На 5 септември т.г. на 82 години от този свят си отиде проф. Димитър Чернев - световноизвестен учен, живял в САЩ и почти неизвестен в България. Освен гениален инженер, той беше и великодушен човек.
Никога не съм мислил, че ще се наложи да напиша тези редове. Все едно че пиша некролог, а не бих искал да е така. Защото, макар че Митко (както го наричаха близките му) си отиде завинаги, неукротимият му дух витае наоколо.
Проф. Чернев си остава навеки при нас с това, което даде на света, на науката и на България. Която на свой ред напълно го забрави по стара нашенска традиция.
С едно малко изключение: колеги и приятели от БАН го почетоха с един некролог, последен акт на съпротива срещу националната амнезия.
Нито дума, според близките на световноизвестния учен, във вестниците, по телевизиите, заети с "ВИП Брадър" и сериали от всякакъв род.
Нито по националното радио (дано да греша!), където Димитър Чернев започва кариерата си на инженер и изобретател през далечната 1953 г. В тези времена на съмнителни герои, които гледаме всяка вечер по екраните, не виждаме онези, истинските, чийто живот отшумява в скромност и величие.
Димитър Чернев е роден във Варна през 1930 г. Завършва местната гимназия, после електроинженерство в София.
Разпределят го на работа в телефонната централа в Стара Загора. После отива в радио "София" и се заема да оправи технически "гласа" му. Оправя го.
Талантът му не остава незабелязан: в БАН е открит конкурс за младши научен сътрудник и Митко го печели сред 300 кандидати, един от тях сина на тогавашния председател на БАН.
През 1955 г. младият учен Димитър Чернев прави звукозапис върху целулоиден носител, нещо революционно у нас. Дотогава само западногерманските АGFА и BASF са използвали подобна технология. Дори в САЩ опитите били още на "жичен носител".
1956 г.: по време на командировка в ГДР Димитър Чернев, чието семейство е съсипано от политическите гонения (баща му е бил депутат николапетковист, поради което лагерите "Куциян" и "Белене" го "приютяват" за дълги години), решава, че кариерата му няма да бъде лесна в България, и емигрира. Първо във Федерална република Германия (лагер за бежанци, както се полага, заедно с криминални престъпници), после във Франция, докато накрая американците се заинтересували от него и го поканили да работи в САЩ.
ледва главоломна научна, изследователска и изобретателска кариера. Започва работа в Стамфорд, Кънетикът, като асистент на бъдещия нобелов лауреат д-р Денис Габор в лабораторията за изследване и внедряване на технологии в звукозаписа, радиовълните и видеоизображението.
Тук,според научната литература Димитър Чернев изобретява компактната магнетофонна касета, на която двайсетина години светът слушаше "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", катодната тръба (кинескопа), системата за запис и пренос на оптичен образ с дължина на вълната 3/10 от микрона.
1960 г.: по препоръка на д-р Д. Габор Димитър Чернев започва докторантура в МIТ - Масачузетския технологически институт, където по-късно е избран за професор, както сам Митко ми е казвал.
Следват професури в Остин, Тексас, и в Калифорнийския технологически институт, където е експерименталният център на НАСА.
Както пише в некролога на БАН, "Д-р Чернев е учен и изобретател със забележителни постижения в областта на космическите технологии, магнитните носители, лазерната техника, новите енергийни източници, създател е на първия в света слънчев хладилник на основата на природни зеолити. Това изобретение води до спасяване на милиони африкански деца в райони, където няма електричество.
Ваксините от ООН за децата се съхраняват именно в слънчевите хладилници на Митко.
По-късно Саудитска Арабия и Бахрейн оборудват с неговата техника огромни промишлени хладилни халета. Френската фирма "Томсън" започва мащабен проект по тази технология, а медиите в САЩ (1978) са "взривени" от това откритие на д-р Чернев.
Той става звезда на филми, репортажи и книги.Още от времето на магнетофонната касета през другите му изобретения няколко пъти споменават името му като потенциален кандидат за "Нобел" по физика."
На негово име има над 60 патента в САЩ, Япония, Европа и Австралия.
Отделно само американците знаят какви са постиженията му във все още засекретените космически изследвания, за които не е тайна, че са огромни. Неслучайно 80-годишнината на д-р Чернев беше подобаващо чествана в САЩ. У нас май никой не разбра за това.
