- "Оръжията и човекът" е безвкусен, ретро водевил, казва изкуствоведът Иво Милев
- Мисля, че е време нашият народ да излезе от инфантилния си патриотизъм и да бъдем психически по-устойчиви, коментира д-р Любомир Канов
- Не знам дали светът ще загине, смеейки се, но ние определено добре се забавляваме, дори вече 150 г. успяваме да разсмиваме и останалите, смята Иво Милев
Протестът и вълненията около постановката на Джон Малкович "Оръжията и човекът" повдигат въпроса дали умеем да се надсмиваме над себе си, както го правят други нации, или някои теми са твърде чувствителни за българите.
“Строго индивидуални са чувството за хумор и усетът за самоирония
- коментира пред “24 часа-168 истории” психиатърът д-р Любомир Канов. - Според мен хората, които са чели повече, са много по-склонни да си задават въпроси, отправени към тях самите, и да бъдат самокритични. Обикновено най-неуките и най-малко челите имат най-високо самочувствие. Както и странното чувство за безпогрешност.
Сюжетът на тази пиеса може би осмива дребния национализъм и войните изобщо или поне замисълът на Бърнард Шоу е бил такъв. Мисля, че хората, които протестираха така насилствено, нямат никаква възможност да погледнат себе си отстрани. Или имат толкова чувство за хумор, колкото биещи се агитки по време на футболен мач. Става дума за глъбиннa неспособност да погледнеш себе си с чувство за ирония, защото хората, които са фанатизирани, са абсолютно сериозни. Това не може да бъде разбирано като самозащитна реакция спрямо нападение срещу националното самочувствие, защото няма нищо в такава пиеса, което да напада националното достойнство. Това е погрешно разбрано дори ако бяха си направили труда да проучат, че
Шоу случайно е избрал Сръбско-българската война за сюжета.”
Писателят и изкуствовед Иво Милев обяснява пред “24 часа - 168 истории”, че едно е да си способен сам да се надсмиваш над себе си, да бъдеш самоироничен, съвсем различно е друг да се надсмива над теб.
“Едно е, когато този друг е от твоето обкръжение, твой приятел например, друго е, когато е непознат или чужд - допълва той. - Разграниченията продължават -
как ще бъде понесен присмехът или иронията
към теб, зависи от какво естество са те: добронамерени, приятелски, злобни, безоснователни, обидни, язвителни, т.е. с цел да наранят и т.н. Оттук вече и нормалната човешка реакция, ако те са злобни и обидни, дори да не засягат лично теб, а общността, в която живееш и припознаваш за своя. И тук стигаме до проблема с пиесата на Бърнард Шоу. Случилото се пред театъра на 7 ноември с побоите, крясъците, огньовете и всичко останало, разбира се, е позорно и жалко. Но то бе провокирано и беше очаквано. Определено трябва да го кажем - това не е безобидна за българите пиеса, просто една комедийка, фарсче (както в един момент се опита да бъде представена), един водевил, в който ние сме случайни гости. Няма такова нещо. И въпросът не е, че някой чужденец се присмива, а как го прави и по какъв повод.
В пиесата това става под формата
на злостни или чрез ехидни ремарки и подмятания,
нямащи нищо общо с действието и съдържанието, или чрез спонтанно до глупост саморазкриване на героите българи.”
Авторът на “Оръжията и човекът” е сложна личност, която успява и днес да разбуни духовете.
“Самият Шоу от моя гледна точка, макар че е тачен и е нобелов лауреат, има прекалено много трески за дялане - обяснява Любомир Канов. - Като автор той не се нуждае от защита, но впоследствие е и защитник на съветския режим, сталинист и т.н. Най-уязвимият момент около премиерата на “Оръжията и човекът” у нас е това, че се
състои на дата, която съвпада с битката при Сливница
Това може да се приеме като обидно съвпадение. А ако човек е параноиден - като нарочно съвпадение, в което аз се съмнявам. Все пак в по-стария календар битката се е състояла на друга дата.”
Милев също смята, че основният въпрос не е защо точно тази пиеса от хилядите възможни, защо точно сега, на тази дата.
