“Дворецът на бълхите” (издателство “Егмонт България”) е петата преведена на български език творба на Елиф Шафак. Тя ще се появи на книжния пазар у нас на 8 април. Четирите предишни книги - “Любов”, “Копелето на Истанбул”, “Чест” и “Черно мляко”, са сред най-търсените от българските читатели за 2012 година.
“Дворецът на бълхите” е третият роман, който родената в Страсбург турска писателка създава. По това време тя е вече утвърдено име в родината си - печели първото си литературно отличие, наградата “Руми”, още с дебютния си роман през 1998 година. Днес я определят за най-популярната жена писателка в Турция, с дванадесет издадени книги, преведени на повече от 30 езика, и множество публикации в престижни печатни издания като “Гардиън”, “Монд” и “Ню Йорк таймс”. Омъжена и майка на две деца, писателката разделя времето си между Истанбул и Лондон.
Бестселър в Турция, правата за “Дворецът на бълхите” са продадени в 10 страни, сред които Великобритания, Холандия, Франция, Италия, Полша, Хърватия. През 2005 г. е номинирана за Independent Foreign Fiction Prize. Литературният сайт Goodreads препоръчва романа като задължително четиво за всеки, решил да посети Истанбул и Турция.
По повод излизането на романа на български потърсихме Елиф Шафак и със съдействието на издателството ви предлагаме интервюто, дадено специално за читателите на в. “24 часа”.
- Г-жо Шафак, как си обяснявате, защо вашите книги имат такъв успех сред българските читатели - това, разбира се, не е изключение от популярността ви и в много други страни? Но романът ви “Любов” е почти година в класацията на най-четените книги...
- Щастлива и поласкана съм от сърдечния прием на българските читатели. При посещението ми в София миналата година се почувствах като у дома. Беше все едно се завръщам там, където съм живяла в предишен живот. Почувствах се дълбоко свързана с читателите ми, особено с жените от всички възрасти. Беше много затрогващо. Не мога да анализирам защо книгите ми са популярни в България, но мога честно да кажа, че България има специално място в сърцето ми.
Благодаря ви толкова много...
- Новата ви книга, която до дни излиза у нас - “Дворецът на бълхите”, е писана преди повече от 10 г. Поправихте ли нещо днес за българския превод?
- Да, но времето не е важно. Бих променила книга, която съм написала вчера или дори преди час. Писателите не може да се спрем да не пренаписваме, променяйки малко това или онова. Затова имаме редактори и издатели, които да ни спрат. Издателите вземат книгата от нас в един момент и ни казват “Окей, спри вече. Успокой се. Това е.”
- Това роман ли е, или притча, или приказка?
- Предполагам, че е и трите. В романите си обичам да
прекрачвам граници. Винаги има елемент на приказка, тъй като според мен в живота има магия. Същевременно умът ми е критичен и имам реалистичен поглед към обществото, историята, културата и света. Обичам да смесвам политиката с поезия, устната с писмена култура, Изтока със Запада, видимото с невидимото.
- Дали този роман не е поредното ви обяснение в любов към Истанбул?
- Да, той е обяснение в любов. Но е и критична оценка на града, който обичам. Разглеждам начина, по който съдим околните, ксенофобията, загубата на космополитизма, възхода на фанатизма и нетолерантността и градския упадък. Всичко това се открива в книгата.
- Кой от героите ви от “Дворецът на бълхите” ви е най-симпатичен - академикът, мадам, побърканата на тема хигиена госпожа... Защо?
- Знаете ли, вместо да избера един музикален инструмент, предпочитам да избера целия оркестър. Харесва ми как всички тези герои от днешен Истанбул се събират и
създават музика, едновременно в хармония и конфликт.
- Защо ги събрахте заедно?
- За да покажа многобройните лица на Турция, религиозни и агностични, източни и западни, духовни и материални. Защото Истанбул е град на безкрайни различия и сходства. Сградата в книгата е по някакъв начин като микрокосмос. Дворецът на бълхите е миниатюра на Турция. В него се откриват минало и настояще, спомени и амнезия...
- Ако вие обитавахте “Дворецът на бълхите”, как щяхте да се впишете сред колоритните му жители?
- С лекота. Живяла съм на подобни места в Истанбул и Лондон. Апартаментните сгради, обитавани от луди съседи и нападнати от буболечки, не са ми непознати. Била съм там. И обикновено се вписвам с лекота.
- Няма ли да се поддадете на така модерната сега еротична вълн в литературата?
