Това е втора част от поредицата Скандалите в българските театри след 1990 г.. Първата четете тук.
Сред първите големи скандали за театрално пространство след 1990 г. у нас бе разкъсването на трупата на театър “София”. Малко след това избухва и следващ трус - пенсионират възрастните актьори от трупата на Народния театър, за което разказахме в първата част на поредицата.
Докато текат тези схватки, на 500 метра от бароковата сграда на НТ “Иван Вазов” избухва грозен скандал с мераци за собственост, ощетяващи актьорите. Театър “Сълза и смях” на ул. “Раковски” е задължен да опразни всичките си гримьорни, ателиетата и работилниците, както и една от репетиционните си, да разруши сградата си в градината на ул. “Славянска” 5 и да плати на собствениците на сградата към 300 000 лв. наем.
Това е решението на състав на Софийския градски съд от 1992 г., след като собствениците на сградата Съсълови с адвокат демократа Христо Данов са поискали първоначално 1,5 милиона лева за времето от 1 януари 1991-а до 1 юли 1992 г.
Адвокатът настоява да се изпълни реституцията, присъждаща му два етажа от сградата на театъра на ул. “Славянска”. След излизането на съдебното решение актьорите сковават един голям дървен кръст и го понасят към парламента като православно шествие.
Последващите събития често опират до съдебните инстанции, а театърът се бори с реститутите благодарение на намесата на читалище “Сълза и смях”, което се оказва, че владее земята под театъра. По някое време театърът влиза под юрисдикцията на Народния театър съгласно актове от 1913-1914 г. По-късно Народният се отказва от този имот, но си прибира техниката. Вельо Горанов, който забогатява покрай представленията в шапитото си, дава пари, за да купят столове за зрителите и нова техника в любимия му “Сълза и смях”. През 1998 г. актьорският щат е съкратен и “Сълза и смях” приема статута на открита сцена - продуциращ център като второстепенен разпоредител с бюджетен кредит към Министерството на културата.
Когато Васил Василев става директор на Народния театър, той връща правата върху името и логото “Сълза и смях” на председателя на настоятелството на читалище “Сълза и смях” Петър Райжеков.
След разпада на театър “София” и вървежа напред на Малък градски театър “Зад канала” в изходната трупа се оформя скандал. Достатъчно голям, че да ангажира медиите в любопитни противоречия. Режисьорът Бойко Богданов пуска представлението “Елизавета Бам” с текст от руския писател Даниил Хармс. (Един от основателите на авангардната руска поетическа група “Обединение за реално изкуство”, изключваща творчество според червеноармейските ценности и позиции. Хармс е жестоко преследван от болшевиките след 1932 г. и е обвинен в антисъветска дейност. Забранен е за печат и работа в театрите. Изселен е в Курск, а през 1941 г. отказва да бъде мобилизиран в Съветската армия. За да се спаси от разстрел, симулира шизофрения и умира от глад в психиатрията. Реабилитиран е през 1956 г. - б.а.)
Представлението на Богданов е поканено на фестивал в Гренобъл през юли 1991 г. Актьорите вземат пари от КНСБ за автобус, от “Подкрепа” - за нафта, и от културното министерство - за паспортите. Режисьорът, възгордял се от успеха на “Елизавета Бам”, се опитва да спечели форма на самостоятелно съществуване в рамките на трупата, толериран от директора Вили Цанков. Противопоставят му се актьорите, водени от шефа на КНСБ в театъра Любомир Младенов. Това е времето, когато влиянието на КНСБ и “Подкрепа” е много силно. Заклеймяват Цанков, който е депутат от СДС във Великото народно събрание, а в театъра той заявява, че се отказва от заплатата като директор.
Цанков влиза в болница, а театърът се раздира от конфронтации и напускания (режисьорката Елена Цикова и художника Красимир Вълканов). Кметът Каракачанов назначава за директор техническия ръководител на ремонта на покрива, а той назначава четирима актьори за главни художествени ръководители. Започват безвластие, срив на репертоарните заявки, синдикални събрания. Заклеймяват Вили Цанков, че не е надлежно пенсиониран. Открадват звуковата апаратура на театъра на стойност 500 хиляди лева. Декорите на “Елизавета Бам” са захвърлени в склада и изчезват, използвани за други представления.
Новосъздаденият художествен съвет изцяло от актьори издава решение, с което от края на сезона се освобождава от театъра екипът на Бойко Богданов. А според режисьора никой от този съвет не е гледал неговото представление. Режисьорската гилдия към Съюза на артистите порицава театър “София” за натиска над Бойко Богданов. Но друго режисьорите не могат да превърнат в действие, освен да заплашат, че ще бойкотират театър “София” и няма да поставят там.