“Да не забравяме, това е Народният ни театър, а режисьор е Джон Малкович! Т.е. нормално е всички да им се вторачат в ръцете - обяснява изкуствоведът. - А не както каза помирително министърът на културата, че, виждате ли, тя била представяна вече няколко пъти у нас, в провинцията. Но да използвам думите на Блънчли от пиесата: “Всичко зависи от това в каква степен човек е провокиран”. За Малкович е ясно - той е търсил с провокацията си маркетинг (защото не мога да повярвам, че не си е давал сметка за възможната реакция и не искам да вярвам, че намеренията му са се простирали по-далеч), но защо Народният театър (национална институция) се е поддала на това? Ръководството на театъра беше длъжно да вземе всичко това предвид и да не допуска нещо, което може да се изтълкува като провокация. Не и точно в този момент. Да не допуска пиеса, едно културно явление, да се превръща в повод за политически акции. И тук не става въпрос за цензура, за ограничаване свободата на словото и др. подобни, а за съвсем простата сметка и зряла оценка, че реакцията срещу пиесата, готвена отдавна и разиграла се на живо пред Народния театър,
съвсем не играе в полза на свободомислещите,
на демократите и защитниците на свободното слово, а точно обратното - маркетинговата и бих казал, пропагандна машина работи безукорно: само ден след случилото се пред Народния театър в Уикипедия инцидентът беше добавен към историята на пиесата (и ние сме дали още нещо на света), дори (за по-драматично) с невярно съдържание - че пред театъра бил бит и режисьорът. Досега никой не е докладвал невярното съдържание.”
Въпреки всичко Милев е категоричен, че
българите имат прекрасен усет за самоирония
“Доказали са най-добрите ни представители, народа ни в приказките и поговорките си, във вицовете, шопските сентенции са прекрасни, ако щете. Не знам дали светът ще загине, смеейки се, но ние определено добре се забавляваме, дори вече 150 г. успяваме да разсмиваме и останалите”, допълва той.
В нашата литература, захранила множество сценични творби, има достатъчно примери, с които сами осмиваме българщината и нашите нрави.
“Би трябвало да посрещаме по-спокойно критиките. И да не ги приемаме като опит да бъдем лично наранени или унизени - отбелязва Любомир Канов. - Ние трябва да сме психически по-устойчиви и да имаме критичен поглед върху самите нас. Трябва нашият народ да излезе от тази колективна фаза на балканските войни - най-метафорично. Защото ние водим тези балкански войни вътре в самата ни страна, един срещу друг. Ние сме абсолютно неспособни да се отнесем към себе си по този начин, по който гледат на себе си англичаните например.
Те са най-способните да се самоиронизират
и подиграват със самите себе си.
Мисля, че е време нашият народ да излезе от инфантилния си патриотизъм. Патриотарство по-точно. От типа на “България на три морета” и биене в гърдите с байганьовското “Булгар, Булгар”. Както и от зависимостта на националното самочувствие от победата на някой тенисист или някой вкаран гол в далечното минало. Един съвременен европейски народ, какъвто ние искаме да бъдем, трябва да търси самочувствието си другаде. Отделно от това всеки българин би трябвало да търси упование за своята увереност лично в себе си и своите собствени постижения. Това твърде много липсва, а аз лично бих искал да го виждам повече, отколкото търсенето на колективна гордост в мними постижения като например, че сме открили ние компютъра и прочее.”
Канов препоръчва в такива моменти на възпален псевдопатриотизъм хората да погледнат към себе си.
“Трябва да се погледнем в огледалото и да видим, че нито сме най-великите, нито най-добрите хора на земята - казва психиатърът и писател. -
Ние сме обикновени, средни хора, народ като всеки друг
Не трябва да залитаме в нито една крайност - прекален патриотизъм или пък липса на национално самочувствие. В тази светлина мисля, че всеки, тръгнал да протестира, освен ако не е мотивиран изкуствено по някакъв начин, трябва да се замисли защо го прави. Дали е най-смелият балкански лъв, или е обикновен човек от “Люлин 5” например. И какво е постигнал лично той като българин, за да прослави България.
Бих добавил, че протестите у нас може би от доста време често са масажирани и стимулирани от сили, които нямат нищо общо с националната идея и достойнство, а са подстрекавани от чужди интереси.”
Милев все пак намира в пиесата генерализации, които са очаквано обидни, защото според него са злостни. Като това, че възможностите на най-достойния българин стигат до управител на европейски хотел.