- Не мисля така. Не защото я осъждам, не защото смятам, че е под нивото ми, а
защото ме вълнува много по-различен начин на разказване на истории.
Такъв, който е универсален, в който са вплетени местни елементи, много древни, но е също невероятно динамичен и забързан.
- На кой колега писател завиждате - благородно, разбира се.
- Завиждам на всеки и всички, които са добри разказвачи, в сърцето и душата си. И ще го споделя с тях, когато се срещнем, или ще напиша статия за тях. Не харесвам ревността. Не ми допада огорчението и негодуванието и това, което те причиняват на тялото и ума ни. Честната, конструктивна, човешка завист е приемлива, разбираема. Но разрушителната, отровна завист, не.
- Успява ли литературата да настигне така бързо променящото се време и да отрази днешния свят? А трябва ли?
- Литературата е в интересна позиция в този смисъл. Тя може да изпреварва времето си, въпреки това трябва да отразява в дълбочина, така че е необходимо време. На нас, писателите, ни е по-лесно да напишем роман за революция, случила се преди 50 години, вместо за трансформация, която се случва в момента. “Сега” е трудно да се улови, защото е необходима дистанция за спокойно размишление. На мен тази дистанция ми осигурява факта, че пиша на два езика, турски и английски. Когато пиша на английски, съумявам да се дистанцирам малко от Турция. Тази дистанция ми е необходима, за да погледна на страната си от друг ъгъл.
- Имате ли рецепта за оцеляване в нашия все по-шантав делник? Вие как се справяте при вашия космополитен начин на живот...
- Няма златно правило, а ми се ще да имаше. Знам, че не е необходимо да сме “силни” и “успешни” през цялото време. Това е мит, който ни товари с голямо напрежение. Нека правим най-доброто в това, което обичаме най-много, но и осъзнаем, че няма нищо за “печелене” в края. Ако започнем да възприемаме себе си за по-важни от работата, която вършим, значи сме на грешен път. Затова и архитектурата е по-важна от архитектите. Писането е по-важно от писателите. Значение имат историите, не разказвачите.
СЮЖЕТЪТ
Чували ли сте за Двореца на бълхите? Това е стара еднофамилна сграда, разположена в сърцето на Истанбул. Днес всички следи на отминалото величие са отдавна заличени - сградата тъне в тъжна разруха, нападната от буболечки, устроена в дом на десет много различни личности и семействата им. Елиф Шафак ще ви разведе из всяко кътче на двореца, ще ви запознае с неговите обитатели и ще ви плени с разказите за комичните и трагични моменти, които се редуват в ежедневието им.
Ще се срещнете с академика, женкар и любител на алкохола; с достолепната госпожа, която е маниачка на тема чистене, а нейната дъщеря е нападната от бълхи; с пищната и съгрешила еврейка в търсене на истинската любов и с наивно чаровната мадам, чието тъмно минало витае из пластовете разруха на двореца.
Техните истории може да ви разсмеят или да ви разплачат, но няма да ви оставят равнодушни. И за пореден път ще ви убедят в таланта и майсторството на разказвачката Елиф. В тъканта на романа тя умело вплита и наративната структура на “Хиляда и една нощ", за да създаде история в историята, в която любовта към Истанбул прозира от всеки ред.
ДВОРЕЦЪТ НА БЪЛХИТЕ
откъс
КАЗВАТ, ЧЕ ИМАМ РАЗВИНТЕНА ФАНТАЗИЯ – най-деликатният начин да кажеш „Глупости“! Сигурно имат право. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия.
Да кажем, че истината е хоризонтална линия.Тогава, това, което наричаме лъжа, ще бъде вертикална линия.
