мазе.
Тук е необходимо кратко отклонение, за да се отбележи, че независимо от преживения комунистически гнет, българското население посреща демокрацията с частна собственост. Само социалистическите ограничения са пречка семействата да разполагат с повече от един апартамент, но и на този проблем се намира решение. Много бракове биват разтрогнати формално, за да се опазят два апетитни имота в централната градска част.
Но да се върнем на Върбин. Той се регистрира в първата половина на 90-те като едноличен търговец и отвори в гаража минимаркет. Мъдрият му завет бе: “От ядене и пиене никой нема да се откаже!”. Редуваха се с жена му Изабела да стават в пет, на две смени стърчаха и зад щанда. За нула време се окопитиха и се справиха с депресията. Синът им Невян обаче така и не понесе свободата - вместо да го окрили, тя буквално го опустоши.
Момчето бе расло спокойно и предвидимо, без да се съмнява, че ще му се наложи нещо повече от това да вземе категория за международен шофьор и да поеме през Румъния като баща си. От хлапе ходеше с маркови маратонки, фукаше се с корекомски касетофон и “прани” дънки, устата му беше станала триъгълна от тоблерони като на митничарските деца. Накратко, Невян си живееше със съзнанието, че го очаква безметежно бъдеще. Не щеш ли, още в осми клас светът му се срина. Дойде неговият ред да дежури в минимаркета и да мери буци сирене. Така и не намери мотивация да опознае друг занаят или образование, гаснеше в задушното гаражно пространство с бръмчащи фризери чак докато отвориха в квартала хипермаркет. Семейният бизнес умря и Невян се пропи.
Днес, понеже няма квалификация за нищо, работи като охрана на паркинг, вечно е сърдит и гласува антисистемно - преди за “Атака”, после за Слави, сега за “Възраждане”. По ирония на съдбата снаха му Дафина върти проспериращ фризьорски салон в същия гараж и издържа цялото семейство.
Отървавайки страната от оруелската обреченост, 90-те години внасят огромен парадокс в българската народопсихология. Новата конкурентна среда заставя привикналите към мързеливо безвремие граждани да се трудят, за да живеят охолно. На практика става по-уморително, отколкото през социализма, когато човек и хич да не се напъва, пак му дават заплата. Феномен, с който не само съвременниците на прехода, но и бъдещите им наследници не са готови да се примирят до ден днешен.
И ето я сложната психологическа верига, с която си обясняваме защо гражданите на парламентарната република, масово изпълнени с недоверие и нотки озлобление към потенциала на предприемчивия дух, успяват вечно да съзрат подмолни зависимости и нечисти помисли зад успеха на всяка светла личност. Все един и същи пламък от социализма през 90-те, та до днес съхранява шуробаджанащината и корупцията като нетленни български ценности.
И още една особеност се наблюдава в сложните постсоциалистически времена. Запазвайки и след рухването на желязната завеса относително спокойния си и предвидим живот, в заможните обществени прослойки на бивши комунистически величия също възниква проблем с кариерната реализация на наследниците.
Пораснали със златни лъжички под езика, хранениците им завършват престижни западни университети и се завръщат, за да поемат щафетата от своите родители. Идеята тук е мащабна, на път е да се повтори възрожденската вълна, когато младите будни българи ходят да учат в чужбина, изграждат интелектуален елит, който да поведе нацията напред. Но не било писано така, при елита в края на ХХ век тази традиция не дава очакваните резултати. Заминават умни, но се връщат тъпи.
Имаме, да кажем, милионер с дълга, секретна, най-вероятно много героична кариера в ДС. Демокрацията дава такъв тласък на бизнеса му, че вече и той не си го знае целия: притежава производства не само у нас, а и в съседни балкански държави, внася луксозни стоки, медицински консумативи, има верига хотелски комплекси, строителни фирми... Многоръкият Шива, въшлив е с пари!
Един ден любимият му първороден син се връща от Америка, красив, нагизден по последна мода, като корица на Vogue. Баща му гордо го представя на подчинените си, просълзен от умиление, приятно зачервен от неприлично скъпото си уиски държи прочувствен монолог как всичко, което е постигнал, сега го слага в краката на своя невероятно светнат, изучен отрок, дето ще ги задмине един ден всичките. “Той ще ви въведе в новото хилядолетие”, са последните му думи, преди да потъне в сладък сън върху кожения си диван в офиса, с угаснала хаванска пура между късите пръсти.
Когато обаче отрокът си отваря устата, настъпват стъписване и масово изумление. В глупостите, които плещи, и помен няма от престижната диплома и двете магистратури, сянка космополитност не се мярка, след като е живял на два континента, да не говорим за възрожденски плам. Хората остават с неприятното впечатление, че този младеж, надеждата на големия бос за светло бъдеще, всъщност е дърводелец синдикалист от самоковско основно училище.
Разминаването между образователен ценз и личностни качества силно озадачава, защото социалистическата представа за западното образование е хиперболизирана - човек, завършил Бръшляновата лига, няма начин да е прост.
Може би при наследника на милионера глупостта идва от гена или пък от факта, че децата на бившата номенклатура нямат кой знае колко стимули да инвестират в себе си, след като и без друго ги очаква огромно наследство. Най-лошото е, че от 90-те насам тази аномалия продължава да мъчи поколенията на комунистическите велможи. Има малки изключения, но като цяло западната образователна система ги връща в родината все по-модерни и красиви и все по-предвидими.
Завършвам пак с цитат от спомените на Филип Трифонов, забавна метафора на нашата епоха, в която никой не си е на мястото:
“Роден съм на две преки от Народното събрание и съм израснал на улицата, свързваща бившата зоологическа градина с Народния театър. А поради близостта на зоологическата градина с Народното събрание всички роли на народни представители в българското кино бяха давани на мен. За което искам да се извиня на много от колегите. Една от ролите е в “Ешелоните”, където играх младия Тодор Живков”.
През 2017 г. Филип Трифонов получи званието “Почетен гражданин на София”, но така и не дочака персонална пенсия за заслугите му в киното и театъра.