“Това е “празен присмех”, както казва Бешков, от който ти не можеш да се защитиш. Но и на това пак бих се посмял, ако знаех какво общо има то с пиесата, ако има някаква функция и задача, с какво допринася за нея, за характерите, какво общо има с мен,
какво допринася за самокритичността ми
например - разсъждава Милев. - Какво в крайна сметка ми носи. За разлика от Бай Ганьо на Алеко Константинов например, където е описана диагноза, а тя е вече път за лечение, макар и не кратко лечение. Чуха се също така тълкувания в защита на пиесата - че тя била пацифистка, антивоенна и т.н. Нищо подобно. Наред с всичко там е осмяно и едно от светлите имена на пацифизма на XIX век в Европа - швейцареца Йохан Каспар Блунчли, бащата на съвременното международно военно право и на международните трибунали за избягване на военните конфликти.
Главният герой (Мъжът) в пиесата се казва абсолютно неслучайно Блънчли, той също е швейцарец, всъщност един страхливец (вместо патрони носи шоколад, един “шоколадов войник”), който бяга от битката и воюва или по-скоро помирява на полето на любовта. Директорът на театъра със сълзи на очи като месия призоваваше: Гледайте пиесата, гледайте я, сякаш тя ще ни открие някаква неведома тайна.
Гледайки пиесата, текста бях чел преди това, си мислех, че всъщност без пародията на миротвореца и републиканеца Блънчли и без българските задявки в нея - за хора без представа за чест и достойнство, които не могат да бъдат взети на сериозно нито във войната, нито в живота, нито в любовта - тази пиеса е просто един крайно примитивен, лековат, битов, наивен и абсолютно безсмислен, дори не и смешен, безвкусен, ретро водевил, с персонажи, действащи нелогично, само смях да става.
Това ли трябва да бъде точно поводът,
за да се посмеем благородно над себе си? А защо нападките са точно към българите и какво олицетворяваме ние в случая - това е вече друга тема, повече историческа и политическа.”
Едни от най-ярките примери за българското чувство за самоирония е “Бай Ганьо” - антигерой, който е обожаван и никой никога не се е чувствал обиден от него.
“Алеко Константинов го написва като реакция срещу една политическа прослойка и среда, които той нарича “патриотари” и “изкълчен патриотизъм” - подчертава Иво Милев. - Този герой придобива неочаквано и за Алеко общонационално значение. И това, за похвала, е едно от съчиненията, с които започва следосвобожденската новобългарска литература.
С една дума, ние вече сме се надсмяли над себе си, благодарим за чуждия присмех
Всъщност новобългарската литература започва със сатира: “Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, Любен Каравелов, Петко Каравелов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, по-късно незлобливия Чудомир например, примерите могат да бъдат продължени през цялото течение на българската литература, та досега. И не само в литературата, да си спомним Илия Бешков, Тодор Цонев, незабравимите български филми “Вилна зона”, “Преброяване на дивите зайци”, “От нищо нещо” и т.н. Т.е. този усет към сатирата никога не е липсвал, напротив, в някои моменти е изглеждал “единствената” възможна литературна или изразна форма.
Ние се смеем на героите от “Мисия Лондон”, защото ги разпознаваме, защото са български типажи. А на какво точно се смеем в “Оръжията и човекът”? Струва ми се, че чувството за хумор не е даденост и невинаги може да бъде на разположение.
Понякога трябва да бъдем сериозни.
А времената сега са точно такива.”
Затова според него много трябва да се внимава с някои болезнени тематики - като историята например, с която шега не бива.
“Точно в този момент, на фона на войната в Украйна, на бавния, но сякаш сигурен възход на националистични сили, трябва да бъдем внимателни - съветва Милев. - А най-лошото е, че разигралите се грозни и позорни сцени пред театъра в деня на премиерата наливат вода точно във ведрата на “реакцията”, на “ултранационалистите” (всички тези определения са от нашите и световните медии за героите в събитията пред театъра), а не на пазителите на демокрацията, свободата на словото и т.н.
Още няколко такива случая и няма да се изненадам, ако след 2-3 години, а може и по-скоро да имаме мнозинство и правителство на политически сили, чиито представители бяха на събитията пред театъра. Позволихме си да участваме в глупава и дори опасна пиеса, която не би трябвало да бъде нашата. Би било прекрасно Джон Малкович да постави някоя българска пиеса, дори най-остро сатиричната. Имаме чудесни примери - защо не и съвременна.”