Окръжността не е нито хоризонтална, нито вертикална. Нито е край, нито е начало. Можете да влезете в окръжността отвсякъде, стига да не сметнете мястото за начало. Няма начална точка, няма край. Откъдето и да тръгнете, винаги има минало. Лично аз не знаех, но чух от един мъдър човек, че навремето, когато кофите за смет в Истанбул били кръгли и с тенекиени капаци, младежите се забавлявали с една игра. Събирали се определен брой момчета и момичета – нито прекалено много, нито пък малко, а точно колкото е необходимо и непременно четно число. Върху кръглия тенекиен капак на кофата за боклук предварително означавали четири различни посоки. И за да отговорят на въпроса кога, във всяка посока изписвали с тебешир четири различни думи: Веднага – Утре – Много скоро – Никога. Бързо завъртали капака с помощта на дръжката по средата и играчът, който е на ред, светкавично слагал пръста си в една точка и спирал кръга. Всеки участник минавал по веднъж през този етап и така откривал за себе си кое точно е неговото време. При втория тур пишели четири отговора на въпроса на кого така, че да се паднат равномерно в средата на четирите посоки: На мен – На моята любов – На най-добрия ми приятел – На всички нас. После пак завъртали тенекиения капак, отново един по един поставяли пръста си в една точка и кръгът спирал. При третото завъртане идвал ред на отговора на въпроса какво ще стане. За да бъде справедливо, в оставащите осем празни места написвали четири хубави и четири лоши думи: Любов, Брак, Щастие, Богатство, Болест, Раздяла, Катастрофа, Смърт. Отново завъртали капака и най-после достигали до дългоочакваните отговори на въпроса кога на кого какво ще се случи: На мен – Богатство – Много скоро – На любимия ми – Щастие – Утре – На най-добрия ми приятел – Брак – Веднага – На всички ни – Раздяла – Никога… Не е трудно да започнеш. Като направя някои дребни промени в начина, по който се играе, мога да използвам тази идея. Първо, трябва да намеря времето на разказа: Вчера – Днес – Утре – В безкрайността. След това едно по едно трябва да спомена местата, които са свързани с историята: Мястото, на което дойдох – Мястото, на което се намирам – Мястото, на което отивам – Никое място. И така, идва ред на играчите: Аз – Един от нас – Всички ние – Нито един от нас. Накрая, без да нарушавам равновесието четири по четири, трябва да подредя вероятните резултати в останалите празни места. И по този начин, ако завъртя четири поредни пъти кръглия тенекиен капак на кофата за боклук, ще успея да направя едно хубаво изречение, с което да започна: „През пролетта на 2002 г. в Истанбул един от нас умря без време и линията се затвори в пълен кръг.“★ ★ ★
П Р Е Д И П Р Е Д И С Т О Р И Я ТА …
Дойдоха. Дойдоха, но при първата им среща с града нито той успя да ги познае, нито пък те него. Павел Павлович Антипов не искаше нито ден повече да живеят на хотел и без да губи време, започна да търси подходящ дом. Все още не знаеше дали местните закони позволяват на чужденците да си купят къща. И въпреки това бе сигурен, че винаги ще се намерят хора, които за облаги или пари са готови на всякакви компромиси, и ни най-малко не се съмняваше, че ще намери начин да успее. Ала дори и той не очакваше такава възможност да се появи в рамките на десет дни. Веднъж бяха поканени на вечеря от собственика на хотела, в който бяха отседнали. На масата се оказаха до някакъв лихвар и когато той заговори, че в един от най-привлекателните квартали на града има започнат строеж, който не след дълго е бил спрян, тъй като собственикът неочаквано е фалирал, веднага разбра, че не бива да изпуска тази възможност, кацнала на пътя му.
На следващия ден първата му работа бе да отиде на строежа, за който ставаше дума. Сградата не беше издигната на половина, както твърдеше лихварят. Нямаше нищо друго освен изкоп за изливане на основите. Но така беше по-добре, много по-добре. След което започна да издирва онези белогвардейци, които в началото на 1920 г. имаха същата съдба, но се бяха установили тук и бяха станали турски граждани. Смяташе, че по-лесно ще придвижи съдебните си дела, ако в документите му фигурира име на турски гражданин, ала не можеше да се довери на човек, който не беше с неговото потекло. Накрая се споразумя с едно скромно семейство – мъж и жена, които преди около двайсет години бяха приели турско гражданство. Имаха магазинче в Асмалъмесджит, в което продаваха изработени от самите тях изящни абажури и така осигуряваха съществуването си. Блокът се строеше от куха фирма, в която те нямаха акции. Павел Павлович Антипов не искаше да рискува. Много внимателно пресметна нещата и щедро се разплати с тях. При други обстоятелства ускоряваше решаването на проблемите, които изискваха повечко време и доста усилия, като развързваше кесията си. Не се оплакваше. За първи път от години пръскаше насам-натам пари, без да прави точна сметката. Докато беше във Франция, се спогоди с един архитект, арменец от Истанбул, със семейството на когото имаха общ бизнес, и не се притесняваше за разходите. Контролираше всички материали, искаше веднага да бъде информиран за всяко развитие на нещата. Макар че от време на време се допитваше до жена си за това как трябва да изглежда входната врата на блока, оградата на градината, парапетите на балконите, декорацията на фасадата, извивките на стълбището или пък мраморните плочи на входа, в общи линии правеше най-вече това, което искаше.