Със смъртта на проф. Чернев загубихме един фин, добър и забележителен космополит, който до последния си дъх остана и Българин. Проф. Огнян Петров от БАН може да каже по-добре от мен какво е дал Митко на световната наука.
Но през далечната 1991 г. аз имах късмета да се срещна с Митко в дома му в Нейтик, Масачузетс, да разбера горе-долу що за човек е той и какво има България в негово лице. Написах в стария "Поглед", където работех тогава, цяла страница за него. Писмата на читателите бяха един чувал. Хората се радваха искрено, че имаме и такъв човек.
По-късно, когато работех в Ню Йорк, се виждахме често. Митко и съпругата му Юлия (лекар педиатър от Санкт Петербург) вече живееха в красив дом на "Чеснът Хил" в Бостън и виждах Митко да подрязва храстите в градината или да тори цветята. С жена ми все го молехме да ни посвири на пианото и Митко плъзваше пръсти по клавишите, гонейки звуците на Гершуин в Summer time... Или на руски романси, от които очите на Юлия овлажняваха.
Митко с ентусиазъм ни показваше лабораторията си, и мястото, където се правеха слънчевите хладилници; кабинета си в Масачузетския технологически институт, най-престижното инженерно училище в света, където той беше първият български професор. И където учеше студентите си не само на инженерство, но и на пионерски дух...
Както го цитира Христо Петров в статията си в сп. "Бизнес и право" от 2011 г. , Митко казваше: "Аз живея с единственото си неукротимо желание да се реализират идеите, които гърмят в главата ми."
Звуците на Гершуин, които излизаха изпод пръстите му на неговия "Стейнуей", бяха тихи. Но идеите наистина гърмяха в главата му. Той беше щастлив да реализира много от тях. Може само да съжаляваме, че геният му не можа да разцъфне в България. Тази, която той обичаше въпреки причинената болка.
Спомням си с каква радост Митко възстанови българския си паспорт. Аз досаждах през ден на българския консул в Ню Йорк Николай Милков и на очарователната му заместничка Наталия да съдействат на двете деца на Митко (Джон и Джой), както и на Юлия да получат и те българско гражданство. На "стари години", както казваше Митко, той и Юлия си купиха апартамент във Варна и си идваха всяко лято. Митко откри старите си приятели, отиде в гимназията си (сега археологически музей), заработи с колеги и приятели от БАН. И на 80 г. ентусиазмът му не го напускаше.
Такава е историята на Митко. Още много неща може да се кажат, но и това е достатъчно, за да си спомним за него. А които не са го и чували, да знаят, че сме имали и такъв човек.
Студентите му го обичаха, колегите му се прекланяха пред неговия талант и свързваха името му и с България. Но тя остана някак дистанцирана. Не знам дали сред тоновете признания и награди от цял свят има и една българска. Няма го Митко да го питам...
След всичко това си мисля: дали една аудитория в днешния Технически университет в София, или във Варна може да се нарече на негово име? Или едно студио в националното радио? Или една улица във Варна? Или една специална сесия в БАН, колкото и да е малък бюджетът на академията?
Когато говорих с тъжната му съпруга Юлия, преди да напиша тези редове, разбрах, че синът на Митко още се бори за българско гражданство. А Юлия планира да дойде във Варна през пролетта и да пръсне праха на Митко над водите на Черно море и там, откъдето той тръгва към високите световни хоризонти.
В дома му в Бостън на "Чеснът Хил" Юлия остава сама. Тя каза, че е много тихо и тъжно. Старият "Стейнуей" мълчи. На двора вероятно още стои един стар, бял мерцедес кабрио, който Митко си докарал за спомен от Германия в онези далечни години: първата му кола, купена със заплата на свободен човек. Поддържаше я като нова.
Някъде из дебрите на Гугъл прочетох, че научният му принос бил по-значим и от този на Джон Атанасов. Аз няма да цитирам тази клacация. Всеки голям човек има своето място в историята. Нютън не е Архимед и обратно. По-важното е, че ги има.
А най-важното е да разберем, че те са около нас, докато са живи. И да не ги забравим, когато си отидат. Защото тяхното място е в Пантеона на безсмъртните, а не в "Епопея на забравените".
ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
