Академията отбелязва 100 г. от рождението на италианския българист с изложба под патронаж на вицепрезидента Илияна Йотова. Тя е сред неколцината студенти, срещнали се с него през 1985 г.
Въпросът за промяната на националния празник от 3 март на 24 май създаде почва за противопоставяне между противниците и застъпниците на идеята - първоначално сред политиците и историците, а впоследствие и сред други обществени среди.
Направи впечатление, че на заден план останаха онези, които най-добре са запознати с кирило-методиевската проблематика и изобщо с езика като цяло - лингвистите, славистите и българистите. А траен отпечатък там оставя именно италианският българист проф. Рикардо Пикио, чиято 100-годишнина от рождението се отбелязва в БАН днес.
Роденият на 7 септември 1923 г. в северозападния италиански град Алесандрия ще изучава българският език през целия си съзнателен и академичен живот. Той е син на адвоката и виден журналист Карло Пикио, който
освен всичко е и преводач на книги от старогръцки,
немски и шведски. Сестрата на Рикардо - Лучана, която е три години по-голяма от него, завършва класическа филология и археология, но впоследствие се ориентира към романската филология.
Съвсем естествено е в такава среда да се събуди интересът на малкия Рикардо към езиците. След като семейството се премества в Рим през 1941 г., започва да следва в университета “Сапиенца”, където първоначално проявява интерес към романската филология. Не след дълго обаче се ориентира към славистиката. Само година по-късно - през есента на 1942 г., пристига за първи път в София. Данните в паспорта му оттогава свидетелстват, че идва в България като журналист и “стипендиант на българското министерство на просвещението”.
Краткият му престой от 28 септември до 8 декември обаче се оказва достатъчен,
за да се запознае както с живия български език, така и с бъдещата си съпруга
Лавиния Бориеро, която след време ще стане професор по български език и литература в Рим и Неапол. Малко повече от година след престоя си в София успява да преведе на италиански разкази на Ангел Каралийчев.
През 1946 г. проф. Пикио завършва висшето си образование. Дипломната му работа е на тема “Пенчо Славейков и неговото творчество в общата картина на европейската култура”.
Същата година съдбата го отвежда в Полша, където води лекции по италиански език във Варшавския университет. Междувременно специализира във Франция, където полага заключителен изпит и завършва с диплома по българистика.
Връща се в Италия и заедно с колеги основава престижното списание “Ричерке славистике” (“Славянски изследвания” - б.р.). Именно в първия брой на списанието излиза статията му “Консервативното западничество на Пенчо Славейков”.
В друга своя статия за Паисий Хилендарски Пикио за първи път употребява термина Slavia Ortodoxa, визирайки културата и литературата на тази
езикова, религиозна и културна общност на православните славяни
В нея влизат българи, сърби, руси, днешните украинци и се разпространява и върху неславянски народи – власи, молдовци и др., обяснява пред “24 часа” проф. Красимир Станчев, доскорошен дългогодишен преподавател по славянска филология в Трети римски университет, колега и приятел на проф. Пикио.
Според проф. Станчев терминът е окончателно формулиран в емблематичната книга на Рикардо Пикио “История на старата руска литература”.
В нея италианецът обяснява, че корените ѝ идват не от Византия, а от Първата българска държава заради основополагащата роля на старобългарската писмена традиция, която
формира литературната култура на тази общност - Slavia Ortodoxa
Макар че научният му интерес тръгва първо от Пенчо Славейков и назад към Паисий Хилендарски, впоследствие проф. Пикио пише задълбочено и за Търновската книжовна школа, за да стигне накрая до делото на Кирил и Методий.
Литературните библейски “модели” и “образци”, присъстващи в средновековната православнославянска литература, също са един от многото му приноси в сферата на славистиката.
Впоследствие е професор в университетите на Флоренция и Пиза, а след това оглавява Института по славянска филология в Римския университет “Ла Сапиенца” и е гост-професор в Колумбийския университет в Ню Йорк. В продължение на почти две десетилетия е професор по славянска литература в Йейлския университет в Ню Хейвън.
В края на 70-те години възстановява контактите си с българските научни институции и често посещава страната. Така през 1981 г. става чуждестранен член на БАН, а същата година изнася доклад на Първия международен конгрес по българистика, който получава широк обществен отзвук. Две години по-късно му е присъдена авторитетната награда “Братя Кирил и Методий”, връчена му от Тодор Живков през 1984 г.
Това беше най-голямата награда на чужденец, която може да се даде за българистична дейност в международен план, споделя проф. Станчев, който по това време вече си говори на “ти” с проф. Пикио, каквато е била практиката в италианските академични среди.
И разказва за една любопитна и приятна случка през 1985 г., когато Пикио заедно със съпругата си идва отново в България за симпозиума по повод на 1100 г. от смъртта на св. Методий.
Бяхме говорили, че имам една работна група от студенти по старобългарска литература. Проф. Пикио прояви интерес и желание да се види с тях. И съобщава, че тръгва на път из страната ден по-рано от предвиденото, за да се “откачи” от журналистите и да се срещне със студентите. Скрихме се в кабинета на покойния проф. Мирослав Янакиев. И там имахме една среща, не помня, два или три часа, със студентите.
Сред желаещите да се срещнат с него е и студентката по българска филология и бъдещ вицепрезидент на България Илияна Йотова, споделя проф. Станчев, както и Вася Велинова, бъдещ директор на Центъра за славяно-византийски проучвания “Проф. Иван Дуйчев”.
На тях им беше изключително интересно да се срещнат с един от корифеите на тогавашната международна славистика, който при това говори на български и не се наложи да си говорим на английски. В същото време и на него му беше много приятно, спомня си проф. Станчев. Именно той е натоварен с нелеката задача да систематизира архива на Рикардо Пикио.
Там намира материали от участието на италианеца с доклад на голям симпозиум за източноевропейското селячество, където за тема избира “Селянинът в българската литература”. Там той показва знанията си за съвременната ни литература, цитирайки примери от Цанко Церковски, Михалаки Георгиев и други автори от първата половина на ХХ в. Така се оказва, че на по-млади години Пикио се е занимавал с модерна българска литература и от нея върви към корените на българската и въобще на славянската традиция.
Самият Пикио ни учеше да мислим с главите си и искаше да се дискутират идеи, дори да не съвпадат с неговите, спомня си проф. Станчев. Същевременно никога не е бил безкритичен.
Отново от архива му намира писмо до Тодор Живков
от 1986 г., по време на възродителния процес, в което проф. Пикио припомня и благодари за наградата “Братя Кирил и Методий” и иска сведение за конкретен човек. В онези години не са редки случаите на заглушаването на опозиционните гласове. Затова е гледал да упражни цялото си влияние, за да получи информация. В това отношение имаше чувство за гражданска отговорност в най-широкия смисъл на думата, казва проф. Станчев пред “24 часа”.
През 1993 г. след 40-годишна академична кариера, проф. Пикио се пенсионира. В началото на новото хилядолетие творчеството му получава и първите си значителни признания в Русия, където в продължение на десетилетия идеите му са били критикувани и отхвърляни или забулени в мълчание.
За съжаление, заболява от Паркинсон, а през 2006 г. се оттегля в Ню Хейвън, където умира седмици преди 88-ия си рожден ден - на 13 август 2011 г.