И без друго Агрипина не изглеждаше много въодушевена от идеята да се занимава с такива подробности. Откакто бе дошла в Истанбул, повечето време прекарваше с прислужницата си арабка, която нито за миг не се отделяше от нея, и с болногледачката си от Елзас. Слушаше безкрайните им пререкания или пък съзерцаваше морето от прозореца на стаята в хотела. Докато наблюдаваше водите на Босфора, изражението на лицето ѝ не бе по-различно от онова, което придобиваше, докато съзерцаваше лозята от прозореца на клиниката във Франция. Освен това не изглеждаше щастлива от факта, че са се върнали в страната, където бяха погребали бебето си, и от време на време дори объркваше града, в който се намираше. Ала не изглеждаше и нещастна. Бе тъжна като свенлив трептящ дъждовен облак, не се докосваше до нищо, не проявяваше интерес към каквото и да било, просто гледаше Истанбул. Според Павел Павлович Антипов обаче изолацията на жена му от света не се дължеше на болестта ѝ, а на нейната невинност. По време на войните, които бе преживял, често се случваше да изпращат на фронта войници от различни националности, които дълбоко в себе си вярваха, че ако сред тях има поне един невинен човек, няма да им се случи нищо лошо и душите им ще бъдат възнаградени. Сега, за да успокои съвестта си, когато правеше баланса на един дълъг живот, самият той бе предприел това странно пътуване и се бе приютил при жена си с подобни очаквания. Външните стени бяха с цвят на пепел, черчеветата на прозорците и парапетите на балконите бяха боядисани в два различни нюанса – по-светъл и по-тъмен тон на сивото. Когато дискретните декори около двукрилата входна врата бяха напълно завършени, блокът засия с ослепителната си красота. Най-впечатляващата особеност на сградата, която по настояване на Павел Павлович Антипов бе построена в стил ар нуво9, въпреки че отдавна не беше на мода, бе, че етажите бяха напълно различни. Апартаментите на партера, сякаш за да се компенсира липсата на балкони, имаха много по-големи прозорци от останалите. Колкото до балконите, и те бяха различни на всеки етаж. Терасите на втория етаж бяха силно изнесени напред в изящен полукръг, а тези на третия етаж бяха по-прибрани, така че човек спокойно можеше да си седи, без да го виждат отвън. Балконите на четвъртия етаж бяха като тези на втория, само че вместо метални парапети имаха бордюр, украсен с релефни цветя, а в двата им края бяха закачени мраморни саксии, в които можеха да се отглеждат растения.
Разликите бяха толкова фрапиращи, че човек се чудеше дали все пак обитателите на тези апартаменти живеят на едно и също място.
Релефите на предната фасада, които балансираха украсата между прозорците на първия и втория етаж, силно привличаха вниманието. Тук в окръжност бе изобразен паун с малка глава и огромно тяло. Петте му пера, две отдясно, две отляво и едно точно на главата, стърчаха на различни страни. Едното сочеше към небето, а другите – към четирите посоки на света. В края на всяко перо бе нарисувано голямо око, красиво завършено с едва забележими щрихи, напомнящи мигли. В пълен контраст с това главата на пауна бе сведена надолу.
Точно под краката му, в едва забележима овална рамка бяха изписани инициалите на съпрузите.
– Как ще го кръстиш? – попита жена си, когато с гордост ѝ показа блока. Лек морски ветрец с аромат на жасмин повя и се понесе между тях. От устните на Павел Павлович Антипов се отрони обяснение, което тя не можеше да изрече:
– Агрипина, това е твоето бебе, чиито очи са с цвят на пепел. Винаги ще те обича, но няма да очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Ще принадлежи изцяло и само на теб, но няма да иска да му се посветиш. Никога няма да предявява претенции, няма да плаче, няма да се разболява и няма да умре. Въобще няма да порасне. Ако ти не го изоставиш, и то няма да те изостави. Ще бъде наречено както ти пожелаеш. Как ще го наречеш?
Агрипина Фьодоровна Антипова слушаше с вълнение шепота на морския ветрец. Помълча, помисли и със светнали очи отвърна:
– Бонбон!Повече информация за Елиф Шафак и „Дворецът на бълхите” можете да откриете на www.egmontbulgaria.com и www.elifshafak.com.
Тази информация можете да прочетете само с регистрация на сайта на "24 часа". Регистрацията е напълно безплатна и ви дава неограничен достъп до архива на 24chasa.bg, възможност за персонализиране на новините през "Моят 24 часа", както и всекидневен нюзлетър с най-важните новини за последното денонощие. Може да бъде с профил в социална мрежа или e-mail.
