„Победата във всяко начинание е страхотно усещане когато съм постигнала успеха по правилния начин, когато е резултат от труд, усилие, послушание и вдъхновение. Не вярвам във внезапните възходи, постоянно се състезавам със себе си и целя да бъда по-добра, отколкото съм била. В ездата правя всичко по силите си, изпълнявам наставленията на моите треньори и вярвам в коня си. Без доверие между нас никога не бихме постигнали нищо!“
Това са думи на Виктория Атанасова от конен клуб „Ниеса“, която спечели бронзов медал в генералното класиране на първата си Балканиада по прескачане на препятствия в Атина.
Тя скача без нито една грешка в първите два дни от шампионата на паркури между 125 и 130 см. и когато победата бе на няколко скока разстояние, леко колебание пред дългия полет над водната канава донесе грешка – предният крак на коня стъпи с около 5 см. в пластелинената лента след водата и 4-те наказателни точки светнаха на таблото.
По време на целия шампионат нито един от десетките ездачи от девет държави не би предположил, че Виктория държи поводите на мощния кон Токсик Бой само с палците на ръцете – вродена малформация на дясната ръка я оставя без пръсти и след серия операции още в бебешка възраст, палецът служи за опора и кутрето се допира до него. „Искам да говоря за това. В моя живот тази ръка никога не е била проблем, но знам колко трудно може да е за всяко дете, което понася искрените реакции на жал от възрастни, а често и подигравки на деца. Няма никакво значение какво в тялото на човек е различно, защото всеки може да покаже на останалите, че прави онова, което му харесва и да е доволен от живота! Е, няма да стана пианистка, но мога да покоря куп други мои върхове и да съм горда от успеха си!“
Началото
Виктория започва със спортове от малка, минава през лека атлетика, фигурно пързаляне, но когато се качва за първи път на кон на Слънчев бряг, „за мен това стана потребност.“ – разказва тя. От базата на курорта и́ препоръчват да започне тренировки на конната база в Ихтиман, записват я на детски лагер. Все още не умее да вдига галоп, дори не знае как е успявала да държи поводите, защото да е върху коня било най-важно.
"Стана ми ясно, че това искам в живота си. Когато взех първия си кон Персия не исках да се състезавам, а да яздя на полето, да я уча на номера, да се забавляваме и да сме приятели. Тя беше и първият кон, който пробвах – исках млад, много голям кон, а тя беше 184 см. на холката. Като се качих на гърба и́ ахнах. После просто заживяхме заедно. С нея са ми първите състезания. Когато я взех дори не можех коректно да галопирам. Не исках да скачам, но треньорите ме учиха на правилна и сигурна езда и затова минавах и малки препятствия. Хареса ми, отидох на първо състезание за начинаещи, минах чисто, после се явих на още две-три и още повече ми хареса.
За да напредна по-бързо обаче, взех втория си кон – Джини. Е да, но тя бе за много по-напреднал ездач, уверен, който знае какво прави, а аз не бях. С Джини ми беше супер трудно, толкова не съм падала през живота си! С другите коне да съм паднала всичко 7-8 пъти, а с нея над 20! Тогава треньорът Бежо ми каза: Ако искаш я продай, но скочи с нея 125-130 см., за да знаеш какво умееш.
В началото с Джини на състезания скачахме паркури на 100-115 см., но на кръг от Световната купа спечелихме трето място на паркур с височина 125-130 см. Бях непостоянна в резултатите обаче: или скачахме много добре или ни елиминираха, защото съм паднала. Зачудих се дали да не се откажа, но после се зачудих защо? – нали правех това, което толкова обичам! Джини ме научи на смелост, на реакция и увереност – никога, никога не бих продала този кон!"
Напредъкът
"Сега съм с четири коня: Джини, Токсик Бой, Луизиана и Солстъс Блу. Не ме е страх да падам – понякога отстрани изглежда, че направо съм се размазала, но щом мога да стана се качвам на седлото и повтарям скока. Едно падане обаче ме изплаши много, толкова много, че после се качвах на седлото, а конете са мощни, играеха под мен, аз бях неуверена и се страхувах още повече. Около две седмици не беше ясно кой ще надделее и тогава се разсърдих на себе си, на своя страх – вече бях скачала паркур от 140 см, а треперех на седлото на тръс. Но нали пак съм аз, а под мен е кон, който обичам. И си върнах куража – от любов."
