Али Харун е един от членовете на Националния съвет на Фронта за национално освобождение (ФНО) на Алжир. След победата на революцията и обявяването на независимостта на страната той е избран за депутат в Националното събрание (1962-1964).
Адвокат по професия, през 1991 г. той става министър за правата на човека, а година по-късно вече е номиниран за член на Висшия държавен съвет на Алжир.
Като съвременник и пряк участник в борбите за национално освобождение на Алжир Али Харун е автор на книги и статии за времето на съпротивата срещу френските колониални сили.
В една от статиите си той пише, че четири години след началото на войната за независимост, започнала на 1 ноември 1954 г., Армията за национално освобождение, която до този момент се въоръжава основно с трофейно оръжие от неприятеля, се оказва без муниции. Така към Временното правителство на алжирската революция се създава Министерство на въоръжаването и свръзките, чиято задача е да намира и снабдява армията с ново оръжие и муниции. Направена е връзка с България, където основно лице за контакти и главна движеща сила става Георги Найденов - тогава шеф на външнотърговското предприятие "Тексим". Години по-късно по заповед на Тодор Живков фирмата е разформирована, а Найденов е даден под съд. Други предприятия поемат работата и контактите с Алжир.
Преди дни Али Харун пристигна в България, за да участва в конференцията "50 г. независим Алжир", която се проведе в НДК по инициатива на Дружеството за приятелство "България - Алжир", Националната асоциация за международни отношения и посолството на Алжир в София.
- Г-н Харун, кой е първият ви спомен от България?
- Някъде от 1960-1961 г. Тогава за първи път български ръководители установиха контакт с алжирския Фронт за национално освобождение (ФНО) в Мароко. Целта на този първи контакт бе да се установи в каква степен българите могат да подпомогнат национално освободителното движение на Алжир.
- А по това време ФНО беше базиран в Мароко. Така ли?
- Фронтът имаше структури навсякъде. Армията за национално освобождение се сражаваше вътре в Алжир, а политическото крило ФНО имаше структури в Мароко, Тунис, нелегална организация вътре в Алжир. Нелегална структура имаше и във Франция, където пребиваваха много алжирски имигранти. Също така фронтът имаше и задгранични бюра. Едно от тях бе в Кайро, Египет.
- Вие тогава в коя от тези структури бяхте?
- Аз работех на различни нива. Най-напред в северната част на Мароко, която по това време бе протекторат на Испания. Бяхме там, защото нямаше френско присъствие. След това бях преместен в Тунис, в столицата, а по-късно и на границата с Алжир. През март 1958 г. заминах за Париж и в края на 1959 - началото на 1960 г. станах член на Националния съвет на алжирската революция.
- Да се върнем на историята с българите. В една ваша статия преди години написахте как България е въоръжавала алжирската революция. Какво си спомняте за това?
- България бе на първо място от страните в Източна Европа, които оказаха помощ на алжирската революция. СССР, който одобряваше революцията, всъщност никога не е осъществявал преки доставки на оръжие. Вероятно защото, ако тези доставки бяха прехванати, това можеше да има тежки дипломатически последици. Затова си мисля, че на най-високо равнище в Москва е било дадено разрешение на страни като България, ГДР и Чехословакия да доставят оръжието. България бе на първо място в този списък.
- Кой е първият българин, с когото се запознахте по тази линия?
- Имаше много българи, но ние не знаехме техните имена, както и те не знаеха моето истинско име. Дори алжирците, с които работех не знаеха как точно се казвам, нито аз знаех техните, макар да бяхме в една и съща организация. Това е нормално при една нелегална борба. Страхувахме се, че ако някой бъде арестуван от френската полиция и измъчван, може да ни издаде.
- Какъв бе вашият псевдоним?
- Имах много псевдоними. В Мароко се казвах Тами, в Тунис ми викаха Хади, във Франция бях Ален... Имах 5-6 различни лични карти и няколко паспорта.
- Кога се запознахте с Георги Найденов?
- Лично се запознахме след обявяването на независимостта на Алжир. Но имах приятел, който отговаряше за закупуването на оръжие в Европа.
Той ми бе казал, че познава една важна личност в България и този човек осигурява не само доставките на оръжие, но също и на машини през полското пристанище Гданск. Не зная защо бяха избрали точно това пристанище, но машините пристигаха в
Казабланка и оттам бяха транспортирани на тайно място в Мароко, където ние инсталирахме цял военен завод. Там се произвеждаха ръчни гранати и картечници. Тъй че ФНО, който беше една нелегална организация, към края на войната вече произвеждаше свое собствено оръжие.
- И това с помощта на България?
