По Netflix излезе цикъл от късометражни филми на режисьора Уес Андерсън, заснети по разкази на Роалд Дал.
В проекта участват Бенедикт Къмбърбач, Ралф Файнс, Дев Пател, Бен Кингсли, Ричард Айоади и Рупърт Френд.
Мъж, който твърди, че може да вижда със затворени очи. Друг, убеждаващ околните, че е способен да убие плъх, без даже да го докосне. Трети, според когото на корема му спи отровна змия.
Тази странна компания може да бъде открита в разказите на Роалд Дал, а отскоро - и във филмите на Уес Андерсън, чийто проект прави за втори път впечатление в рамките на само една година след "Градът на астероидите".
В крайна сметка "Чудесната история на Хенри Шугър" не е цял филм, а само един от четири по-малки. Той е по разказ от едноименния сборник, а оттам е и "Лебедът". "Плъхолов" и "Отрова" пък са от "Някой като вас".
Първите три не са били представяни нито на големия, нито на малкия екран, но с четвъртия Андерсън хвърля ръкавица на един от титаните в жанра - самия Алфред Хичкок (първия епизод четвъртия сезон на антологията "Алфред Хичкок представа"), както и на автора Роалд Дал (пета серия на втория сезон на "Неизмислени истории", чието встъпление е записал самият писател.
Но да не вкарваме излишно напрежение - режисьорът се справя. Разбира се, на този етап е странно да препоръчваш на някого режисьор като Андерсън. Който обожава стила му, все едно всичко е гледал, а онези, които не го понасят, и със сила не можеш да ги докараш да гледат негов филм. Още повече че и самият режисьор след "Хотел "Гранд Будапеща" като че ли загуби стимул да глези феновете си и снима за собствено удоволствие.
Звучи някак скучновато, но всъщност има много интересни неща. Четирите късометражки са нещо качествено ново и различно в кинематографията на Андерсън.
По-рано в своето игрално кино той, между другото, за втори път посягащ към Роалд Дал след анимационния "Безподобния мистър Фокс", създаваше своята сладникава реалност с помощта на пъстри кръпки от нашата, все едно събирайки интересни шарени камъчета на иначе напълно обикновен плаж.
Тази реалност изглеждаше условна, но населяващите я герои все пак се подчиняваха на правилата .
В "Хенри Шугър" Андерсън в някакъв смисъл спира да снима своето авторско кино, а създава отделен свят със собствени индивидуалности.
Той осъзнава, че киното като аудио-визуално изкуство трябва да показва, а не да разказва, но тук тези му съображения изобщо не са на дневен ред.
Героите му не спират да приказват, все едно това не е екранизация на разкази, а визуализация на аудиокнига, като в края на всеки епизод има и обяснения за обстоятелствата, при които е написан всеки от разказите.
Всъщност филмът е на границата между киното и театъра. В него всичко е камерно - все едно проектът е заснет изцяло в студиен павилион, а взаимодействието между оператора и режисьора (понеже се движи не само камерата, но и елементите от декора) е не по-малко интересно да се следи, отколкото самият сюжет.
Четвърта стена няма, всичките епизоди са отворени непосредствено към зрителя, а героите понякога игнорират начертаните от авторите граници.
Много е забавен епизодът с паралела от "Голо оръжие", където Лесли Нилсен невъзмутимо заобикаля една стена, все едно че минава през нея. Освен това в кадър често могат да се видят общите работници, които местят декорите по сцената.
При това е забавно, че въпреки този формализъм не се губи човешкото отношение. Като цяло 40-те минути на "Чудесната история на Хенри Шугър" побират предишния час и половина филм "Градът на астероидите" на Андерсън, където филм за измислена пиеса представлява екранизация на въпросната пиеса.
Краткият филм всъщност е разказ за разказ в разказ за разказа. Но във внезапната нежност на "Чудесната история", в хладното безсърдечие на "Лебедът", в черния хумор на "Плъхолов" и "Отрова" може да се открие някаква парадоксална житейска истина. Която, изглежда, намества всичките ни чакри.