Виктория изгражда своя система за баланс и управление на конете, защото два палеца на ръцете не стигат за овладяване на мощния конски врат. Много са начините конят да се съпротивлява именно с врата, затова тя усъвършенства седежа и баланса, реакцията с тежест и управление с натиск на краката, с гласови команди. „Това носи своите големи предимства, защото се научих на красива езда, на контрол, който създава единност между мен и коня. Животното не се интересува колко пръста имам, а само как усеща командите на които откликва. Много ездачи чуват от треньорите „Не се дръж на поводите“, а аз и да искам – не мога. За сметка на това често аз самата се чувствам с четири крака и само ги направлявам в желаната посока.
През смях Вики разказва: "На Държавния шампионат, Група Б изпуснах стремената и скочих чисто останалите осем препятствия без стремена. Още като ги изпуснах осъзнах, че ако направя широк завой, за да ги наместя, ще загубя от време и ще получа наказателна точки, затова просто продължих. Не спечелих нищо, но за моя изненада ми връчиха специална розетка за красива езда."
Победата
Злато на паркур от 140 см. е от първо гран-при на Виктория на Световна купа за юноши, проведена в Царацово. Такава височина е тежко изпитание и за професионалисти. Едно е обаче да изгрееш като нова звезда и съвсем друго – да докажеш на всички, чиито опит и умения също могат да ги изведат на почетната стълбичка, че наистина мястото ти е там. Защитата на постигнатото ниво вкарва повече адреналин, но и доза несигурност, а това може да разколебае и опитен ездач.
"Винаги най-важно е било да яздя красиво, коректно, с мисъл, да следвам изградената с треньорите стратегия. Някои ездачи дават газ, а аз искам да вложа цялото изкуство на ездата. Ако спечеля с лоша езда, това не е победа. Победите идват като резултат от цялостен процес, докато тези, които яздят на кушия, няма как да напредват.
Неизменно следвам инструкциите на треньорите и плана, който сме изработили докато разглеждаме паркура – симбиозата с тях е толкова важна, колкото и усещането за коня. Преди да изляза на гран-при на Световната купа Стоица дойде до мен преди старта, посочи едно препятствие и ми каза: „Там веднага завий наляво.“ Беше правилният съвет. Бежо и Стоица са най-добрите треньори!
Целите
Мечтата ми е след още много години езда да участвам на световно първенство. Но вече съм наясно, че за такова ниво трябва да работя усилено с много коне и да натрупам богат опит. Високият клас конни състезания не са за демонстрация на младежка сила, а на утвърдени умения. Затова близкият план за тази година и догодина е да затвърдя 140-145 см., а моите коне са скачали до 150 см. Поне четири години ще работя с тях. Ако всичко върви по план, силно се надявам за участие на европейско първенство догодина.
Мой идол сега е германският ездач Маркус Енинг. Харесвам неговия подход: конят му рита много, но той не наказва коня в паркура, а просто го игнорира: ако конят участва като равноправен партньор в състезанието, той да си рита, а Енинг си гледа разчета. Той е моят пример за професионална и красива езда с много умение и разбиране на коня. Това искам за себе си!"
На училище отвъд океана
"От миналата година уча само онлайн в училище в Ню Йорк, което е за ученици с много странични ангажименти – балетисти, танцьори, спортисти, актьори. Така всеки ученик е със самостоятелна програма, за да бъде изпълнен задължителният хорариум и да постигаме добри академични резултати. Няколко съученички от това училище също се занимават с езда – едната е от Унгария, другата е американка. От България съм само аз. Учителите постоянно ме разпитват за тренировките, за проявите, качват мои снимки на страницата си – те се гордеят с успехите на всеки от нас. Ще завърша средно образование с IB диплома (International Baccalaureate), докато тренирам и се състезавам като българка в България."
Щастието
"Обичам животните! Бях на 13, когато изродих 10-те кученца на моя голдън ритривър. Раждането започна в пет сутринта, бяхме приготвили място за раждането, но тя дойде на моето легло. Всичко протече нормално, но очаквахме 3-4 кученца, а не футболен отбор! Вадех нови и нови кърпи, почиствах мъничетата, проверявах, че дишат нормално и й ги подавах. Беше толкова вълнуващо и красиво!
Сега гледам конете ми винаги да са добре, да са щастлив и спокойни. Ако конят не е добре, няма да се състезавам. Спортът е да сме партньори, да съществува връзка между нас извън седлото. Малцина осъзнават, че тези големи и силни животни всъщност са невероятно крехки искат постоянно внимание и грижа. Всичко в този спорт за мен е любов. Конете са ми вече деца, трябва да съм сигурна, че всичко им е наред - те приемат повече добавки от мен, гардеробите им са по-големи от моя."
А големият житейски план…това къща с конюшня зад нея.