- Да, точно така, защото материалите пристигаха именно от България. Машините, които тръгваха от вашата страна, бяха декларирани като части и съоръжения за производство на фосфати. Но това беше по документи. На място ги използвахме вече по съвсем друго предназначение. Имахме български техници и инженери, които ни помагаха в работата. Както и от други страни, разбира се, но работниците в производството си бяха алжирци, специализирали във Франция.
- Има една романтична легенда, която битува у нас, че благодарение точно на българското оръжие ФНО е успял да победи Франция. Тоест това е била решаващата помощ.
- Честно казано, не мисля така. Помощта на България беше много важна, но ако имахме само българското оръжие, нямаше да можем да се изправим пред една велика сила, член на НАТО. Още повече че французите бяха изградили по източната и западната граница една електрифицирана преграда, която бе много трудна за преодоляване. Алжирските бойци и партизани бяха принудени да залагат засади, в повечето случаи на френски новобранци и след атаките им вземаха оръжието. В началото разчитахме изцяло на това трофейно оръжие. После започнаха да идват корабите с оръжие от Европа.
Спомням си за кораба “България”, който акостира в Танжер. На борда му имаше около 5000 тона въоръжение.
Имаше и други доставки. Преди това интервю се срещнах с капитан Вълчанов, чийто кораб "Бреза" също достави няколко десетки тона въоръжение. Този кораб акостира в пристанището в Триполи. Защото Франция освен електрическите прегради по границата бе разположила и морска блокада по крайбрежието и нейните патрулни катери прехващаха всички насочили се към Алжир кораби.
- Години по-късно сте идвали в България, доколкото знам, за да свидетелствате по процеса срещу Георги Найденов.
- Да, точно така, но това вече нямаше нищо общо с освободителната борба. Найденов се беше запознал с редица алжирци по време на войната и след това създаде с някои от тях и с други чужденци компанията "Имекстраком" със седалище в Лихтенщайн.
Акциите на Найденов в тази фирма всъщност бяха собственост на българската държава, но останалите си бяха частни собственици. Когато предприятието "Имекстраком" смени ръководството си, защото мисля, че Найденов бе отстранен по политически причини, новите шефове решиха да разпуснат дружеството. Тези нови ръководители обаче сметнаха, че всички дялове принадлежат на България, и обвиниха Найденов, че е раздал част от акциите на своите чужди приятели. Аз дойдох в България по молба на Найденов, но като адвокат на чуждите собственици. Разговарях с новия директор на "Имекстраком", за да намерим едно приятелско решение, като казах, че можем да направим цесия. Те казаха: Няма какво да правим цесия, просто трябва да ни дадете тези акции. Чужденците не приеха, но като негови приятели ме изпратиха, за да направя най-доброто, което мога, за да попреча той да бъде осъден. След като направихме запор на сметките на "Имекстраком", всички български авоари в една
швейцарска банка в Цюрих бяха блокирани.
В крайна сметка те приеха да платят една символична сума, за да се вдигне запорът и обещаха да се вдигне съдебното преследване срещу Найденов. Все пак имаше процес. Найденов и неговото семейство ме помолиха да дойда като свидетел. Изложих всичко пред съда, но за съжаление той бе осъден на 10 г. затвор. Което бе много несправедливо според мен. Върховният съд по-късно призна невинността му, но той излежа седем години. Това решение на Върховния съд на България още го пазя в личния си архив.
- Видяхте ли се пак след падането на комунизма, когато той стана...
- ...стана голям банкер. Видяхме се, разбира се. Той ме покани и аз му гостувах в България.
Дори ни прие тогавашният държавен глава, защото Георги Найденов отново
бе станал важна личност, макар и вече като частно лице. След няколко години той почина, но госпожа Найденова и дъщеря й дойдоха в Алжир, където бяха приети от президента на републиката и получиха алжирския Медал на съпротивата, с който Георги Найденов бе отличен посмъртно. Затова смятам, че той направи много за приятелството между България и Алжир, и ние никога няма да забравим помощта, оказана от него, и помощта, която получихме от всички български приятели по време на освободителната война.
- Всъщност 50-годишнината на независим Алжир е поводът, по който сте в България сега.
- Да, този юбилей е повод да направим специална конференция в България и така да потвърдим, че връзките между нашите две страни датират от дълго време и ние бихме желали те да бъдат поддържани и занапред. Констатираме, че българското присъствие сега в Алжир не е толкова, колкото едно време. България и Алжир официално празнуват и 50 г. дипломатически връзки, но това приятелство датира не от 1962 г., а от 1958-1959 г., когато първите българи дойдоха, за да помогнат на ФНО и да доставят оръжие. Много малко страни тогава поеха такава тежка отговорност, каквато българското правителство пое срещу толкова силна държава като Франция. Тази световна сила можеше да постави България пред големи трудности. Затова като алжирци сме признателни на българите, че поеха риска, за да помогнат на Алжир да се освободи.