След няколко години спектакълът “Елизавета Бам” е само исторически спомен. А Бойко Богданов не може да си намери място и до днес. За последно се проваля в конкурса за директор на Народния театър срещу Васил Василев.
Ако четем проблемните статии за българския театър от 1991 -1992 г., ще добием чувството, че аналогичните проблеми днес са преписани от онова време. Картината е нарисувана от Пламен Марков, директор по това време на Сатиричния театър. В интервюто си във в. “Земя” Марков назовава годината 1991-а като “невероятно трудна”. Защото приходите от представленията намаляват след драстично оттегляне на публиката, изплашена от “главоломно растящите цени на всичко останало”, макар че билетите са много евтини.
Големите турнета изчезват заради “непосилните транспортни разходи”. “Отвсякъде сме блокирани - говори Марков. - Практически сме в безизходно положение и чакаме на бюджета, а той е относително много малък. Съкращенията в бюджета водят до неминуеми съкращения в театрите.” Тези огромни трупи не могат да останат нито от икономическа, нито от производствена, нито от творческа гледна точка. Марков предлага да се оставят към културното министерство театрите с “реалните традиции на българския театър, с реално висока стойност”, а останалите да бъдат поддържани от общините. Защото “да се дава на всички по малко, значи да съществуваме мизерно всички.”
По отношение на Сатиричния театър директорът обяснява, че трупата от 60 артисти, 5-има драматурзи и 5-има художници не може да работи разумно и ефективно. И вече са приели щатна структура с 35-има артисти, един режисьор, двама драматурзи, двама-трима художници. Големите звезди ще играят на договор, а “най-силен чадър e талантът им”.
Пламен Марков очертава тихия неспиращ скандал с българския театър след промените от 1989 г. В известна степен те принадлежат на многострадалната театрална реформа, за която всички говорят, но никой не я вижда. През 1993 г. Вили Цанков засяга този проблем, станал вече обект на скандал. Той пише във в. “Век 21”, че три години по-рано, докато е депутат във ВНС, заедно с други театрали (не казва имената) работи упорито за написване на закона за театъра. Основното положение в него било отнемане на правата на Министерството на културата да управлява театралното дело у нас, да администрира културата. Предвиждало се създаване на експертен съвет (ЕС) към министерството, избиран от театралното съсловие. ЕС трябвало да разпределя парите, които държавата дава на театрите, и да назначава директорите им. Театри няма да се закриват, а актьорите се обвързват с договори.
На директорите се дават пълни права да оформят творческия състав и продукцията на театъра.
На заседанията на депутатите театрали присъства Стефан Илиев, шефът на Съюза на артистите, който е в течение на разискванията. Обаче след като законът бил изработен и трябвало да влезе в пленарнано зала, “Стефан Илиев идва на последното заседание с цяла делегация и се противопоставя на духа на закона, че театралите и реформата щели да се ръководят от театралното съсловие. Председателят на САБ изрази своя страх, че съсловието е недозряло за този акт и това прави закона опасен”.
Тези признания са много ценни, защото показват виновния в забатачването на реформата на театрите у нас. Дори да не е бил съвършен законът за театрите, след приемането му от парламента е можело да се внесат поправки и редакторство. Не искам да превръщам проблема в кримичетиво, но зад неочакваното вето на Стефан Илиев може да стоят хора и институции, които не са искали да се отнема от държавата управлението на театралния процес и са обещавали на шефа на САБ някакви облаги, ако провали разискването в пленарната зала.
Вили Цанков пише, че и в самото културно министерство, оглавявано в този период от проф. Димо Димов, са били против ръководството на театрите да става от самото съсловие. Пропадането на старта на театралната реформа превръща този проблем през следващите години в дъвка за разисквания, медийни статии, обсъждания. И никаква крачка напред. Пламен Марков отново начертава картината на българския театър (интервю във в. “Подкрепа” от 17.03.1992 г.). Ако българският театър не възприеме от световния начин на наемане на актьорите с временни трудови договори, няма да излезе от агонията си, подчертава режисьорът и директор на Сатирата. “Сегашното положение е безизходно най-вече за големите театри - говори Марков. - То ги превърна в тромава структура без никакъв шанс за движение... Проблемите идват от липсата на културен пазар. С преминаване към временните трудови договори на т.нар. свободни професии държавата трябва да поеме по-голям ангажимент към тях. Щом вървим към световната практика, трябва да сме наясно, че там една роля, а понякога и едно изпълнение осигурява поминъка на изпълнителя за месеци и години напред.”
(Следва)
